Решение № 83 от 06.10.2021, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Враца, 06.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Пенка Т. Петрова

Ана Б. Ангелова-Методиева при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова като разгледа докладваното от Ана Б. Ангелова-Методиева Въззивно гражданско дело № 20211400500255 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба с вх. №265271/24.03.2021г. от "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД-гр.София против решение №260096/23.02.2021г. на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №1250/2020г., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск по чл.422 от ГПК против М. Й. А. от гр.Враца, за признаване за установено, че ответницата дължи сумата от 790.82 лв.– главница по Договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 7996011619 от 10.09.2013 г.,сумата от 76.70 лв. договорна лихва за периода от 15.03.2016 г. до 15.09.2016 г., обезщетение за забава за периода от 15.03.2016 г. до 09.10.2016 г., в размер на 235.96 лв. В тежест на ответницата са възложени разноски в производството в размер на 350.00 лв.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като се развиват доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила.

Навеждат се подробни доводи, че приложимия закон по случая е Законът за потребителския кредит /ЗПК/ в неговата редакция от бр. 30 от 26.03.2013 г. на ДВ.

1

Поддържа се, че освен писмената форма на договора за потребителския кредит законът предвижда и задължителни реквизити, липсата на част, от които е основание за недействителност на договора за кредит. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК (ДВ бр. 30 от 26.03.2013 г.), договорът за потребителски кредит би бил недействителен, ако не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, които са изисквания за съдържане на конкретна информация в договора за потребителски кредит.Изложени са подробни съображения за начина на определяне на ГПР, който в случая е 46.82 %, като се сочи, че как е изчислен този процент и кои разходи се включват при неговото изчисляване е предмет на регулация в чл.19, ал.2 и ал.3 от ЗПК и кредиторът няма задължения да представя тази информация на потребителя.

Поддържа се, че в процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, липсват неясноти, които да обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не са предоставяни като информация по договора. Договорът за кредит е сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоява еднократно и в началото на договора. Навежда се в жалбата, че сключеният с ищцата договор е надлежно сключен и правата и задълженията на страните по него за валидно възникнали, както и че не съществуват и не са възникнали условия за обявяване на договора за недействителен, като в този смисъл всички суми платени от ищцата са платени в съответствие с уговореното в договора. Излагат се съображения и по същество на спора, като се сочи, че за да настъпи предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, не е достатъчно наличието на три броя просрочени месечни вноски, както е уговорено в чл. 16.3 от договора, но е необходимо и уведомлението за обявяването на кредита за предсрочно изискуем да достигне до длъжника съгласно изискването на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Следователно срокът на забава от три месечни вноски следва да се разбира като уговорено по договора условие, при настъпването на което възниква правото на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита, но самата предсрочна изискуемост възниква едва, след като банката заяви, че упражнява това си право и това нейно изявление достигне до длъжника, обстоятелство което в настоящия казус не е настъпило. Поддържа се, че една от предпоставките за настъпването на предсрочна изискуемост по договора за кредит не е осъществена, а именно достигането на волеизявлението от страна на кредитора до длъжника. Твърдението на ответника относно началния момент, от който следва да започне да тече давностният срок за задълженията по договора за кредит, а именно от настъпването на предпоставките за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, е неоснователно. В производството по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, ако кредиторът спази едномесечния срок за предявяване на иска, по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът ще се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този момент ще се считат 2 настъпили както материалноправните, така и процесуалноправните последици от предявяването му, т. е., ефектът на прекъсване на давността по чл. 116, б. "в" от ЗЗД е настъпил със задна дата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Сочи се, че крайния падеж на процесния договор за банков кредит, съгласно погасителния план е настъпил на 15.09.2016г., като на 14.10.2019г. банката е депозирала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за последните 7бр. непогасени месечни вноски, останали извън обхвата на издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.

1055/2016г. на PC Враца. Поддържа се, че общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, приложима за вземанията предмет на настоящото производство, не е изтекла.Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск с присъждане на направените разноски.

С въззивната жалба за сведение са приложени приложение №2 към чл.5 от ЗПК/редакция публ. в ДВ бр.30/26.03.2013г. / и приложение №1 към чл.19, ал.2 и 3 от ЗПК/редакция публ. в ДВ бр.30/26.03.2013г./.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от ответницата М.А., чрез упълномощения й адвокат С.Ч., е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че не са налице сочените от жалбоподателя пороци на първоинстанционното решение, засягащи валидно формираната правораздавателна воля на съда. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка по делото и законосъобразно събрания доказателствен материал, първоинстанционния съд е достигнал до обоснования краен извод за неоснователност на претенцията на ищеца.

Поддържа се, че са налице констатираните от районния съд нарушения на императивни разпоредби на ЗПК, водещи до недействителност на договора за потребителски кредит от 10.09.2013г. Сочи се, че е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В чл. 10 от договора за потребителски кредит са посочени единствено ГПР в размер на 46,82% и общата дължима от потребителя сума, а именно 3 922,83 лв. В раздел ГПР от договора не са посочени взетите предвид допускания използвани от ищеца при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 към ЗПК начин, каквато е редакцията на ЗПК към ДВ бр.30/26.03.2013г. Подържа се и нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 12 от ЗПК - в чл. 11.2 от договора "погасителен план" са посочени единствено номера на съответната вноска, нейния общ размер и падеж. Погасителния план не съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. В чл.14.2 от договора е предвидено, че потребителя заплаща отделно и за своя сметка всички други разходи, които евентуално ще направи във връзка с изпълнението на договора. Наличието на допълнителни разходи в договора за потребителски кредит изисква в погасителния план да се посочи ясно, че 3 информацията е валидна само до последваща промяна на допълнителните разходи, което в случая не е сторено и представлява поредно нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК.Изложени са съображения и по същество на спора. Иска се първоинстанционното решение да бъде потвърдено и присъждането на разноски за въззивната инстанция.

С отговора не се правят доказателствени искания.

По делото е депозирана въззивна частна жалба с вх.267085/19.04.2021г. от М.

Й. А., чрез адв. С.Ч. от АК Враца, с която обжалва определение №262081/07.04.2021г. по гр.дело №1250/2020г. на РС Враца, с което е оставена без уважение искането й за допълване на решение №260096/23.02.2021г., в частта за разноските, като се иска присъждане на направените от нея по ч.гр.дело 4253/2019г. по опис на РС – Враца разноски в размер на 350.00 лв. Поддържа се, че частната жалбоподателка е взела участие в развилото се заповедно производство, като е ангажирала и процесуален представител, който да защитава интересите й, за което е приложено и пълномощно с депозирането на възражение по чл. 414 от ГПК. Приложен е и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че уговорената сума в размер на 350 лв. е платена в брой. Сочи се, че съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, като подлежат на присъждане всички разноски, за чието установяване са представени надлежни доказателства. Сочи, че съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 6, постановено на 06.11,2013г. по тълкувателно дело № 6/2013г. по описа на ВКС, ОСГТК, в гражданският процес съобразно чл.78 от ГПК само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. Поддържа се, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В тази насока се излагат съображения, че е налице основание за присъждане на направените разноски по силата на нормата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, която е общо правило и намира приложение и в заповедното производство, доколкото в същото не са предвидени специални правила в този смисъл.Твърди се, че в случая с отговора на молбата, депозирана от длъжницата, за допълване на решението в частта за разноските, ответната страна не е направила възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, при което независимо от действителната фактическата и правна сложност на заповедното производство, на ответницата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за адвокатска защита.

От "ТИ БИ АЙ Банк"ЕАД-гр.София е депозиран отговор по частната жалба, в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се иска обжалваното 4 определение да бъде потвърдено. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение от процесуалния представител на ответницата А..

Въззивната жалба и въззивната частна жалба са подадени в срок от процесуално легитимирани страни, същите са процесуално допустими.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение и обжалваното определение по чл.248 ГПК, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Враца е сезиран със заявление на "Ти Би Ай Банк"ЕАД, с което е поискано да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против М. Й. А., *** за следните парични вземания: главница в размер на 790.82 лв. за периода от 15.03.2016г. до 15.09.2016г., възнаградителна лихва в размер на 76.70 лв. за периода от 15.03.2016г. до 15.09.2016г.; мораторна лихва в размер на 235.96 лева за периода от 15.03.2016г. до 09.10.2019г., както и законната лихва от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на главницата. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението се сочи, че вземанията произтичат от договор за потребителски кредит № 7996011619/10.09.2013г., и извлечение от счетоводните книги към 09.10.2019г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№4253/2019г. по описа на Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 2769/13.11.2019 г., с което заявлението е уважено.

Издадената заповед е връчена на длъжника М.А. от с.***, който в указания й срок е депозирала възражение по чл.414 ГПК, чрез пълномощника си адв. С.Ч. от АК Враца и е приложено адв.пълномощно. С разпореждане №1567/04.03.2020г. съда е указал препис от възражението да се изпрати на заявителя, както и че в едномесечен срок от уведомяването може да предяви иск за установяване на вземането си. Препис от посочения съдебен акт е връчен на заявителя на 20.05.2020г. и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК - на 10.06.2020г. същият е предявил иск през Районен съд - Враца, за което е уведомил заповедния съд с молба с вх.№7699/10.06.2020г.