Решение № 215 от 02.04.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 215 гр. София, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20238002101597 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Кнежа срещу решение № 1341 от 10.11.2022 г. по в.гр.д.№ 3160 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, XII състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 1467 от 01.12.2022 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 263994 от 17.06.2021 г. по гр.д.№ 6361 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, I-11 състав в обжалваната му част за осъждане на Община Кнежа да заплати на М. Н. С. и П. Х. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М.

С., на основание чл.49 ЗЗД по 75 000 лв. на всяка от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Христо Пламенов Димитров, вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 29.05.2014 г. в гр.Кнежа, на ул.“Райна Княгиня“, пред дом 16, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 29.05.2014 г. до 1 окончателното плащане и за присъждане на разноски по делото.

Касационното обжалване на това решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС/ по въпроса:

Ако във въззивната жалба е налице искане за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди поради прекомерност на същото, представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по това искане с мотив, че в жалбата няма конкретни оплаквания, свързани с размера на определеното обезщетение ?

В проведеното открито заседание пълномощникът на касатора Община Кнежа поддържа жалбата. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение за присъждане на обезщетение в по-малък размер с оглед съпричиняването на вредите. Претендира и за разноските за юрисконсулт по делото пред ВКС.

Пълномощникът на ответниците по жалбата М. Н. С. и П. Х. Д. оспорва жалбата и моли решението на Софийския апелативен съд да бъде оставено в сила. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.Доспевска за осъществената от нея безплатна правна помощ.

Третото лице-помагач на страната на касатора С. Д. Ш. не се явява в проведеното открито съдебно заседание. В писмен отговор от 14.03.2023 г. заявява, че не оспорва касационната жалба. Поддържа изложените в жалбата оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение по поставения за разглеждане въпрос приема за правилна практиката на ВКС, включително и тази, посочена от касатора /решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, според която въззивният съд дължи произнасяне по всички съдържащи се във въззивната жалба и непреклудирани възражения, доводи и искания на жалбоподателя, като непроизнасянето по тях представлява съществено процесуално нарушение на чл.236, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК. Когато с въззивната жалба е заявено искане за 2 намаляване на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди поради прекомерност на същото, въззивният съд следва да се произнесе по това искане, независимо дали в жалбата се съдържат конкретни оплаквания, свързани с присъдения размер на обезщетението.

Предвид отговора на поставения въпрос неправилно поради допуснати в него съществени процесуални нарушения е обжалваното решение, в което въпреки съдържащото се във въззивната жалба на Община Кнежа алтернативно искане за намаляване на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди поради прекомерност и изложените мотиви защо жалбоподателят счита, че за настъпилото произшествие изключителна вина има пострадалият, въззивният съд е приел, че няма да се произнася по правилността на първоинстанционното решение относно обема на осъщественото от пострадалия съпричиняване на увреждането и определения размер на обезщетението, тъй като в жалбата нямало конкретни оплаквания в тази насока.

Тъй като в конкретния случай не се налага извършването на нови или повтарянето на процесуални действия, по аргумент от чл.293, ал.3 ГПК делото следва да бъде разгледано по същество от настоящия състав на ВКС.

По оплакванията в касационната жалба настоящият състав на ВКС приема следното: Правилно в обжалваното решение е приет за неоснователен доводът във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на диспозитивното начало. В исковата молба ищците са посочили две групи причини за настъпване на пътно-транспортното произшествие, от което са произтекли претендираните неимуществени вреди: загуба на контрол от водача на моторното превозно средство, вследствие попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, както и преминаването му през препятствие за принудително намаляване на скоростта, което не е отговаряло на законовите изисквания. При постановяване на решението си, първоинстанционният съд е приел, че причината за настъпване на пътно-транспортното произшествие е наличие на изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движение с неправилна форма, която представлява опасност за движението, дори и при 3 спазване на посоченото със знак ограничение на скоростта на движение. С оглед на заявеното в исковата молба, правилна е преценката на въззивния съд, че произнасянето на първоинстанционния съд е в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения. Правилно е прието и че неправилната преценка на първоинстанционния съд, че изискванията към поставената от ответника изкуствена неравност на пътя се регулират от Наредба № РД-0220-10 от 05.07.2012 г., не води до недопустимост на първоинстанционното решение.

Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск- иск с дадена от съда неправилна правна квалификация. Неправилната правна квалификация на иска не води до недопустимост на решението, а само до неговата неправилност. В този смисъл е съдебната практика, например решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д.№ 127 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др. Съгласно константната съдебна практика, недопустимо е съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск, извън заявения предмет на делото.

Предмет на делото е спорното субективно материално право, което се претендира или отрича от ищеца. То се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска. В конкретния случай съдът се е произнесъл точно по предявените в петитума на исковата молба искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Христо Димитров, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, станало на 29.05.2014 г., поради което постановеното решение по тези искове е допустимо.

Неоснователно е и твърдението в жалбата за неправилност на решението, поради дадена неправилна правна квалификация на исковете като такива по чл.49 ЗЗД, вместо като искове по чл.50 ЗЗД. Правната квалификация на претенцията се извършва от съда, но въз основа на наведените в исковата молба твърдения, с които се очертава естеството на възникналия с насрещната страна спор. В конкретния случай, съдът е взел предвид твърденията на ищците в обстоятелствената част на исковата молба:

4 че причините за настъпване на пътно-транспортното произшествие, от което са произтекли вредите, са неизпълнението на задължението на ответната община да поддържа общинската пътна инфраструктура в състояние, годно да изпълнява предназначението си за сигурно и безпрепятствено придвижване на МПС /не е поправена съществуващата и несигнализирана дълбока дупка на пътя и е поддържано от общината опасно за движението и неотговарящо на законовите изисквания съоръжение на пътя- изкуствена неравност за ограничаване на скоростта на движение/. С оглед тези твърдения в исковата молба правилно съдът е преценил, че по същество се твърди противоправно бездействие на служители на общинската администрация да изпълняват вменените им от Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата задължения и с оглед на това е дал правилна правна квалификация на предявените искове като такива по чл.49 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД /отговорност за вреди от вещ/. Правилно е и посоченото от съда, че в хипотезата на чл.50 ЗЗД вредите произлизат от свойствата или недостатъците на вещта, за които собственикът и надзираващият не са знаели, докато в конкретния случай се твърди и се доказва, че вредите са пряка и непосредствена последица от неправомерното бездействие на служители на ответната община: неизпълнението на задължението им по ЗП и ЗДП да поддържат вещта /в случая общинския път/ в годно за безопасното му използване състояние.

В съдебната практика /например т.2 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г., т.3 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г. и решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о./ се приема, че когато вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа /при ползването на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила/, отговорността за този, който е възложил работата, е по чл.49 ЗЗД, а когато вредите са резултат от свойствата на самата вещ, с която си служи деецът, без той да е допринесъл за тяхното настъпване, тогава отговорността е по чл.50 ЗЗД. В обжалваното решение, напълно в съответствие със закона и с приетото в тази практика на ВС и ВКС, съдът е счел, че се касае за отговорност по чл.49 ЗЗД, тъй като причина за произшествието с Христо Димитров и за последвалата му смърт е неизпълнението на задълженията на служителите на общинската администрация, посочени в чл.31 от ЗП и чл.167, ал.1, изр.1 ЗДвП да осигурят необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение по 5 общинските пътища, да ги поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по тях и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок, като в конкретния случай те не са изпълнили задължението си да отстранят изградената на пътя „изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движението“, която е била изградена по такъв начин, че представлява опасно за движението съоръжение.

Правилно е прието от въззивния съд, че е налице целият фактически състав на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на Христо Димитров, настъпила при пътно-транспортното произшествие. Механизмът на настъпване на ПТП е безспорно доказан от заключението на приетата от първоинстанционния съд автотехническа експертиза. От нея е установено, че Х. Д. е изгубил контрол върху управляваното от него моторно превозно средство, преминавайки с несъобразена скорост през съществуваща на пътя изкуствена неравност на платното за намаляване на скоростта на движение.

Неравността е била с видима маркировка и пред нея е имало поставен знак А13. От показанията на свидетеля П. М. е установено, че изкуствената неравност е била поставена при ремонт на пътя през 2011 г., когато все още е липсвала законова регламентация на техническите изисквания към тези съоръжения. Такава е дадена за първи път в Наредба № РД-2-20-10 от 05.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване на скоростта на движение и изискванията към тях. Правилно е приетото от въззивния съд обаче, че независимо от липсата на нормативна уредба за конкретните технически параметри, на които трябва да отговоря поставената през 2011 г. изкуствена неравност, отговорността на ответника е ангажирана, ако се установи чрез специални знания, че тази изкуствена неравност съставлява опасно за движението съоръжение. Това е така, тъй като чл.31 от Закона за пътищата задължава общините да осигурят необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение по общинските пътища, а разпоредбата на чл.167, ал.1, изр.1 от Закона за движение по пътищата сочи, че лицата, които стопанисват пътя, са длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. А от заключенията на приетите пред първоинстанционния и въззивния съд 6 автотехнически експертизи безспорно се установява, че изградената изкуствена неравност представлява опасно съоръжение /височина на неравността между 6,5 и 8,5 см.; със закръгление, което не е симетрично спрямо напречната на улицата ос; откъм тротоара от страната на дом 16 зануляването е много стръмно, почти вертикално; отстъплението от вертикалната ос е с отстъп от 1 см., по средата е 5 см., а в края около 3-4 см./ и при преминаване през нея дори с посочената ограничена скорост от 30 км./ч. биха се генерирали големи инерционни сили при преминаване с лек автомобил, а за мотоциклетистите това е значително по-неблагоприятно, тъй като лесно могат да изгубят контрол върху управлението на мотоциклета. Въз основа на това правилно е прието от съда, че изграденото от ответника средство за намаляване на скоростта на движение в чертите на населеното място е създавало опасност за участниците в движението и е било основната причина за настъпване на пътния инцидент, при който е пострадал Христо Димитров. Правилно е прието и че горепосоченото бездействие на служителите на ответната община /да отстранят представляващата опасност за движението изкуствена неравност на общинския път и по този начин да осигурят необходимите условия за безопасно движение по този път/ е противоправно, тъй като противоречи на посочените разпоредби на ЗП и ЗДП, както и че съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД вината им се предполага до доказване на противното.