Решение № 1619 от 11.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1619 гр. Пловдив, 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330113316 по описа за 2023 година

Образувано е по искова молба на И. Г. срещу „Макроадванс“ АД, с която е предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищцата твърди, че е подал заявление за получаване на паричен заем до ответника. Комуникацията била извършвана от разстояние по електронен път. Заявката била одобрена и ищецът получил сумата от 2000 лева. Твърди, че не е получил договор за заем, но в електронната платформа било вписано, че има сключен договор №*** от *** г. в обща сума от 4715.35 лева. Ищецът платил сумата от общо 2000 лева, с която върнал изцяло заема. Счита, че между страните не е възникнало валидно правоотношение по договора за заем, поради което на основание чл. 23 ЗПК се дължало връщане само на получената сума, но не и на разликата до 4715.35 лева. Иска да бъде установено че не дължи сумата от 2715.35 лева по договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че между страните в сключен валиден договор за паричен заем от***г. съгласно ЗПФУР. Сключването станало изцяло онлайн в официалната интернет страница на ответника. Твърди, че при плащанията по кредита ищецът е посочвал като основание сключения договор. Иска се отхвърляне на претенцията и присъждане на разноски.

В първото о.с.з. ищецът конкретизира, че исковата сума е формирана от начислената неустойка за непредставяне на обезпечения и договорната лихва по 1 процесния договор за заем.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От писмените доказателства по делото се установява, че на ***г. са сключили договор за потребителски № *** по който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца сумата от 2000 лева, който е следвало да бъде върнати в срок до 29.12.2023г. на 18 месечни вноски.

Уговорена в възнаградителна лихва от 41% на година, както и че ищеца се прилага преференциална лихва от 34.97%. Общият размер на плащанията е посочен на 2598.56 лева, което определя лихвата в размер на 598.56 лева.

В чл. 20, ал. 2 е уговорено, че кредитополучателя се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителството на едно физическо лице, одобрено от кредитора и отговарящо на заложените в ал. 3 изисквания. При неизпълнение на това задължение в чл. 10 е уговорена неустойка, като за ищеца е записано, че се прилага преференциални условия в размер на 11.76 лева плюс 0.196% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и по 0.196% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Неустойката е в размер на общо 2116.80 лева съгласно погасителния план, като е добавена към месечните вноски.

Общият размер на двете вземания по договора (лихва и неустойка) се равнява на сумата от 2715.36 лева, която съответства на размера на предявения иск.

Разминаването от 1 стотинка, следва да се отдаде на неточности при закръглянето на стойностите до два знака след десетичната запетая и представлява незначителна разлика. В тази връзка следва са се има предвид представената разпечатка от профила на ищеца в интернетстраницата на ответника, където общото задължение по кредита е посочено в размер на 4715.35 лева и разликата след приспадането на предоставената сума от 2000 лева, се равнява точно на размера на предявения иск.

Съдът намира, че по делото се установява сключването на договора, защото в исковата молба ищецът изрично признава, че е подал заявка, бил е одобрен и е получил заема от 2000 лева.

Макар да не е отделно изрично като безспорно, следва да се вземе предвид, че страните не спорят относно обстоятелството, че при изчисляването на ГПР е взета предвид единствено уговорената възнаградителна лихва.

Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че 2 дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ето защо сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща дължима сума по договора е записана 2598.56 лева, но тя не съответства на реално дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорките по чл. 10 и чл. 20, предвиждащи неустойка и предоставянето на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно уговореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на задъ лж ен и ето и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск по друг начин освен с получаването на по-голямо възнаграждение. Така неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения (каквото се претендира от ищеца, предвид представената справка за това, че кредитът 3 се води активен) се получава едно допълнително възнаграждение. Доколкото още при предоставянето на сумата кредиторът е предвидил по-високи плащания при липса на обезпечение и я предава без такова да е предоставено, за изчисляването на ГПР следва да изхожда именно от размера на плащанията предвидени в тази хипотеза. По-ниска стойност на плащанията е предвидена само при евентуално представяне на обезпечение, което представлява бъдещо несигурно събитие и не може да бъде взето предвид към момента на сключването на договора, след като не се е сбъднало. Тъй като неустойката всъщност покрива по-големия риск за заемодателя и е поставена като изискване за предоставянето на заема- чл. 20, ал. 2, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора лихвен процент34.97%, размерът на неустойката- 105.84% от предоставената сума и срока на заема- 18 месеца.

Ето защо посоченият в договора годишен процент на разходите от 49.65% не отговарят на действителния такъв и в него следва да се включи сумата за неустойка в размер на 2116.80 лева.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и обща дължима сума, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.

ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи, че с Решение от 21.04.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС се даде задължително тълкуване във връзка с допълнителни плащания по договорите за кредит и включването им в ГПР. Според решението член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за 4 потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК.

В такава хипотеза съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е Решение № 50147 от 26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и практиката на ПОС: Решение № 277 от 6.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2677/2022 г.;

Решение № 280 от 6.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 3171/2022 г. и решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г. Поради това ищецът в действителност не дължи на ответника плащането на процесната лихва и неустойка. На връщане подлежи само получената сума, до каквато стойност се установява да са извършени плащания.

От представената в последното съдебно заседание справка се установява, че ответникът не е отчел всички постъпили суми като погасявания на главницата, а ги е разпределил по различните видове вземания (лихви, неустойки и обезщетение за забава), които претендира. Правилността на осчетоводяването е оспорена, като още в исковата молба ищецът изрично е заявил, че с извършени от него плащания в размер на 2000 лева, е погасена предоставената сума в размер на 2000 лева. Това изявление е стигнало до ответника с получаването на исковата молба и доколкото не се установява съществуването на други задължения по договора, е довело до прихващане на насрещни вземания в хода на процеса. Поради това с плащания в размер от 2000 лева е била погасена цялата главница по кредита, а задълженията за лихва и неустойка в размер на общо 2715.35 лева се явяват недължими.