Решение № 1403 от 30.09.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1403 гр. Плевен, 30.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430101236 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Й. Б. Й. срещу „ЛЕНДИВО“ ООД с искане да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит №350058/05.12.2025 г.

В исковата страна се твърди, че страните сключили на 05.12.2025 г. договор за потребителски кредит №350058, по който е отпуснат заем в размер на 1000 лв., но с уговорката в чл. 17 от него да се предостави в три дневен срок обезпечение, а при неизпълнение съгласно чл. 27 от договора да се заплати неустойка в размер на 0,9% от стойността на отпуснатия кредит на ден, или 350 лв. съгласно погасителния план. Така ищецът сочи, че му е начислена неустойка в размер на 350 лв. за срока на кредита – 30 дни, при фиксиран годишен лихвен процент от 36% и ГПР – 42,58%. Ищецът формулира довод за задължение на съда да констатира дали договорът е действителен в хипотезата на нарушени добри нрави, наличие на неравноправни клаузи във вреда на потребителя или при нарушаване на императивни правни норми. Според ищеца били нарушени императивните норми на чл. 19, чл. 10,ал.2, чл. 10а, ал.2 и 4 ЗПК, чл. 11,ал.1,т.10, обуславящи нищожност на договора съгласно чл.22 ЗПК, тъй като не са описани основните данни, формиращи ГПР по договора, а посоченият не отговарял на действителния прилаган между страните. Ищецът твърди, че в ГПР по договора не е включена начислената неустойка, а е следвало да бъде включена, което променя посочения в договора ГПР. Моли предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл.131,ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който се оспорва същата като недопустима и неоснователна. Посочва се, че нищожността на отделните клаузи съгласно чл. 26,ал.4 ЗЗД не обуславя нищожност на целия договор, а в случая клаузата за неустойка не е част от 1 същественото съдържание на договора, тоест сключеният договор не е нищожен. Неговата валидност е обусловена от спазването на нормите на чл.

10,ал.1, чл. 11,ал.1 и 2 от ЗПК, ЗПФУР, които ответникът счита е сторено, тъй като е сключен при насрещни волеизявление, разменени чрез средства за комуникация от разстояние и изрично съгласие на потребителя, който получил нужната преддоговорна информация преди сключването. Договорът се сочи, че е сключен по искане на потребителя, който отправил заявка на https://lendivo.bg/, като с натискане на подпис потребителят обективирал своето съгласие. Ответникът счита, че договорът е действителен, защото съдържал всички изискуеми по закон реквизити, ясно е посочен ГПР и начина на формиране/чл.28 от ОУ/, като при нормативно определен лимит от 64,75%, ГПР по договора е 42,58%. Уговорената неустойка не следвало да се включва в ГПР, тъй като е проявление на договорна свобода, а кредитополучателят посочва ГПР към датата на договора, т.е. същият не знае дали ще бъде начислена такава при неизпълнение на задължение от страна на потребителя.

Неустойката освен това обслужвала неизпълнението и обезщетява страната по сключения договор. За клаузата неустойка и начисляването , потребителят бил уведомен още преди сключване на договора, в .т.ч за всички суми, които ще се дължат. Това знание от страна на потребителя оборвал довода за заблуждаваща търговска практика. Текстовете на договора били ясни и не съдържали заблуда. Кредиторът извършил проверка на кредитополучателят още при отправяне на искането. На следващо място, клаузата за неустойка се сочи, че е действителна, тъй като има присъщите и по закон функции, уговорена е със съгласието на потребителя, който е имал 14-дневен срок да се откаже по реда на чл. 29 ЗПК, но това не било сторено. Условията за предоставяне на обезпечение според ответника били съвсем изпълними, като неустойката се дължала само за дните, в които не е предоставено обезпечение.

Предварителното запознаване с тази информация и факта, че потребителят имал множество сключени договори, изключва възможността за нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗПК. Договорът следвало да се тълкува в контекст на трайни отношения между страните. В случая според ответника, потребителят е целял неоснователно да се обогати със сключването на процесния договор за кредит, за да може да заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно потребителят договарял недобросъвестно по см. на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен, претендира разноски според представения списък по чл. 80 ГПК.

В с.з. ищецът поддържа исковата молба и претендира разноски.

В с.з. ответникът поддържа отговора на исковата молба, въвежда възражение за прекомерност на претендирания адв. хонорар.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното:

Между страните не е спорно, че са постигнали съгласие и са сключили договор за кредит №350058 на 05.12.2025 г., със следните параметри: главница в размер на 1000 лв., лихвен процент – 36%, ГПР 42,58%, срок на погасяване на първия транш – 30 дни, при уговорено обезпечение съгласно чл. 17, което 2 следва да се представи в тридневен срок от сключване на договора. Съгласно чл. 27, ал.1 от договора, ако потребителят не изпълни задължението по чл. 17, се начислява неустойка от кредитора в размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит за всеки ден през който не е предоставено договореното обезпечение.

Видно от погасителния план, който е неразделна част от договора съгласно чл.2,ал.1 от него, е че е фиксирана една месечна вноска в размер на 1380 лв. от която 1000 лв. главница, 30,00 лв. месечна лихва, и неустойка в размер на 350 лв.

Посочените горе параметри съвпадат и с посочените в приложения СЕФ към отговора на исковата молба вкл. относно клаузата за предоставяне на обезпечение.

Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени доказателствени средства, на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват с придадената по закон доказателствена стойност съгласно чл. 179 ГПК и не са налице данни, внасящи съмнение в тяхната достоверност.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно чл.26,ал.1,пр.1 и 2 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 5 вр. чл. 21 от ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗПП.

Безспорно е по делото, че страните са обвързани от заемно правоотношение, чийто фактически състав е завършен с усвояване на заема в размер на 1000 лв. от ищеца. Спазена е и предвидената в чл. 9 от ЗПК писмена форма на потребителския договор. За съда няма съмнение, че страните са обвързани от заемно правоотношение, както и че по него не е предоставено обезпечение, за което е начислена неустойка в размер на 350 лв. съгласно чл.

27,ал.1 от договора, към единствената погасителна вноска.

При преценка юридическия факт от който възникват претендираните парични вземания, съдът съобрази и задължителните разяснения, дадени в тълк. решение №1/2022 г. п тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, а когато ги нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако бъдат игнорирани установените от съда факти, опорочаващи сделката. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.

Длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, 3 регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Този факт не се оспорва от кредитора, а същият счита, че дори включването му не би надвишил допустимия по закон ГПР от 64,75%. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в кратък срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена в месечната вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок.

Житейски нелогично е, че потребителят може в тридневен срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящи на многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата дължима във връзка с кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При включване на начислената неустойка, съдът използва ел. калкулатор и ГПР би възлизал на стойност 862%. Тази стойност е и над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В заключение следва да се посочи, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на 4 договора в неговата цялост.

Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предявеният иск срещу ответника се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

При този изход на спора, на осн. чл.78,ал.1 ГПК ответникът следва да заплати сторените от ищеца разноски в размер на 206,05 евро за адвокатско възнаграждение, доказано по основание и размер и 25,56 евро за платена държавна такса. Представеното пълномощно и договор за правна помощ са индивидуалзирани със страни и предмет и дата – 24.03.2026 г., което не съвпада с приложените пълномощни по останалите производства, образувани пред РС Плевен. Производството по делото е приключило при 1 с.з., на което страните не са се явили, а са депозирали писмени становище, като доказателственият материал се изчерпа с договора за кредит и приложенията към него и от фактическа страна не е налице спор между страните относно правнорелевантните факти. Спорът е концентриран в правната рамка на договора за кредит според действащия ЗПК относно това кои разходи подлежат на включване в ГПР и последиците от невключването им. Тази правна рамка обаче е трайно разяснена в съдебната практика, поради което не създава правна сложност по делото. Материалният интерес/690,24 евро/ не е от съществено значение при определяне на справедливото адвокатско възнаграждение. Не са установени други разходи за процесуалния представител, като при липса на фактическа и правна сложност, 1 открито съдебно заседание, съдът намира, че платеното възнаграждение от 206,05 евро не е прекомерно(под 1/3 от материалния интерес), поради което възраженията на ответника са неоснователни.