Определение № 347 от 30.06.2021, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 347 гр. София , 30.06.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 2РИ СЪСТАВ в закрито заседание на тридесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Татяна Върбанова

Боян Балевски

Петя Хорозова като разгледа докладваното от Татяна Върбанова Частно касационно търговско дело № 20218003901205 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба (неправилно наименувана „частна жалба“) с вх. № 263401 от 19.04.2021 г., подадена от ИВ. Н. Л. – лично и в качеството му на търговец с фирма ЕТ „Гранд Европроект – И.Л.“, с ЕИК: 205106276, гр. Пловдив, чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 260150 от 29.03.2021 г., постановено по в.ч.т.д. № 198/2021 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено определение № 260021 от 05.01.2021 г. по т.д. № 139/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и вместо него е постановено прекратяване на производството по т.д. № 139/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и изпращане на същото по правилата на местната подсъдност за разглеждане от Софийски градски съд.

Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в противоречие със закона и константната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не следва да намери приложение чл. 113 ГПК. Сочи, че исковата молба е подадена от ищеца ИВ. Н. Л. както в лично качество, така и в качеството му на търговец с фирма ЕТ „Гранд Европроект – И.Л.“, като ищецът търси правата си и като физическо лице – съдлъжник и ипотекарен длъжник по сключения с ответника договор за заем. Поради това счита, че ищецът е физическо лице с настоящ адрес в гр. Пловдив, а регистрацията му като едноличен търговец не променя това му качество, доколкото с исковата молба се търси защита на потребителски права. Навежда твърдения, че като физическо лице притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 във вр. с т.

12 от ДР на ЗЗП и е предявил иска именно в качеството си на потребител на финансова услуга като страна по сключен с кредитна институция договор за кредит, от което качество произтича и правото на избор на местна подсъдност по чл. 113 ГПК, упражнено с предявяване на иска пред Окръжен съд – Пловдив. Допълнително аргументира, че въззивният съд е коментирал изборната подсъдност по чл. 113 ГПК, но не е обсъдил изборната подсъдност по чл. 108, ал. 1, изр. второ от ГПК. По тези 1 съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на Окръжен съд – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При спор за подсъдност следва ли да се приеме, че има качеството потребител по смисъла на чл. 113 ГПК физическото лице, предоставило лично недвижимо имущество като обезпечение по договор за кредит, сключен от физическото лице, действащо в качеството си на едноличен търговец ? ; 2.

Допустимо ли е въззивният съд да не е обосновал определението си при обсъждане на всички обстоятелства и всички представени доказателства по делото?; 3. Допустимо ли е въззивният съд да прави извод за вида на спора – дали той е потребителски или търговски?; 4. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани твърдения на страните, без да обсъди всички доводи на страните по делото, както и да вземе предвид определението на първоинстанционния съд? Длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? и 5. Следва ли въззивният съд да коментира изборната подсъдност по чл. 113 ГПК, но да не обсъжда изборната подсъдност, която съществува по смисъла на чл. 108, ал. 1, изр. второ от ГПК?

По така поставените въпроси се твърди противоречие с практика на състави на ВКС, установена с Решение № 308 от 29.01.2019 г. по т.д. № 2931/2017 г. по описа на ВКС, II т.о., Определение № 607 от 23.11.2015 г. по ч.т.д. № 2314/2015 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 97 от 11.05.2011 г. по т.д. № 366/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 437 от 14.07.2014 г. по ч.гр.д. № 3501/2014 г. по описа на ВКС, I гр.о. и Определение № 608 от 22.11.2016 г. по ч.т.д. № 1579/2016 г. по описа на ВКС , II т.о.

Частният касатор бланкетно сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по частната касационна жалба – „Лено“ АД (с предишно фирмено наименование – „Ленно“), с ЕИК: 203217465, гр. София, чрез процесуалния му пълномощник. В отговора не е взето отношение относно наличието на основанията за допускане на касационното обжалване. По подробно изложени доводи, счита, че атакуваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок.

За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Пловдив, след преценка на данните по делото, изложените в исковата молба и уточненията към нея обстоятелства и формулирания петитум от ищците, е посочил, че в случая местнокомпетентният да разгледа спора съд следва да бъде определен по правилата на общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК. Изложил е аргументи, че исковата претенция се основава на договор, в който е посочено, че е за бизнес кредит, по който 2 заемополучател е едноличен търговец и средствата по който са отпуснати като оборотни средства на този едноличен търговец. Това, наред с обстоятелството, че на първо място в исковата молба е поискано връщане на исковата сума като дадена без основание поради нищожност на договора като противоречащ на добрите нрави, изключва според решаващия съдебен състав приложението на специалната местна подсъдност по чл. 113 ГПК, отнасяща се до искове на и срещу потребители.

След проведени преговори и постигнато съгласие е подписан договор с обсъдените клаузи досежно целите, по който заемополучател е едноличният търговец. Качеството на физическото лице И.Л., подписало договора като солидарен и ипотекарен длъжник, съвпада с това на едноличния търговец – заемополучател. След като ищците са се съгласили с подписването на договора по този начин – като договор за бизнес кредит с посочените клаузи досежно неговата цел, те самите не могат да се позовават на обстоятелства, които не съответстват на изявленията им при подписване на договора и да получават за себе си позитиви от това свое непоследователно поведение, в случая – да претендират приложението на специалната местна подсъдност по чл. 113 ГПК. Още повече, че доводите, свързани с потребителската защита, са въведени в процеса от ищеца И.Л. като физическо лице в условията на евентуалност, доколкото не се приеме от съда нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. Местната подсъдност следва да бъде определена не съобразно обстоятелствата, на които се основава евентуалната претенция, а според главната такава, която съдържа искане за присъждане на исковата сума като дадена без основание – по нищожен договор, противоречащ на добрите нрави, по който клаузите за лихви и неустойки са довели до нееквивалентност на престациите на насрещните страни.

По тези съображения Апелативен съд – Пловдив е отменил обжалваното пред него определение на Окръжен съд – Пловдив, постановил е прекратяване на производството по делото пред този съд и изпращането му за разглеждане по правилата на местната подсъдност на Софийски градски съд.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за достъп до касация.

Формулираните от частния касатор въпроси са пряко съотносими към основанията за касиране на обжалвания съдебен акт, тъй като отговорите им предпоставят проверка за правилността на въззивното определение, която се дължи само след допуснато касационно обжалване. При поставяне на посочените въпроси не са съобразени указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за липса на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед неустановяване на общия селективен критерий, ВКС не дължи произнасяне по бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване е изцяло неоснователно.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

3

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 260150 от 29.03.2021 г., постановено по в.ч.т.д. № 198/2021 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4