Решение № 681 от 23.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 681 гр. Варна, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Мечева при участието на секретаря Стоянка М. Г. като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело № 20253110102147 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от С. Г. З., ЕГН **********, с адрес: ****** чрез процесуалния й представител – адв. Е. И. срещу „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление:

********** иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит № ******2022 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В исковата си молба и уточняващите молби към нея ищцата С. Г. З. излага, че на 14.11.2022 г. е сключила Договор за кредит с ответника, по силата на който й е отпуснат заем в размер на 900 лв., при фиксиран лихвен процент:

40.97%. Съгласно договора за кредит дължи такса бързо разглеждане в размер на 185.68 лв. Счита уговорката в договора за заплащане на тази такса за нищожна като неравноправна. Липсва каквато и да е еквИ.лентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Счита, че с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, като същата представлява и скрит разход по договора за кредит, като се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че по съществото си тази такса е добавка към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатява неоснователно, което е в разрез с добросъвестността. Счита, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора за кредит да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че реално приложения в кредитното правоотношение такъв е различен от посочения в договора, като вписвайки в контракта ГПР от 49.60 % кредиторът е заблудил потребителя, което е основание за нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1

1, т. 10 ЗПК. Посочва, че уговореното възнаграждение за такса за бързо разглеждане е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „В..БГ“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – юрк. Д. Д. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесният договор за паричен кредит на 14.11.2022 г. Поддържа, че съгласно допустимата възможност в Общите условия към договора, г-жа З. се е възползвала от правото си и е заявила получаването на допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит. Посочва, че допълнителната услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за получаване на заявената сума и не повишава шансовете на кредитополучателя да получи кредит. Счита, че за ищцата липсва правен интерес от воденето на иска за нищожност на договора, тъй като същата е изпълнила задължението си добросъвестно и точно, като задължението е погасено. По същество поддържа становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че в уговорения ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, като посоченият такъв – 49.6% е правилно изчислен при прилагане на законоустановената формула за това. Счита, че въпросът дали предвидената в договора такса за допълнителна услуга следва да бъде включена в ГПР е относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло. Поддържа, че таксата за бързо разглеждане не е разход по смисъла на пар. 1, т. 1 ЗПК и не следва да се включва в ГПР. По изложените подробни съображения в писмения отговор моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.

В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на ищцата депозира нарочна молба, в която поддържа становището си.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 14.11.2022 г. между страните е сключен Договор за кредит № ****** по силата на който в полза на ищцата е предоставен кредит в размер на 900 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.

С определението за насрочване от 11.12.2025 г. съдът надлежно е указал на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите ищцата има качеството потребител, както и че процесният договор за кредит има характера на потребителски такъв. Указал им е, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на страните, че съдът следи служебно 2 за спазването на императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона за защита на потребителите.

От представения договор за кредит от 14.11.2022 г. е видно, че същият съдържа уговорка за заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 185.68 лв.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат допусканията, използвани при изчислението на ГПР. В настоящия случай договорът посочва ГПР от 49.6 %, но не предоставя яснота относно това кои разходи го формират. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК всички настоящи и бъдещи разходи по кредита, включително лихви и други преки или косвени разходи, трябва да бъдат включени в ГПР по ясен и разбираем начин за потребителя. Таксата за бързо разглеждане от 185.68 лв., макар и представена от ответника като допълнителна и незадължителна услуга, е пряко свързана с отпускането на кредита, тъй като без нея процесът на разглеждане би отнел повече време, което влияе върху достъпа до кредита. Липсата на изрично посочване дали тази такса е включена в ГПР, както и отсъствието на информация за дневен лихвен процент по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, представляват нарушения на императивните изисквания на закона.

Този извод е в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз.

В Решение по дело C-714/22, параграф 55, СЕС приема, че липсата на прозрачност относно разходите по потребителски кредит, включително непосочването на всички компоненти на ГПР, води до недействителност на договора, като потребителят дължи само чистата стойност на кредита.

Аналогично, Решение по дело C-448/17 подчертава необходимостта от яснота и разбираемост на условията, за да може потребителят да направи информиран избор. В настоящия случай липсата на яснота относно формирането на ГПР и отсъствието на дневен лихвен процент въвеждат потребителя в заблуждение относно реалните разходи по кредита, което нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК.

А както става ясно и от отговора на ответника, процесната такса за бързо разглеждане изобщо не е включена в ГПР, което означава, че действително, с отразяването й в същия ГПР ще бъде по-висок от максимално допустимия, определен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тоест посоченият в договора за кредит размер на ГПР /49.60 %/ не отговаря на действителното фактическо положение.

Съдът намира, че таксата за бързо разглеждане, макар и формално представена като отделна услуга, е неделима част от процеса на отпускане на кредита и следва да бъде включена в ГПР. Това е в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който всички разходи, пряко свързани с кредитното правоотношение, трябва да бъдат отразени в ГПР. Непосочването на този разход в изчислението на ГПР води до занижаване на реалния му размер, което противоречи на изискването за добросъвестност и прозрачност в потребителските договори. Освен това чл. 10а, ал. 2 от ЗПK забранява начисляването на такси за действия, свързани с усвояването на кредита, а разглеждането на искането е неразделна част от този процес.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, 11 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен.

3

По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има ищцата:

В производството същата се представлява от адв. Е. И. която моли в нейна полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната безплатна правна защита и съдействие, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗА. Представила е и доказателства, че е регистрирана по ДДС.

Ето защо съдът намира, че с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и проявената активност от страна на процесуалния представител на ищцата, в полза на адв. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с вкл. ДДС /245.42 евро/.

Неоснователно съдът намира възражението на ответника, че в случая възнаграждението следва да бъде под минималния размер. Съдът намира, че присъждането на адвокатско възнаграждение в размер под този, посочен като ориентир в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, би нарушило принципа за достойно заплащане на предоставената правна помощ, предвид и икономическата конюнктура в страната и инфлационните процеси. В този смисъл са и разрешенията, дадени в Определение № 3177/04.07.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 1389/2025 г. по описа на ВОС.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за кредит №

******2022 г., сключен между С. Г. З., ЕГН **********, с адрес: ****** и „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: ********** поради противоречието му със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: ********** да заплати на ЕАД Е. И. БУЛСТАТ ****** с адрес:

****** сумата 245.42 евро /480 лв. с включен ДДС/, представляваща дължимото адвокатско възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищцата С. Г. З., ЕГН **********, с адрес: ****** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ 4