Решение № 4342 от 24.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4342 гр. София, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно гражданско дело № 20251100512217 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от ищеца по исковата молба Л. М., чрез пълномощника – адв. Д. В. срещу Решение 14615/28.07.2025г., постановено по гр.д. № 18847/2024г. по описа на Софийски районен съд 34-и състав, с което са отхвърлени предявеният от ищеца установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 4 ЗЗД – за признаване за установено, че ответникът Т. К. С.-С. дължи връщане на сумата от 4500 лв., представляваща главница по договор за паричен заем, сключен на 22.12.2013г, ведно със законната лихва върху тази сума от 22.12.2023г. /датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК/, до окончателното й изплащане и иск по чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Т. К. С.-С. дължи сума в размер на 2254,12 лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.05.2014г. до 22.12.2023г., ведно със законна лихва върху тази сума, от 22.12.2023г. /датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК/, за които суми е издадена Заповед № 962 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 71190/2023г., по описа на СРС, ГО, 34 с-в.

В жалбата се навеждат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила, поради непълнота на съставения по реда на чл. 140 ГПК доклад, а именно, че не му били указани фактите, за които не сочел доказателства. Поддържа, че по същество 1 първоинстанционният съд е достигнал до погрешни правни изводи досежно наличието на облигационно правоотношение между страните, дължащи се на двусмислени и неясни мотиви. По тези съображения твърди, че оспорваният съдебен акт следва да се приравни на такъв без мотиви, респективно моли за неговата отмяна и присъждането на разноски. С въззивната жалба не са направени искания за попълване на доказателствената съвкупност.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от въззивамия ответник в първоинстанционното производство Т. С.-С., чрез процесуалния представител – адв. К. С., с който се оспорват твърденията на въззивника. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и в унисон с приобщените по делото доказателства, поради което моли да бъде потвърдено.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговора на въззивна жалба, след като се запозна с приобщените по делото доказателства, достигна до следните изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е валиден, допустим, по правилността му, въззивният съд намери следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени по реда на чл. 422 ГПК от Л. Д. срещу Т. С.-С. обективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в края на 2013г. ответницата го помолила Т да й даде в заем парични средства за задоволяване на възникнали нейни потребности в размер на 4500, 00 лв. Той се съгласил, но тъй като не разполагал с цялата сума на 01.12.2013 г. и предал сумата от 3000, 00 лв., а сумата в размер на 1500,00 лв. дал на Т. С. на 22.12.2013 г., като тя предложила да му ги върне до 30.04.2014 г. Същата не изпълнила поетото задължение в срок, поради което на 06.04.2018 г., издала документ, в който заявила, че ще върне сумата от 4500, 00 лв. до края на месец април 2018 г. Тъй като не спазила и този срок, на 28.09.2020 г. ответницата писмено декларирала, че ще върне сумата от 4500, 00 лв. до месец октомври 2020 г. С последващо писмено уверение от 06.09.2021 г. Т. С., се задължила да върне сумата от 4500 лв. на части по следния начин: на три равни месечни вноски от 30.09.2021 г. до 30.11.2021 г. по 1000, 00 лв. и последна изравнителна вноска на 31.12.2021 г. — 1500, 00 лв.

Въпреки постигнатите уговорки, ищецът твърди, че сумата, така и не му била върната.

2

В срока по чл. 131 ГПК ответницата оспорва така предявените искове с доводи, че между страните никога не бил сключван договор за паричен заем.

Същевременно се посочва, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност.

За да постанови своето отхвърлително решение, първоинстанционният съд е приел, че ангажираните по делото писмени доказателства не са достатъчни да установят при условията на пълно и главно доказване наличието на облигационни правоотношения между страните, в контекста на основанието, на което е предавана сума, както и лицето, което следвало да я върне.

Тези изводи на първоинстанционния съд са неправилни, а съображенията за това са следните:

Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, която съдържа определение на този вид съглашение. От даденото в тази разпоредба определение е видно, че договорът за заем е реален договор. Реален е договорът, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, за да е налице договор за заем следва да има постигнато съгласие за такава сделка с насрещната страна и реално предаване на сумата, предмет на договора, тъй като договорът за заем е реален договор, който се счита сключен когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна да даде, а другата да получи в заем парична сума. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска. /решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /.

Както правилно е съобразил и районният съд обаче, при липса на данни относно основанието, на което е предавана парична сума то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор. Не съществува законова презумпция, която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл. 154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той я е приел като заем. Ищецът следва да докаже и другите елементи от фактическия състав на договора за заем - поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако има такива - срок на връщане, лихва и др., защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем 3 с ответника и неизпълнено договорно задължение на последния.

За да докаже сключването на договори за заем за процесната сума, ищецът е депозирал 4 броя разписки, според които на 22.12.2013г., ответницата /чието име е положено под документа/ е получила сумата от 1500 лв. и се задължила да върне общо 4500 лв. до 30.04.2014г. На 06.04.2018г. ответницата се задължила да върне на ищеца Л. Д. сума от 4 500 лв. От представена Декларация от 28.09.2020г. Т. С. С. се задължила до края на 30.10.2020г. да върне сумата от 4500 лв. на ищеца Л. Д.. Според Уверение от 06.09.2021г. ответницата се задължила давърне сумата от 4500 лв. на следните вноски: 30.09.2021г. – сума от 1000 лв.; 30.10.2021г. – сума от 1000 лв.

30.11.2021г. – сума от 1000 лв.; 30.12.2021 – сума от 1500 лв., както и че в случай на настъпила смърт сумата ще бъде изплатена на Красимир Найденов Калчев.

Представените писмени доказателства представляват частни документи и по смисъла на чл. 180 от ГПК съставляват доказателство, че изявленията, съдържащи се в тях са направени от подписалото ги лице. Разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи, т. е освен ако в нея не е включено и изявление, че подписалото я лице се задължава да върне предоставената му сума, в който смисъл е и константната съдебна практика.

Ответникът своевременно е оспорил факта, че е подписал разписките, във връзка с което с Определение № 7690 от 14.02.2025г., постановено по делото е открито производство по реда на чл. 193 ГПК за проверка на тяхната автентичност, при което в доказателствена тежест на ответника Т. С. е разпределено доказването на обстоятелството, че тя не е автор на положения под документите подпис. Във връзка с така разпределената й доказателствена тежест, ответницата не е релевирала доказателствени искания, нито е представила доказателства, предвид което следва да се приеме, че разписките са подписани от ответника.

В разписката от 22.12.2013г. е включено и изявление за наличието на основаните елементи на договора за заем - предаване на част от процесната сума – 1500 лв. и задължение за връщането на сума в по-голям размер – 4500 лв. Въз основа на това може да се достигне до извода, че подписвайки процесния документ ответникът е направил признание, че между него и ищеца е постигнато съгласие за сключване на договора за заем, както и че е поел задължението да върне получената сума. Относно реално предаване на процесната парична сума като елемент завършващ фактическия състав по възникване на заемното правоотношение, този състав приема, че от текста на разписката по безспорен начин се установява, че ответникът е получил цялата посочена във всяка една от разписките сума, която впрочем, видно от доказателствата по делото в периода от 22.12.2013г. е останала непроменена.

Това се установява от употребения във всяка една от разписките израз "общо 4 за връщане 4500 лв.“; „до края на месец април ще бъдат върнати 4500 лв. на гн Л. Д.“; „Аз съм задължена до края на м. 10 /октомври/ 30.10.2020г. да върна сумата от 4500 лв….. на г-н Л. Д.“; „Ще връщам сумата 4500 лв., както следва:

….“.

Гореизложеното установява и втория елемент от фактическия състав на нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като е поето задължение предоставената сума да бъде върната и това е удостоверено от самия ответник в процесните 4 бр. разписки, чрез подписа му под изявленията „задължена .. да върна..до“.

Посоченото в разписките, носещи подписа на ответника, представлява признание на неизгоден факт, изхождащо от страна по спора, поради което същото следва да се цени с оглед всички обстоятелства по делото и да бъде зачетена неговата доказателствена стойност. Съдът следва да зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото, като в този смисъл са решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2017 г" ВКС, IV г. о., решение № 243/14.01.2019 г. по гр. д. № 269/2018 г. на ВКС, IV r. o. и др.

Ето защо, настоящата инстанция приема, че по делото е доказано валидно правоотношение по договор за заем между страните за сумата от 4 500 лв. От друга страна, ответникът не е ангажирал доказателства, че е върнал предоставента му в заем сума, а и няма твърдения за това. Представените по делото разписки по своята същност представляват документи по смисъла на чл. 77, ал. 2 от ЗЗД, тъй като в нея се съдържа признание, че съответната сума е получена и е поето задължение, същата да бъде върната. За този вид "особен документ", няма специфични изисквания във връзка със съдържанието му и начина на индивидуализиране на лицето, на което следва да бъдат върнати заетите средства. Обикновено това е лицето, в чието държане се намира разписката, тъй като след изпълнение на поетото задължение, е предвидено в чл. 77, ал. 2 от ЗЗД длъжникът да поиска връщане на документа от кредитора.