Решение № 551 от 31.08.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 551 гр. София, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20258002100244 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. Я., чрез адвокат И. В., срещу въззивно решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено от Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 207/2023 г.

И. Д. Я. е подал частна жалба срещу определение № 645 от 23.10.2024 г., постановено по въззивно гр.д. № 207/2023 г. от Монтанския окръжен съд, с което, по реда на чл. 248 ГПК, е по същество допълнено решение № 206 от 23.07.2024 г., постановено по същото дело, като в полза на Ю. В. Л. и Л. Ю. В. са присъдени съдебноделоводни разноски. Частната жалба е образувана в ч.гр.д. № 273/2025 г., присъединено към касационно гр.д. № 244/2025 г., за съвместно разглеждане.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Следва ли фактическите изводи на въззивния съд да са основани на цялостен анализ на всички приети по делото доказателства; как се преценяват заключенията на съдебните експертизи; как съдът преценява доказателства, които си противоречат; изводите на съда трябва ли да са обосновани; как се мотивира въззивно съдебно решение.

Отговорите се съдържат в съдебната практика на ВКС, вкл. посочена от касатора. Дадените в тях разрешения произтичат от закона, установени са безпротиворечиво, и се възприемат изцяло от настоящия състав. Могат да се обединят в смисъл, че всеки един релевантен факт съдът установява, след като анализира, поотделно и в съвкупност всички относими към 1 него, допустими доказателства, събрани и в двете инстанции, при съобразяване с всички доводи и възражения на страните досежно тези факти, надлежно въведени и в двете инстанции. Въззивният съд не анализира събраните пред въззивна инстанция доказателства, за да направи извод дали те потвърждават или опровергават фактическите констатации на първата инстанция; той не оценява доколко правилно или неправилно първата инстанция е установила даден факт, а сам го установява по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Разпоредбата на чл. 269 ГПК формулира пределите на правораздавателната компетентност на втората инстанция, макар и в рамките на въззивната жалба - да обсъжда и проверява доказателствата на страните досежно спорния предмет, очертан в рамките на жалбата, т. е. да се произнесе по съществото на спора, на базата на самостоятелни фактически и правни изводи Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът трябва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; при колебание, което препятства вземането на убедено и несъмнително заключение, да приложи последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес.

Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност; вътрешното убеждение не се формира произволно, а при спазване на логическите, опитните и научните правила. Логическото мислене се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Предмет на доказване със съдебни експертизи са фактите и обстоятелствата, както и причинно-следствените връзки между тях, за които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др.

– чл. 195, ал. 1 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Именно поради това и формулирането на задачата на експертизата, и назначаването й, може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна. Правните изводи във връзка с приложението на закона относно тези факти и обстоятелства обаче са от компетентността на решаващия съд, който преценява 2 и обсъжда приетите заключения заедно с другите доказателства по делото, като излага съображения. Заключението на експертизата се преценява съобразно неговата пълнота, яснота и обоснованост, ведно с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгл. чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. Възможно е по делото да са изслушани две или повече заключения по отношение на едни и същи въпроси или пък частично припокриващи се такива. И в този случай нито едно от тези заключения не обвързва съда, а същите следва да бъдат преценявани по реда на чл. 202 от ГПК чрез съпоставката им с останалите събрани по делото доказателства. Съдът следва да даде вяра на това заключение, което е пълно, изчерпателно, научно и логически обосновано, по начин даващ възможност за проверка на извода на вещите лица, не съдържа вътрешни противоречия. Във връзка с това, без значение за достоверността на заключението е дали експертизата е била изготвена от едно вещо лице или от разширен състав от вещи лица, дали е първоначална, повторна или допълнителна, а също така и дали е изготвена в период от време по-близък до осъществяването на спорните факти, от останалите експертизи (решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. IV гр. о, решение № 50201/11.01.2023 г. по гр.д. № 4891/2021 г. на ВКС, IV г.о.).

Така посочената дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите към решението му.

Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Страните трябва да разберат дали аргументите им са разгледани, при какви съображения е постановил своето решение съдът, и трябва да могат ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Това се отнася и до въззивното решение. Въззивният съд дължи произнасяне, очертано в рамките на чл. 269 ГПК, по съществото на спора.

Съставът на ВКС, с оглед задълженията му да гарантира възможността на страните да изразят становище и да организират защитата си, в светлината на справедливия съдебен 3 процес, изрично е указал, че ще вземе становище по допустимостта на решението относно правомощията на въззивната инстанция – тя може ли да се произнася по спор, разрешен от първата инстанция с влязло в сила, необжалвано решение, и допустимо ли въззивният съд да изяснява предмета на иска по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, когато решението на първата инстанция по него не е обжалвано.

Исковият гражданският процес е диспозитивен, което означава, че за да дължи произнасяне, съдът трябва да бъде надлежно Въззивното производство. Съдът следи служебно само за валидност на обжалваното пред него въззивно решение (изцяло, и в необжалваната част), а за допустимост, когато е сезиран, в обжалваната част – чл. 269, изр. 1 ГПК. Постановяване на решение по нередовна искова молба сочи на евентуална недопустимост на обжалваното решение, поради което въззивният съд предприема действия по чл. 129, ал. 1 ГПК, само ако е бил сезиран с въззивна жалба за произнасяне по иск, който е останал неизяснен, предявен с нередовна искова молба. Когато спорът, заявен чрез нередовна искова молба, не е пренесен пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение в тази му част е влязло в сила, независимо от евентуална недопустимост или неправилност на същото. Въззивният съд няма правомощие да предприема действия по чл. 129, ал. 1, евентуално – ал. 3 ГПК, нито да се произнася по допустимостта и/или правилността на първоинстанционното решение в тази му част. Ако го стори, сам ще постанови недопустимо решение.

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развива допълнителни съображения в открито съдебно заседание. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции.

Насрещните страни Ю. В. Л. и Л. Ю. В., чрез адвокат Н. В., отговарят в срока по чл. 287, ал.

1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В съдебно заседание поддържат становището си. Претендират разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Монтански окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Ломски районен съд, отхвърлил предявените от А. П. М. (починала в хода на процеса и заместена по реда на чл. 227 ГПК от законните наследници – внуците Ж. Д. Я. и И. Д. Я.) чрез законния представител и настойник Д. П. Д., искове: 1. за прогласяване на нищожност на договор, оформен в нотариален акт № . от . г. поради липса на съгласие на продавача, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; 2. за прогласяване на нищожност на същия договор, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; 3. за унищожаване на същия договор, поради това, че прехвърлителят е бил в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД; 4. обусловения иск по чл. 108 ЗС относно имота, предмет на прехвърлителната сделка по горния договор. 5. за прогласяване нищожност на волеизявлението на упълномощителя, оформено в пълномощно с рег. № .

(удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието), с което е представляван продавача по договора, оформен в нотариален акт № . от . г., поради липса на съгласие, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; за прогласяване нищожността на същия договор поради липса 4 на съгласие на продавача; 6. за прогласяване на нищожност на същия договор, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; 7. за унищожаване на волеизявлението на упълномощителя, оформено в пълномощно с рег. № . (удостоверяващ подписа) и рег. № . (удостоверяващ съдържанието), като изразено от дееспособно лице, което при изразяването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира и ръководи действията си и 8. за обявяване на недействителността на договора за продажба, оформен в нотариален акт № . от. г., като сключен без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД; 9) да се признае по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на имота – предмет на атакувания договор и да се предаде владението върху имота, на осн. чл. 108 ЗС;