Решение № 167 от 21.07.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 167 гр. ЛЕВСКИ, 21.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Палмира Д. Атанасова при участието на секретаря СОНЯ Й. ПАТАЗОВА като разгледа докладваното от Палмира Д. Атанасова Гражданско дело № 20254410100003 по описа за 2025 година

Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и първия ответник е сключен договор за паричен заем № 4897950, който считат, че е нищожен, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. Заявява се, че между ищеца и втория ответник е сключен акцесорен договор за предоставяне на гаранция № 4897950, който също считат, че е нищожен, тъй като е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и се заявява, че не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Твърди се, че с договорения лихвен процент в размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което се заявява, че е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Твърди се също така, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР, като се заявява, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в договора ГПР от 49,03% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 от ЗПК.

Заявява се, че уговореното възнаграждение за фирмата – гарант е разход 1 по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, но в нарушение на императивните изисквания на чл. 19 ал.1 и 2 от ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,03% разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата – гарант. Заявява се също така, че поради невключването в ГПР на това възнаграждение, същия не съответства на действително прилагания от кредитора и посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ и потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и поконкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне на гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици. Заявява се, че кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключването на договор за кредит и клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на гарант е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48 и на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията, както и че по този начин опасността от свръх задлъжнялост на длъжника се увеличава. Заявява се, че по аргумент от т.19 на чл. 143 от ЗПК тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Моли се съда да постанови решение, с което:

1.Да прогласи спрямо „Изи Асет Мениджъмнт“ АД нищожността на договор за паричен заем № 4897950, като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

2.Да прогласи спрямо „Файненшъл България“ ЕООД нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 4897950, като лишен от правно основание, като уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, като противоречащ на добрите нрави и тъй като не е породил правни последици, като обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е представил отговор на исковата молба.

В отговора на исковата молба се навеждат доводи, че предявения установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му, и че наличието на правен интерес от предявения иск е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Излага се твърдение, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно производство, представлява и злоупотреба с право. Направено е искане за прекратяване на производството по делото.

Алтернативно е изразено становище, че договор за паричен заем № 4897950 е действителен и същия не страда от визираните в исковата молба пороци, които да водят до недействителност на договора. Твърди се, че заявеното от ищеца, че клаузата за договорна лихва е нищожна, поради 2 нейното противоречие с добрите нрави и нейната неравноправност е неоснователно и в Закона за потребителския кредит не фигурира основание за нищожност/недействителност „противоречие с добрите нрави“, а в Закона липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и договорите. Твърди се също така, че размера на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит.

Заявява се, че общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договора за кредит и в процесния договор в съответствие с разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК е посочен ГПР 49,02% и общата сума дължима от потребителя 3577 лв. Твърди се, че ГПР по процесния договор е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Заявява се, че договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни, като ГПР по договора включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19 ал.1 ЗПК и ГПР по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19 ал.2 ГПК и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19 ал. 4 ЗПК.

Твърди се, че е неоснователно твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в параграф 1 т.1 от ДР ЗПК. Заявява се, че предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението /разваляне на договор или дължимо на заемодателя обезщетение за неизпълнение/. Твърди се, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договор за кредит. Заявява се, че в мотивите по дело С-714 и С-448/17 на СЕС е прието, че „…ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“, като кредиторът следва да посочи не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита, а ГПР по договора за кредит към момента на неговото сключване.

Оспорва се като неоснователно и твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Заявява се, че преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение и че още преди ищецът да е бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на 3 информирано решение. Прави се извод, че ищецът при избора на кредитен продукт не се е водил от размера на ГПР, тъй като в множество банки, които предлагат потребителски кредити размерът на ГПР започва дори от 7 %, но той не е сключил договор с някоя от тях, а е предпочел да сключи договор с дружеството ответник.

Оспорват се твърденията на ищеца, че е „уговорено възнаграждение за фирма гарант“, че в договора за кредит съществува клауза, „която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на гарант“, че ищецът е заплатил за извършена оценка на кредитоспособността, както и че е поставено изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение.

Заявява се, че изискването за предоставяне на обезпечение по договора за паричен заем не противоречи нито на Директива 2008/48/ЕО, нито на Директива 93/13/ ЕИО, както и че представянето на обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността и не я замества.

Моли се съда да прекрати производството по делото, тъй като предявеният иск е недопустим, а при условията на алтернативност да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.

Претендират се разноски за процесуално представителство в размер на 360 лв.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е представил отговор на исковата молба и е изразил становище по предявения иск.

Заявено е, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес и се излага твърдение, че процесуалното поведение на ищцовата страна представлява злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване.

Алтернативно, в случай че съдът приеме, че предявения иск е процесуално допустим, се заявява, че същия е неоснователен.

Излага се твърдение, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, сключен е валидно и е спазена изискваната форма, че уговореното възнаграждение представлява насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит.

Оспорва се като неоснователно твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг, тъй като е с акцесорен характер. Заявява се, че сключеният договор за предоставяне на гаранция между „Файненшъл българия“ ЕООД и ищеца не е акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено с исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор и разпоредбите на чл. 138 и сл. от ЗЗД са неприложими както към издадената в полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор за предоставяне на гаранция.

4

Оспорва се и твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция е лишен от основание. Заявява се, че насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици /търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл.4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора, поради неизпълнението/ е потърсила услугите на Дружеството, което да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора. Заявява се, че посоченото в договора възнаграждение е ясно, разбираемо и в разумни граници и не представлява неравноправна клауза.

Моли се съда да постанови решение, с което да прекрати производството по делото, поради липса на правен интерес, а алтернативно да отхвърли предявения иск като неоснователен.

Претендира се възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360 лв.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства, приема за установено следното: