Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 112 от 22.05.2023, Окръжен съд - Враца

Съд
Окръжен съд - Враца
Дело
Въззивно гражданско дело 137/2023
Вид
Решение № 112
Подписан
22.05.2023
В сила
22.05.2023
Състав
Евгения Георгиева Симеонова, Калин Трифонов Тодоров, Христо Николов Христов

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. Враца, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Христо Н. Христов при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело № 20231400500137 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

В настоящото производство се обжалва решение № 611/20.10.2022 г., постановено по гр. дело № 413/2022 г. по описа на Районен съд гр. Враца, с което e осъдено „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата 110.14 лв., представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит № *** от 30.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 03.02.2022 г., до окончателното погасяване на вземането; отхвърлен е иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер от 199.00 лв., като неоснователен; и е разпределена отговорността за направените по делото разноски.

С въззивна жалба вх. № 16149/02.11.2022 г. ищецът П. Л. П., чрез пълномощника си мл. адв. И. Н., обжалва процесното решение на ВрРС, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния му предявен размер от 199.00 лв., като неоснователен.

1

Жалбоподателят-ищец П.

Л.

П. твърди, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната от него част е неправилно и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място поддържа, че въпреки правилно разпределената с определение № 602 от 14.04.2022 г., постановено по чл.140 ГПК, доказателствена тежест, с постановеното решение първоинстанционият съд неправилно е приложил последиците от същата. Посочва, че о тветното дружество не е успяло при условията на пълно и главно доказване да установи основанието за получаването на процесната сума от 88.86 лева, но PC-Враца неправилно е приел, че е в невъзможност да прецени възраженията за недействителност на договора за гаранция, свързан с процесния договор за потребителски кредит, тъй като такъв договор не е представен по делото. Счита, че след като процесния договор за гаранция /основание за получаването на сумата/ не е представен от страна на ответното дружество, то и не е безспорно установено основанието за получаване на сумата, което обстоятелство е именно в тежест н а „Фератум България“ ЕООД, с оглед на безспорно установеното обстоятелство, че същото е получило сумата от 88.86 лева. На второ място изтъква, че дори да беше установено, че такъв договор за гаранция /поръчителство/ е сключен, то независимо дали е представен като доказателство по делото и независимо от неговото съдържание, следва да се приеме, че същият е недействителен /нищожен/ на основание разпоредбата на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, поради акцесорния характер на договора за поръчителство спрямо главния договор за потребителски кредит, който е нищожен. На трето място твърди, че P C Враца е достигнал д о погрешни изводи, че сумата от 88.86 лева, представляваща възнаграждение за поръчителство, не е задържана от „Фератум България” ООД, а е изплатена на трето за спора лице - „Фератум Банк“, тъй като от тълкуването на клаузата на т.5 от процесния договор за потребителски кредит се установява, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между П. П., „Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“ и тъй като не съществува търговско дружество с фирма „Фератум Банк“, респективно не е налице правен субект, към който ответното дружество да е прехвърлило заплатената сума от 88.86 лева. Посочва, че е безспорно установено по делото, че възнаграждението за „поръчител" е заплатено от ищеца, заедно с дължимата месечна вноска, единствено на ответника „Фератум България” ЕООД; смята, че PC - Враца неправилно е приел за установено, че процесната сума от 88.86 лева е изплатена на трето за спора лице, както и че заключението на вещото лице по приетата по делото ССчЕ не следва да бъде кредитирано в частта, в която е посочено, че „Фератум България” ЕООД е превело сумата от 88.86 лева на „Фератум Банк”, тъй като това обстоятелство не е подкрепено с никакви доказателства. Не на последно място смята за изцяло ирелевантно за правния спор и основателността на предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД обстоятелството дали ответното дружество „Фератум България“ ЕООД е заплатило на дружеството гарант „Фератум Банк” или на който и да е друг 2 правен субект, платеното от него възнаграждение за поръчителство за процесния договор, респективно дали дружеството „Фератум България“ ЕООД е задържало процесната сума, тъй като за неоснователното обогатяване са без значение облигационните отношения на една от страните с трети лица.

Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в отхвърлителните му части, а именно над размера на сумата от 110.14 лева до пълния претендиран размер от 199.00 лева, и да постанови друго такова, с което да уважи предявените искове в пълен размер. Претендира и направените съдебно-деловодни разноски, включително и адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за двете инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна -ответник „Фератум България” ЕООД, чрез адв. Е. Ц. от САК, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Твърди, че „Фератум Банк“ ЕАД е дружество, надлежно учредено в Република Малта, със седалище и адрес на управление: ***, вписано в търговския регистър на Република Малта с № ***, че същото е сключило надлежен договор за гаранция с ищеца, от който е възникнало задължението му, като кредитополучател да заплати възнаграждение на „Фератум Банк“ ЕАД. На следващо място поддържа, че основанието да получава и суми, които се дължат в полза на „Фератум Банк“ ЕАД, е чл. 16.2, б. (а) от Общите условия по договора за кредит, като в конкретния случай още в момента на превода кредитополучателят е знаел за това задължение и е желаел неговото изпълнение. Посочва, че с исковата молба ищецът изрично е признал, че има сключен договор с „Фератум Банк“ ЕАД, по който има задължение за плащане, както и че по делото е доказано безспорно, вкл. и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, че сумата 88,86 лева е предназначена за „Фератум Банк“ ЕАД, платена е от ищеца с ясното съзнание, че погасява задължение към това дружество и съответно е получена от „Фератум България“ ЕООД на конкретна клауза от Общите условия към договор за кредит. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на П.

Л. П. и да остави в сила обжалваното решение на Районен съд - Враца като правилно и обосновано, като претендира направените разноски в настоящото производство включително за адвокатско възнаграждение.

С вх. № 17222/25.11.2022 г. е постъпила въззивна жалба от ответника „Фератум България” ЕООД, чрез адв. Е. Ц. от САК, срещу цитираното решение на районен съд Враца в частта, с която предявения срещу дружеството иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е уважен до размер 110,14 лева.

Жалбоподателят-ответник твърди, че са погрешни изводите на районния съд за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, изложени в обжалваното решение. Счита за неправилни изводите на съда, че годишният процент на разходите по кредита (ГПР) не е посочен в договор а, че ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, както и че в договора за кредит не било ясно как е изчислен ГПР, тъй като липсата на 3 детайлно описване на начина, по който е формиран ГПР не е нарушение на ЗПК, нито това води до недействителност на договора за кредит. Поддържа, че като кредитодател, съгласно пa p . 1 от ДР на ЗПК, не е имал право да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за предоставяне на поръчителство, в ГПР по кредита, както и че тази сума не му е била известна, доколкото се уговаря между потребителя и трето за кредитното правоотношение лице. Посочва, че не е налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като не е изисквал от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по вид и размер, доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не се уговаря, нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита, поради което изводът на съда в обратния смисъл е произволен, като за това не са събрани никакви доказателства в хода на съдебното дирене.

Изтъква, че съдът необосновано е възприел заключението на вещото лице, което с оглед поставените му задачи е включило в ГПР и възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, уговорено в отношенията между кредитополучателя и поръчителя. Твърди, че на потребителя е била предоставена цялата необходима информация за дължимите от него суми по договора за кредит, което води до извода, че клаузата на чл. 4 на процесния договор не е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. На следващо място поддържа, че уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна, не нарушава закона и не представлява неравноправна клауза, тъй като ищецът е получил информация за условията на договора и задължението му да обезпечи отпуснатия кредит и е имало нужда от обезпечаване на задължението за връщане на кредита, поради което горепосоченото задължение не цели заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК. На трето място посочва, че са неправилни изводите на съда, че не е извършена проверка на кредитоспособността на ищеца преди сключване на договор за кредит и че уговорката за предоставяне на обезпечение по договора за кредит е в противоречие с целта на Директива 2008/48., тъй като чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК , която изрично допуска обезпеченията като част от съдържанието на договора за кредит и е израз на транспонирането на чл. 10, пар. 2, о) от директивата. Изтъква, че напълно произволно е твърдението, че с изискването на обезпечение се влиза в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като проверката, която се извършва по чл. 16 ЗПК, не ограничава кредитора да изисква обезпечение за предоставената заемна сума. Твърди, че обратно на приетото от съда, проверка по смисъла на чл. 16 ЗПК е извършена и в процесния случай, доколкото това винаги се прави чрез проверка по електронен път в ЦКР от страна на кредитодателя.

Поддържа, че в направения по делото доклад съдът не е указал на ответника, че следва да установи, съответно да представи доказателства за извършена от кредитодателя проверка на кредитоспособността на ищеца, което представлява съществено процесуално нарушение, съответно е основание за допускане на доказателства, чрез които да бъде установено обстоятелството, 4 че не е налице неизпълнение на чл. 16 от ЗПК. Счита, че аргументите на съда, извлечени от съображения 7 и 9 от преамбюла на Директива 2008/48, могат да бъдат насочени към законодателна промяна, но не са основание за постановяване на съдебен акт в ущърб на частноправен субект. Моли съда да отмени решението на P C Враца в обжалваната от него част и да отхвърли предявения иск изцяло като неоснователен и да му присъди направените от него в първа и втора инстанция разноски.

В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна -ищец П. Л. П., чрез мл. адв. И. Н. от САК, е постъпил писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба на ответника. Смята за правилен и обоснован извода на P C Враца за нищожност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент па разходите /ГПР/ по кредита, като излага съображенията, което е изложил в своята въззивна жалба. Моли съда да остави без уважение предявената от „Фератум България” ЕООД въззивна жалба и прави възражение за недължимост и прекомерност на претендираното адвокатско/юрисконсултско възнаграждение от процесуалния представител на ответното дружество.