Решение № 5358 от 27.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5358 гр. София, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100509266 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 5290/25.5.2022 г., постановено по гражданско дело № 37786/2021 г. на Софийски районен съд, 140 състав, „У.Б.“ АД е осъден да заплати на Г. П. А. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 980,14 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2021 г., до погасяването, представляваща получена от ответника възнаградителна лихва за периода от 25.06.2016 г. до 01.06.2018 г. по договор за кредит № 546/30.07.2008 г. при начална липса на основание, тъй като договорената възнаградителна лихва е променяна едностранно от банката въз основа нищожни клаузи на ОУ – чл. 9.2., чл. 9.4. и чл. 9.6, като е отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата 5294,51 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2021 г., до погасяването, представляваща получена без основание главница по договор за кредит № 546/30.07.2008 г., сключен между страните, както и „У.Б.“ АД е осъден да заплати на Г. П. А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 350,83 лева, 1 представляваща разноски по производството съобразно уважената част от исковете, а Г. П. А. - да заплати на „У.Б.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 639,60 лева, представляваща разноски по производството съобразно отхвърлената част от исковете.

На 17.6.2022 г. срещу решението, в частта, с която искът е отхвърлен, е подадена въззивна жалба от ищеца Г. П. А., а на 10.6.2022 г. срещу решението, в частта, с която искът е уважен, е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.“ АД.

Жалбоподателят ищец твърди, че обжалваното решение било неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. В противоречие с твърденията на ищеца и със събраните по делото доказателства съдът приел, че страните не спорели относно датата, на която всички задължения по процесния договор за кредит били погасени. Именно това бил спорният въпрос - според ищецът кредитът бил погасен изцяло на 25.1.2018 г., тъй като имало надвнесени суми, с които ответникът не погасявал съществуващите задължения, а такива по неравноправни клаузи. При прихващане на изпълнението само с действително възникналите задължения целият дълг по процесния договор следвало да се погаси до посочената дата, а платените след това суми били дадени без основание и подлежали на връщане. Тъй като сумите се превеждали по разплащателна сметка, ищецът не сочил какви задължения по кредита погасява, поради което и съдът неправилно взел предвид този факт, като приел, че ищецът следвало да претендира надвенесените лихви. В отговора на въззивната жалба оспорва подадената от противната страна такава. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната от него част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск в цялост, както и да остави без уважени въззивната жалба на противната страна и да потвърди решението в тази част. Претендира разноски.

Жалбоподателят ответник поддържа, че решението било неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Неправилно съдът приел, че бил обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, с което бил уважен иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на платени лихви по неравноправни клаузи, тъй като се отнасяло за различен период, както и че размерът на лихвения процент следвало да се определи в настоящото производство при тълкуване на условията на договора. Оспорва 2 жалбата на противна страна, като поддържа, че ищецът не заявил да е погасил задълженията на 25.1.2018 г., че чрез иска за платени след тази дата суми се заобикаляло направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност /ищецът следвало да иска сумите, които всеки месец твърди да е надплащал/.

Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в облажваната от него част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска, да остави без уважение въззивната жаба на противната страна и да потвърди решението в обжалваната с нея част.

Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са е подадени в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

По основателността на въззивните жалби съдът намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал., 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът Г. П. А. твърди, че между него и ответника „У.Б.“ АД било налице облигационно правоотношение по договор за кредит № 546/30.07.2008 г., по силата на който ответникът му предоставил кредит в размер на 56200 евро, подлежащ на връщане на месечни анюитетни вноски с последен падеж на 25.07.2033 г. Твърди, че кредитът бил предсрочно погасен чрез плащане на 25.1.2018 г. Твърди, че клаузите на чл. 9.2., чл. 9.4. и чл. 9.6 от ОУ на банката били нищожни, тъй като противоречали на чл. 147, ал. 1, чл. 143, т. 3 и т. 10 от ЗЗП, на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, поради което били неравноправни, 3 което било установено с влязло в сила решение по предявен от ищеца срещу ответника иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена възнаградителна лихва в периода 25.6.2011 г. – 25.5.2016 г. в размер на 9785,02 евро. Макар нищожността на клаузите да била установена, както и точният размер на дължимата възнаградителна лихва, банката продължила да начислява по-висока възнаградителна лихва и за периода след 25.5.2016 г., както и не съобразила тези плащания над дължимото, извършени преди 25.6.2011 г. Вследствие на това по договора имало недължимо платени 6274,65 евро. Тези суми банката отнесла в погашение на несъществуващи задължения както следва: сумата 5294,51 евро – за главница, платена след погасяването на всички задължения - след 25.1.2018 г. до 01.6.2018 г., сумата 980,14 евро – възнаградителна лихва, увеличена съгласно неравноправните клаузи за периода от 25.06.2016 г. до 01.06.2018 г. Претендира се връщане на сумата след изменение на иска, допуснато с протоколно определение от 30.3.2022 г., както и уточнение на датата, на която се твърди да са погасени всички задължения – 25.1.2018 г., както и уточнение на иска с молба от 13.8.2021 г.

Ответникът оспорва иска при твърдения, че през процесния период не била начислявана премия, не били извършвани промени по ГЛП, поради което ищецът нямал правен интерес да поддържа недействителност на чл. 9.2, чл. 9.6 и чл. 9.4 от ОУ, както и че според чл. 9.4. от ОУ размерът на уговорената възнаградителна лихва не можел да се намалява под определения при сключването на договора лихвен процент, какъвто бил начисляван след 25.6.2016 г.

На първо място следва да се разгледа въпросът за фактическия състав на процесната претенция, по който въззивният съд намира следното:

При отрицателния установителен иск /с който се отрича едно вземане/ основанието /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег.

Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, като в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички основания, на които оспореното му право е могло да се породи /в този смисъл – ТР № 8/27.11.2013 4 г. по ТД № 8/2012 г., ВКС, ОСГТК/. Когато е уважен отрицателен установителен иск, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. По същия начин стои въпросът с основанието на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – ищецът отново отрича едно вземане, като единствената разлика е, че в случая вече го е изпълнил и иска връщане на недължимо даденото. По този иск не ищецът следва да въведе по реда на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК основанието, а ответникът. За да е редовна исковата молба – за да има надлежни твърдения, ищецът следва единствено да заяви, че е дал на ответника определена сума и че иска връщането , като сумата се индивидуализира чрез посочване на нейния размер и момент/период, в който е дадена.

Предвид изложеното предмет на настоящото дело е един осъдителен иск за връщане на дадени в периода след 25.6.2016 г. суми в общ размер на 6274,65 евро. Исковата молба, въпреки уточнителната от 13.8.2021 г., не е била редовна – липсват конкретни твърдения за момента на предаване /или период/ и за точния размер на сумите. Едната сума била дадена в периода 25.6.2016 г. – 01.6.2018 г., а другата – след погасяването на задълженията по договора, като за отговор на този въпрос е поставена задача към СИЕ, като има противоречиви фактически твърдения, които е следвало да се отстранят по реда на чл. 129, ал. 2 или ал. 4 ГПК. Едва в заседанието, в което заключението е прието, макар и не съвсем ясно, ищецът е уточнил в кой период е платена сумата 5294,51 евро, чието връщане иска /виж поставения въпрос на вещото лице - л. 134 на гърба - да конкретизира каква сума е била платена след 25.1.2018 г. – датата, на която в приложението е посочило като такава на погасяване на всички задължения/. От това несъмнено може да се изведе твърдение за обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си. Това обстоятелство е конкретно заявено във въззивната жалба, поради което и въззивният съд не е дал указания по чл. 129, ал. 4 ГПК.

Същевременно първоинстанционният съд не е разгледал претенция за връщане на дадени в друг период суми, поради което и не е налице произнасяне по непредявен иск.

С оглед изложеното по-горе ирелевантни са твърденията на ищеца относно начина, по който банката е прихващала изпълнението на дадените от него суми /дали за главница, лихва, неустойка и пр./ - те не са част от 5 основанието на иска по чл. 55, ал. 1.пр. 1 ЗЗД и не го очертават – ищецът може да твърди, че с недължимо платената сума е „погасена“ неустойка, но дори и да не е точно неустойка, това само по себе си не би довело до неоснователност. Дали с платените от ищеца суми са погасявани конкретни валидни задължения е обстоятелство и право, което в процеса следва да въведе ответникът и да го докаже, от което зависи само изводът на съда по съществото на спора – дали съществуват валидни и изискуеми непогасени задължения, обосноваващи право да задържи даденото.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия текст в него са уредени три различни специални фактически състава на неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения по българската гражданскоправна система. При първия фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална липса на правно основание, разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически състав визира получаване на престация с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в този смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването, което важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.