Решение № 6559 от 20.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6559 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100510458 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 9475/24.08.2022 г., постановено по гр. д. № 39771/2021 г. по описа на СРС, 66 състав, е отхвърлен предявеният от ЗК „Л.И.“ АД срещу ЗД „Е.“ АД иск по чл. 422 ГПК вр. 59 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 527,03 лв., представляваща половината от заплатено от ищеца застрахователно обезщетение за вредите, причинени на лек автомобил „Мерцедес“ рег. № ******* от настъпилото на 04.04.2016 г. в гр. Вьоринген, Германия, произшествие, причинено от композиция състояща се от влекач „МАН“, с рег. № ******* и прикрепено към него ремарке с рег. № *******, ведно със законната лихва от 05.04.2021 г. до изплащането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 12.04.2021 г. по гр. д. № 19128/2021 г. на СРС, 66 състав, като ищецът е бил осъден да заплати на ответника сумата от 250 лв. – разноски за исковото производство.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЗК „Л.И.“ АД, чрез пълномощника юрк. П.М., в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението. В случая приложимо било правото на държавата в която са причинени вредите от настъпилото на 04.04.2016 г. произшествие - Република Германия. Съгласно това право при произшествие, причинено от комбинация от застраховани при различни застрахователи влекач и ремарке, тази композиция следвало да се разглежда 1 като единна оперативна единица, формираща двойна застрахователна полица, а причинените на трети лица вреди се понасяли по равно между застрахователите. Така застрахователят на теглещото превозно средство, след изплащане на обезщетение на пострадалото лице, имал право на регресен иск срещу застрахователя на ремаркето за половината от заплатената сума. По тази причина моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна ЗД „Е.“ АД, чрез пълномощника юрк. В.К., с който жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемата страна поддържа, че в решението си СРС изложил подробни и аргументирани мотиви за неоснователността на иска. Посочва, че в отношенията между застрахователите на влекача и на ремаркето е приложимо българското право, като се позовава на решение на СЕС по съединени дела C-359/1 4 и С-475/14. Съгласно чл. 479, ал. 1 КЗ при вреди причинени от влекач с ремарке единствено застрахователят на теглещото превозно средство носел отговорност пред трети лица за вреди причинени от движението на такава композиция.

Поради изложеното моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, както и да му бъдат присъдени разноските.

С разпореждане от 19.10.2022 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, като страните не са представили нови доказателства и не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл.

422 ГПК вр. 59 ЗЗД признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 527,03 лв., представляваща половината от заплатено от ищеца застрахователно обезщетение за вредите, причинени на лек автомобил „Мерцедес“ рег. № ******* от настъпилото на 04.04.2016 г. в гр. Вьоринген, Германия, ПТП.

2

От представените по делото доказателства, включително приобщената САТЕ, се установява, че на 04.04.2016 г. в гр. Вьоринген, Германия е настъпило ПТП, при което застрахованото при ответника ЗД „Е.“ АД ремарке, теглено от застрахования при ищеца ЗК „Л.И.“ АД влекач, при извършване на маневра движение назад, е ударило в предната част паркиран л.а. „Мерцедес“ с рег. № ******* с причинени вреди. На 04.04.2016 г. ищецът, в качеството му на застраховател на виновния за произшествието водач на влекача, е заплатил на увреденото лице сумата от 1054,06 лв., съответстваща на средната пазарна цена на ремонта.

По спорния по делото въпрос относно разпределението на отговорността между двамата застрахователи районният съд е приел, че в случая е приложимо българското законодателство, тъй като застрахователите имат обичайно местопребиваване на територията на страната, а към договорите за застраховка се прилагало именно това право. Съгласно КЗ обезщетението спрямо пострадалите лица било дължимо единствено от застрахователя на влекача, тъй като ремаркето е функционално свързано с него, а произшествието е настъпило при движение на композицията. От отговора на изготвената съдебна поръчка относно съдържанието на правото на Република Германия, било видно, че приложимите към 04.04.2016 г. разпоредби на това законодателство уреждали регламентация, сходна с тази на чл. 479 КЗ. При липсата на договорно или деликтно правоотношение между страните, както и на уреден в КЗ специален иск, претенцията следвало да се квалифицира по чл. 59 ЗЗД. Същата била неоснователна, тъй като липсвало обедняване на ищеца във връзка със заплащане на половината от застрахователното обезщетение на увреденото лице.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема изцяло правните констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. Решението следва да се потвърди по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Съгласно решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С359/14 и С-475/14, при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 3

593/2008 /Регламент "Рим І"/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 /Регламент "Рим ІІ"/ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредите, т.е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице.

В т. 54 от горепосоченото решение е посочено изрично, че задължението на застраховател по застраховка "гражданска отговорност" да обезщети причинена на пострадало лице вреда не произтича от настъпването на самата вреда /чийто фактически състав, но и кръга лица, отговорни за обезщетяване на вредата, действително се определят според приложимото право по чл. 4 и следващите от Регламент "Рим ІІ"/, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. В т. 61 и т.62 от решението е посочено, че на първо място трябва да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателя на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент "Рим ІІ", а на второ място следва да се определи, в съответствие с чл. 7 от Регламент "Рим І", кое е приложимото право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите - ищци в главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето.

От изложеното следва, че чл. 7 от Регламент "Рим І" се прилага в случаите, в които правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4 и следващите от Регламент "Рим ІІ", предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Настоящият случай е именно такъв - приложимото материално право в отношенията между пострадалия и застрахователя е това на Федерална Република Германия, което предвижда разделяне на отговорността между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето (чл. 59 от Застрахователния кодекс на ФРГ), поради което и приложимото материално право в отношенията между застрахователите на влекача и на тегленото от него ремарке следва да се определи по реда на чл. 7 от Регламент "Рим І".

В случая страните не са избрали приложимо право и няма съмнение, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, поради което приложимо се явява българското право, а отделно от това следва да се посочи, че и двете застраховки са задължителни по смисъла на чл. 7, § 4 от Регламент "Рим І", като именно Кодекса за застраховането на Република България регламентира както задължението за сключване на застраховките /чл. 483 КЗ/, така и обема на застрахователното покритие по тях /в т.ч. покритите рискове при застраховки "гражданска 4 отговорност" от притежаване и използване на ремарке - чл. 479 КЗ/.

Съгласно нормата на чл. 479, ал. 1 КЗ /приложимо право съгласно чл. 7 от Регламент "Рим І"/, вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство.

Следователно отговорността на ответника по процесния договор за застраховка "гражданска отговорност" поначало не включва задължение за обезщетяване на вреди, нанесени при движение на ремаркето от теглещо превозно средство, поради на това основание релевираната претенция се явява неоснователна.

Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК.

По разноските:

При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева за въззивното производство.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 9475/24.08.2022 г., постановено по гр. д.

№ 39771/2021 г. по описа на СРС, 66 състав.

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, да заплати на ЗД „Е.“ АД, ЕИК *******, разноски за въззивното производство в размер на 150 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________