Решение № 2389 от 27.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2389 гр. Пловдив, 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330115281 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г., ЕГН: **********, срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 предложение първо от ЗЗД за осъждане на ответника „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548, да заплати на ищеца И. Х. Г., ЕГН **********, следните суми:

- 129,13 лева, представляваща недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***************** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.10.2023 г. до окончателното й изплащане.

- 166,31 лева, представляваща недължимо платена по клауза за неустойка по договор за потребителски кредит № ***************** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.10.2023 г. до окончателното й изплащане.

- 982,08 лева, представляваща недължимо платена по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита по Договор за потребителски кредит № ***************** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.10.2023 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемател и 1 ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, в качеството на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № ***************** г. По силата на съглашението получил 2000 лева заемни средства. Била уговорена договорна лихва от 40,32%, а годишният процент на разходите (ГПР) бил 49,35%.

Съгласно чл.1, ал.З от договора, ищецът следвало да заплати 982,08 лева такса за услуга „експресно разглеждане на документите за паричния заем“, а според чл.5 от договора се дължала и неустойка от 654,84 лева, тъй като ищецът не учредил в тридневен срок обезпечение на паричните си задължения измежду поръчител или банкова гаранция. Описаните вземания следвало да бъдат върнати с погасяване на 18 двуседмични вноски за периода от 17.11.2021г. до 13.07.2022г. За периода от 17.11.2021г. до 06.01.2022г., ищецът заплатил сумата от 3277,52 лева. с която погасил изцяло заемната сума, 129,13 лева договорна лихва, 166,31 лева неустойка и 982,08 лева такса експресно разглеждане. Към настоящия момент, „ВИВА КРЕДИТ“ ООД било преобразувано, чрез промяна в правната форма от ООД на акционерно дружество.

Ищецът твърди, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно Законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Ищецът твърди, че ако беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна, като оттук нищожен е й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Ищецът твърди, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна.

Ищецът твърди, че в договора била предвидена и клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита.

Клаузата е недействителна на основание чл.10а ЗПК.

Прави доказателствени искания. Претендира разноски, включително и по чл. 38, ал.2 от ЗАдв.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ВИВА КРЕДИТ“ ООД. Ответникът оспорва исковете като неоснователни по основание и размер. Ответникът твърди, че в процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита уговорен е срок на договора съдържа, както и условия за прилагането му, поради което не е нарушено правилото на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Ответникът твърди, че 2 размерът на възнаградителната лихва, както и размерът на всяка вноска и включените в нея компоненти, са ясно определени, като всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото договорът включвал всички реквизити, посочени в тази разпоредба.

Ответникът твърди, че не е налице протИ.речие с добрите нрави, а договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до протИ.правно облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства. Именно това правила лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът имал сила на закон за тези, които са го сключили.

Ответникът излага, че относно позицията на ищеца, че неустойката накърнява добрите нрави, преценката за основателността й следвало да бъде направено чрез комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и да се приемело, че неустойката е прекомерна, то това не я прави нищожна, поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер. Прави доказателствени искания.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, размера на заемната сума, условията по кредита, както и факта на усвояване на кредитния лимит от страна на ищцата.

В тази насока са представени и писмени доказателства – договор за кредит с общи условия към него, погасителен план и справка на извършените плащания /л. 35-49 от делото/.

От представената на л. 35 от делото удостоверение за липса на задължения от ответника „Вива Кредит“ АД се установява, че ищецът Г. е изплатил изцяло задълженията си по договора за потребителски кредит, както и че ответникът няма претенции към ищеца по повод сключения помежду им договор.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при 3 сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в погасителния план към договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на банковата гаранция и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 5, ал.3 вр. с ал.1 предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, в погасителния план без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска 4 практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл.

22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.