Решение № 1881 от 14.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1881 гр. София, 14.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско дело № 20211100513950 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20188068/20.09.2021 г., постановено по гр. дело № 51063/2020 г. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, В. Г. ИВ. в качеството му на солидарен длъжник на „Е.Т.“ ЕООД е осъден да заплатят на „Б.Г.“ ООД по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 8400,00 лв., представляваща неустойка по чл. 9, вр. чл. 4, т. 2 от договор от 08.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2020 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2046,00 лв.

Срещу осъдителното решението, с което е уважен предявения иск срещу В. Г. ИВ. , е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения ответник. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че посоченият в чл. 11 от процесния договор солидарен длъжник на главния длъжник бил в достатъчна степен индивидуализиран с посочването на три имена. Сочи, че съгласно чл.

3 от договора действието му се подновявало автоматично, ако нито една от страните не заяви желание същият да бъде прекратен, докато в чл. 7 от същия договор било посочено, че той се прекратява с изтичането на срока му, освен ако страните не уговорят с изрично писмено споразумение продължаването на срока му. При това положение, чл. 3 от договора бил нищожен, а на основание чл. 7 от него действието му се прекратило с изтичане на срока, за който бил сключен, т.е. на 08.11.2017 г. В същото време, първата нотариална 1 покана, отправена до ответника, била от 21.05.2018 г., поради което твърдението на ищеца, че ответникът бил изпаднал в забава, било неоснователно, доколкото правоотношението между страните било вече прекратено. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а предявеният срещу него иск – отхвърлен.

Ответникът по жалбата „Б.Г.“ ООД оспорва въззивната жалба изцяло и счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Заявява, че поддържа съображенията, изложени в представената в първоинстанционното производство писмена защита. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.

Основателността на предявения иск е обусловена от следните правопораждащи факти: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/; 3/ че договорът е прекратен или ищецът валидно го е развалил и 4/ действителна уговорка за заплащане на неустойка в случай на неизпълнение на задължението на ползвателя и солидарния длъжник да върнат предоставена за ползване движима вещ след прекратяване на договора.

Безспорно е във въззивното производство, че на 08.11.2016 г. бил сключен договор между „Б.Г.“ ЕООД, от една страна и от друга страна „Е.Т.“ ЕООД, наречен „ползвател“ и В. Г. ИВ. , като солидарен длъжник /виж чл. 11 от договора/, по силата на който ищецът предоставял на ползвателя за временно ползване /1 година/ следните свои движими вещи: кафемашина, на стойност 2000,00 лв., кафемелачка, на стойност 1000,00 лв., робот МЕ, на стойност 1200,00 лв., които следвало да им бъде предадена в срок от 3 дни, при условията, посочени в чл. 4 от договора: 1/ вещиге да се ползват само в конкретен търговски обект; 2/ ползването да започне в срок до 24 часа от получаването на вещтите и да бъдат върнати в срок до 3 работни дни от прекратяването на договора, в състояние не по-лошо от това, в което е предоставена, като се отчете обикновеното овехтяване; 3/ вещите да се ползва само съобразно функционалното им предназначение и чрез полагането на грижата на добрия търговец за съхраняването й; 4/ поемане на риска от погиване на вещите и обикновените разноски по опазването и използването им; като в случай на погиване, изгубване или кражба на вещ ите или част от тях се дължи заплащане на стойността им, определена в чл. 1 /2000,00 лв., 1000,00 лв. и 1200,00, съответно за кафемашината, кафемелачката и робота 2

МЕ/; 5/ уведомяване на ищеца в случай на настъпване на повреда или посегателства върху предоставените вещи; 6/ осигуряване на достъп до търговския обект и съдействие за осъществяване на монтажа и сервиза на вещтите, които са за сметка на ищеца; 7/ застраховане на вещта, за сума не по-ниска от тази, посочена в чл. 1; 8/ забрана за залагане на вещта; 9/ ежемесечно закупуване /от 1-во до 30/31-во число на съответния календарен месец/ за целия срок на договора, еднократно или на части, следните минимални количества стоки от ищеца – кафе "Рагаци" – 12+10 кг. месечно, а общо за целия срок на договора 264 кг.; 10/ закупуване на стоките по т. 9 съгласно ценова листа на ищеца, представляваща Приложение № 1 към договора /непредставена по делото/; 11/ получаване срещу заплащане на доставените от ищеца уговорени минимални месечни количества стоки; 12/ закупуване и продаване в обекта и на други видове стоки от ценовата листа на ищеца, както и на по-големи от минималните месечни количества на стоките по т. 9; 13/ заплащане на доставените стоки в брой или по конкретна банкова сметка в срок до 3 дни от момента на получаването им; 14/ получаване на издадена от ищеца фактура; 15/ използване на закупеното кафе за приготвяне и предлагане на кафе-напитки само по начин, който не накърнява качеството на самото кафе и недопускане на смесването му под каквато и да било форма с други видове и/или марки и приготвяне на кафето в съответствие с изискванията на ищеца; 16/ забрана за продажба, предлагане и/или рекламиране на други марки кафе или кафе-напитки, както и съпътстващите консумативни стоки, освен включените в ценовата листа на ищеца, без предварително съгласие на последния и 17/ закупуване и на всички съпътстващи предлагането на кафе-напитки консумативни стоки по цени съгласно ценовата листа на ищеца. Съгласно чл. 7 от договора същият се прекратява с изтичането на срока му, освен ако страните не уговорят с изрично писмено споразумение продължаването на действието му. В чл. 8 от договора страните установили хипотезите, при които договорът може да бъде прекратен, в т. ч. едностранно и без предизвестие от ищеца, в случай че ползвателят не изпълнява или е изпаднал в забава с повече от 7 календарни дни след уговорения падеж на което и да е от задълженията си по договора и/или нарушава условията, при които му е предоставена вещта по т. 1.

Съгласно клаузата на чл. 9 от договора, ако в срока по чл. 4, т. 2 ползвателят не бил върнал ползваната вещ, той дължал на ищеца неустойка за неизпълнение, съответстваща на стойността й по чл. 1, в двоен размер, платима в 7-дневен срок от изтичането на срока по чл. 4, т. 2.

Видно е от приемо-предавателен протокол от 08.11.2016 г., че ищецът предал на ползвателя движими т е вещи, описана в чл. 1 от процесния договор – кафемашина, мелачка, робот.

Първият спорен пред въззивната инстанция въпрос е дали ответникът в настоящото производство съвпада с посоченото като солидарен длъжник в договора лице. Настоящият състав не споделя доводът на ответника, поддържан и пред въззивната инстанция, за липса на достатъчна степен на индивидуализация на лицето – солидарен длъжник, посочено в договора.

Действително, в чл. 11 от процесния договор са посочени само трите имена на солидарния длъжник – В. Г. ИВ.. В същото време обаче, във втората точка от договора е дадена по-подробна индивидуализация с посочване на ЕГН на 3

В. Г. ИВ., като изрично е записано, че същият сключва договора действащ лично за себе си и като управител и представляващ „Е.Т.“ ЕООД, поради което не следва да се сподели тезата, че в договора може да става дума за различни лица със съвпадащи имена. Нещо повече, договорът е подписан за ползвателя и за солидарен длъжник, като е видно, че двата положени подписа са идентични, поради което се налага извод за идентичност между лицето, представляващо ползвателя, и лицето, задължило се като солидарен длъжник.

Вторият спорен във въззивното производство въпрос е свързан с момента на прекратяване на договора. Настоящият състав намира, че в съответствие с изискването на чл. 20 ЗЗД нормите на чл. 7 и чл. 3, изр. 3 от договора трябва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността. Съгласно чл. 7 от договора същият се прекратява с изтичането на срока му, освен ако страните не уговорят с изрично писмено споразумение продължаването на действието му. За такова изрично писмено споразумение може да се приеме уговореното в чл. 3, изр. 3 – в случай че до изтичане на уговорения срок нито една от страните не заяви същият да бъде прекратен с изтичането му, действието на договора ще се подновява автоматично за всяка следваща година при договорените условия. При едновременното и съгласувано тълкуване на двете клаузи следва да се приеме, че доколкото по делото не е установено нито една от страните да е заявила изрично, че желае прекратяването на процесния договор, то действието на същия е продължено след изтичането на първоначално уговорения едногодишен срок при договорените условия. С оглед на изложеното въззивният състав споделя изложеното в първоинстанционното решение във връзка с едностранното прекратяване на договора, извършено от дружеството-ищец. За пълнота следва да се отбележи, че този отговорът на този въпрос не е относим към крайния извод по главния спор, т.к., от едва страна, както прекратяването на договора поради изтичане на срока на действието му, така и едностранното му разваляне от страна на ищеца, са юридически факти, годни да попълнят фактическия състав, от който се поражда отговорността за заплащане на неустойка. От друга страна, в настоящия случай не би имало промяна в извода по възражението за изтекла погасителна давност независимо от това дали би било прието, че действието на договора е прекратено с изтичането на едногодишния му срок, т.е. на 08.11.2020 г., или с едностранното му прекратяване от страна на ищеца. Без значение за възникването на задължението да бъдат върнат предоставените за ползване вещи в срока по чл. 4, т. 2 от договора е какво е основанието за прекратяването му. Между страните не се спори, че задължението за връщане на процесните вещи не е изпълнено от ползвателя или солидарния длъжник.

Независимо от това дали е налице оспорване от страна на ответника на валидността на клаузата за неустойка или не, съдът служебно трябва да извърши преценка дали същата не противоречи на добрите нрави. Такава преценка обаче не е извършена от решаващия съд. Настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД страните могат предварително да определят размера на обезщетението за предполагаемите вреди от неизпълнението, 4 които вреди не е необходимо да се доказват, което е съществен елемент на неустойката. Това е сторено и в настоящия случай – налице е постигнато между страните съглашение – чл. 9, по силата на което неизправната страна се е задължила да даде на другата една парична сума, чиито размер е определен – стойността на предоставената за ползване вещ, в двоен размер.