Определение № 3044 от 21.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3044 гр. София, 21.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20248002900964 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Аман 2013“ ООД, гр.София, срещу решение №163/04.12.2023г. по в.т.д.№129/2023г. на Великотърновски апелативен съд, 3-ти граждански и търговски състав. С него е потвърдено решение №21/17.02.2023г. по т.д. №186/2021г. на Плевенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „Аман 2013“ ООД против „САС инж.“ ЕООД и Владимир Симеонов Атанасов като ЕТ „САС-Владимир Атанасов“ субективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца неустойка в размер на 150 000 евро на основание споразумение от 15.01.2016г., влязло в сила на 28.03.2016г., за което на осн. чл.417 от ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2557/02.07.2021г. по ч.гр.д. № 4303/2021г. на Плевенски районен съд.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Касационният жалбоподател прави оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, доводи и възражения на страните, с което е формирал погрешен извод за наличие на обективна невъзможност за изпълнение на задължението по сключеното споразумение. Твърди, че обективна невъзможност за изпълнителя да се снабди със заповедите от СО, от които да установи действителните собственици на недвижимите имоти, през които е следвало да премине трасето на кабелите, е била налице само в периода от 16.11.2019г. до 23.09.2020г., което не е било спорно между страните, но тази 1 пречка е отпаднала с влизането в сила на решението на Административен съд – Плевен на 23.09.2020г. Изтъква, че за периода от 24.09.2020г. до датата на подаване на заявлението за издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК – 01.07.2021г., ответникът е имал възможността да предприеме изпълнение на задължението за реализиране на фактически и правни действия за получаване на разрешение за ползване на процесната сграда. Във връзка с това счита за неправилен извода на въззивния съд, че пречките, възникнали след сключване на споразумението от 15.01.2016г., не са резултат от неизпълнение на задължения от страна на ответника. Прави оплакване, че съдът не е обсъждал обстоятелството, че ответникът като търговец би следвало да притежава необходимите професионални знания и опит, за да предвиди възникването на евентуални административни пречки за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа.

Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че от датата на прекратяване на обективните пречки срокът за изпълнение на задълженията по договора продължава да тече, като в рамките на този срок ответникът е продължил виновно да не изпълнява задължението за въвеждане на сградата в експлоатация.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора материалноправни и процесуалноправни въпроси, разделени от него в два раздела. В раздел I от изложението поставя материалноправните въпроси: 1/ Кога се счита за успешно проведен предявеният иск с правно основание чл.92 от ЗЗД?; 2/ Признал ли е ответникът дължимостта на процесната неустойка?; 3/ Кои са границите на обективната невъзможност за изпълнение на поето договорно задължение?; 4/ Налице ли е виновно неизпълнение на договорно задължение от страната на ответниците?;

5/ Необходимо ли е позоваващият се на обективна невъзможност за изпълнение да ангажира доказателства, от които да е видно, че са предприети действия, годни да доведат до изпълнение?; 6/ Кога е налице точно изпълнение на задължението за въвеждане в експлоатация на даден обект чрез извършване на правни и фактически действия?; 7/ Кога се счита за изпълнена грижата на добрия търговец в случай на поето задължение за завършване на сграда и въвеждането й в експлоатация, както и за свързването й към разпределителната електрическа мрежа?; 8/Представлява ли забавянето на свързването на сградата към разпределителната електрическа мрежа обективна, непредвидима и непреодолима причина, изключваща отговорността на длъжника за заплащане на неустойка за забава в строителството, респ. за предаване на сградата в уговорения между страните по спора срок? В раздел I I от изложението касаторът поставя процесуалноправните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на 2 страните, свързани с твърденията им?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви? Касационният жалбоподател поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на въпросите, поставени в раздел I от изложението, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №169/08.11.2013г. по т.д. №682/2012г. на ВКС, I т.о., решение №200/11.04.2014г. по т.д. №545/2012г. на ВКС, I т.о., решение №180/10.08.2015г. по гр.д. №3837/2014г. на ВКС, I V г.о., решение №302/14.07.2010г. по гр.д. №514/2009г. на ВКС, I V г.о., решение №51/28.07.2015г. по т.д. №279/2014г. на ВКС, I I т.о. и решение №47/25.01.2024г. по гр.д. №3776/2022г. на ВКС, III г.о. Евентуално поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въпросите, поставени в раздел I I от изложението, са разрешени от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 228/01.10.2014г. по гр.д. №1060/2014г. на ВКС, I г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр. д. №166/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №110/12.04.2010г. по гр. д. №4617/2008г. на ВКС, I V г.о., решение №115/30.04.2013г. по т.д. №805/2011г. на ВКС, I I т.о., решение №55/03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на ВКС, I I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, I I т.о. и решение № 205/16.10.2017г. по гр.д. №5227/2016г. на ВКС, I V г.о. В раздел I I I от изложението касационният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2 от ГПК. Излага съображения, че очевидната неправилност произтича от обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил целия доказателствен материал, както и всички доводи и възражения на страните.

Ответниците по касация „САС инж.“ ЕООД, гр. Плевен и Владимир Симеонов Атанасов, в качеството на ЕТ „САС-Владимир Атанасов“ депозират писмени отговори, с които оспорват касационната жалба. Твърдят, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за 3 установено, че на 15.01.2016г. между „Аман 2013“ ООД, „Софиямилк“ ООД, „САС инж.“ ЕООД и Владимир Симеонов Атанасов като ЕТ „САС-Владимир Атанасов“ е подписано споразумение за уреждане на възникналите между тях спорове, с което „САС инж.“ ЕООД се е задължило най – късно до 18 месеца от влизането на споразумението в сила, в резултат на негови правни и фактически действия да е издадено от компетентните органи разрешение за ползване на имотите в сградата, за която му е учредено право на строеж, както и да е предоставен нотариално заверен препис от разрешението на „Аман 2013“ ООД и „Софиямилк“ ООД. За обезпечаване изпълнението на задължението е уговорено, че „САС инж.“ ЕООД ще учреди в полза на „Аман 2013“ ООД първа по ред ипотека върху имоти от жилищната сграда, построена в дворно място в гр.София, район „Връбница“, ул.„285“, №9, за сумата от 150 000 евро, представляваща неустойка, която ипотекарният кредитор, в качеството на правоприемник на „Софиямилк“ ЕООД по договори за цесия, има правото да получи, ако не бъде снабден в срок с разрешението за ползване. Уговорено е още, че сумата от 150 000 евро е дължима солидарно от „САС инж.“ ЕООД и Владимир Симеонов Атанасов като ЕТ „САС-Владимир Атанасов“, както и че споразумението влиза в сила от датата на вписване на ипотеката. Договорната ипотека е учредена с нотариален акт №22 от 28.03.2016г., том I, рег. № 292, дело № 20/2016г. на нотариус Елена Еленкова, с район на действие - СРС.

По спорния въпрос относно наличието на основания за ангажиране на отговорността на ответниците за заплащане на уговорената неустойка, въззивният съд е намерил, че след влизане в сила на споразумението – на 28.03.2016г., във връзка с разрешението за ползване на сградата са сключени договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД от 09.12.2016г., споразумение №1/14.03.2017г., споразумение №2/28.09.2017г. и договор за проектиране от 27.02.2017г. между „САС инж.“ ЕООД и „Електрисити“ ЕООД.

Отчел е, че жилищната сграда е била завършена и годна за ползване преди изтичане на уговорения със споразумението срок – на 13.09.2017г., когато е съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа. С оглед на това въззивният съд е приел, че е налице обективна невъзможност за изпълнение, тъй като пречките, възникнали след подписване на споразумението, за присъединяване на сградата към разпределителната електрическа мрежа и за нейното въвеждане в експлоатация, не се основават на неизпълнение на задължения от ответника - изпълнител, доколкото същият е положил грижата на добрия търговец. Акцентирал е, че именно поради причина, която не може да се вмени във вина на „САС инж.“ ЕООД, крайният дължим резултат не е осъществен в определения в споразумението срок. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че доколкото за „САС инж.“ ЕООД не е възникнала отговорност за обезвреда на „Аман 2013“ ООД, не е налице основание за солидарното осъждане на ответниците да заплатят претендираната неустойка.

4

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните, са обвързани с оплакванията в касационната жалба и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, че съдът не е обсъдил доказателствата относно водения между ответниците и Столична община съдебен процес, приключил с влязло в сила решение на Административен съд – Плевен., както и представената електронна кореспонденция между страните, видно от която представляващият ответното дружество многократно е признавал дължимостта на неустойката, а касаторът му е дал отсрочка за изпълнение на уговорената престация след отпадане на форсмажорните обстоятелства. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК / цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д.№542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д.№2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д.