Решение № 2177 от 12.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2177 гр. София, 12.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Петя Попова като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20241100503202 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 - 437 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по жалба на Министерство на външните работи (МВнР), представлявано от министъра на външните работи – взискател по изп. дело № 20138510401109 на ЧСИ М.П. с рег. № 851 на КЧСИ, с район на действие СГС, срещу постановление с рег. № 6546 от 01.02.2024 г. на съдебния изпълнител, с което е прекратено изпълнителното дело срещу длъжника Н.С. К., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното постановление е незаконосъобразно, тъй като предприетото изпълнително действие по налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника приключило безрезултатно на 25.03.2022г., а перемпцията започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение, т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря. Подържа, че МВнР, редовно е искал извършване на изпълнителни действия, които са прекъсвали срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а обстоятелството, че същите не са били реализирани, е ирелевантно за прекъсването му.

Твърди, че от ЧСИ не са взети предвид всички предприети изпълнителни действия по изп. д. № 22150047572/2015 г., по описа на ЧСИ М.П., към което дело е присъединено прекратеното дело, тъй като с молба с вх. № 34258 от 18.05.2017 г., депозирана по цитираното изп. д. № 1109/2015 г., по описа на ЧСИ М.П., взискателят МВнР, е 1 възложил на ЧСИ всички правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ. Моли да бъде отменено обжалваното постановление за прекратяване № 6546 от 01.02.2024 г., по изп. д. № 20138510401109, по описа ЧСИ М.П., с което изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

С допълнение към жалбата от 23.02.2024г. взискателят, чрез надлежно упълномощен представител, иска постановлението за прекратяване да бъде прогласено за нищожно, тъй като същото не е подписано от съдебния изпълнител, както и да бъде установено, че не е изпълнено прекратителното основание на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Длъжникът Н.С. К. е починал на 17.04.2022г., а в срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК, наследниците му по закон, не са представили писмени възражения.

В мотивите си по реда на чл. 436, ал. 3 от ГПК ЧСИ М.П. твърди, че жалбата е допустима, но е неоснователна. Изложил е хронология на предприетите действия по изпълнението. Поддържа, че в конкретния случай на 05.07.2013 г. са наложени запори по всички налични банкови сметки на длъжника, като следващото валидно изпълнително действие по делото е от 29.10.2015г., когато взискателят МВнР е депозирал молба с вх. № 46945/29.10.2015г., за предприемане на изпълнителни действия по изпълнителното дело, като периодът между двете действия е по-дълъг от две години, поради което са налице предпоставките за прекратяване на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Излага, че е неоснователно искането на взискателя за прогласяване на нищожността на обжалваното постановление, като се позовава на задължителната съдебната практика на ВКС - т.15 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, която приема, че неподписването на постановлението е поправим пропуск. Иска жалбата да бъде оставена без уважение, а да бъде потвърдено извършеното действия по изпълнителното производство.

Софийски градски съд, в настоящия си състав, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

От приложеното копие на изпълнително дело № 20138510401109 на ЧСИ М.П. се установява, че то е образувано по молба от 24.09.2004г., при Държавен съдебен изпълнител към СРС под номер 3366 от 2004г. Изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 30.10.2001г. от СРС на основание чл. 237 и 242-248 от ГПК (отменен) и гр. д. № 4916 от 2001г. на СРС, по молба на взискателя МВнР, по силата на който длъжникът Н.С. К. е осъден да заплати парично задължение в полза на взискателя. На 04.04.2013г. в кантората на ЧСИ М.П. по молба на взискателя е прехвърлено за продължаване на произ водството изпълнително дело № 3366/2004 г. по описа на ДСИ при СРС - 4 отдел, 21 участък, като е образувано изпълнително дело с нов №: 20138510401109. Същият ден на длъжника Н.С. К. е изпратено уведомление за прехвърлено изпълнително дело с изх.№ 57774/04.04.2013г.

По делото не е спорно и се установява от приложеното изп. дело, че на 05.07.2013 г. с цел обезпечаване на вземането по изпълнително дело № 20138510401109 са наложени запори върху банковите сметки на длъжника във всички банки. Видно от върнатите отговори на запорните съобщения, длъжникът е клиент на банките Юробанк България АД, Обединена Българска Банка АД, ТБ МКБ Юнионбанк АД, Инвестбанк АД и Уникредит Булбанк АД, като в отговор е посочено, че върху банковите сметки има предходно наложени запори и сметките са без авоар.

Следващата молба на взискателя е постъпила в кантората на ЧСИ М.П. на 29.10.2015г. и е с вх.№ 46945/29.10.2015г., за предприемане на изпълнителни действия по образуваното изпълнително дело.

Не се установява подаването на други молби от взискателя с искане за 2 предприемане на каквито и да било изпълнителни действия в периода между 05.07.2013 г. и 29.10.2015г.

С обжалваното постановление е прекратено изпълнителното дело срещу длъжника Н.С. К., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. По делото не се съдържат данни на коя дата е уведомен взискателя за прекратителното постановление.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Съдът приема, че жалбата по чл. 435, ал.1 от ГПК е подадена от процесуално легитимирано лице – взискателят по изпълнението, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител.

Жалбата е депозирана в срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК, доколкото не са представени доказателства за датата на която обжалваното постановление на съдебния изпълнител е връчено на взискателя. Внесена е и държавната такса по сметка на СГС.

Следва, че жалбата е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Законът изрично сочи пороци в действията на съдебния изпълнител, обуславящи съдебен контрол по реда на чл. 435 от ГПК.

Следва да се разгледа дали са изпълнени предпоставките за прекратяване на изп. дело № 20138510401109 на ЧСИ М.П. с рег. № 851 на КЧСИ, при хипотезата на чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК.

Изпълнителното производство представлява предписан от закона способ за заместване на дължимо поведение, но неосъществено доброволно. Законът предвижда различни средства за осигуряване на принципно зачетени от правния ред интереси. В рамките на изпълнителното производство длъжникът дължи подчинение, доколкото принудата е оправдана.

В чл. 433, ал. 1 и ал. 2 от ГПК законодателят изчерпателно (изрично и лимитативно) е посочил хипотезите, в които се стига до прекратяване и приключване на изпълнението. Сред основанията водещи до прекратяване на изпълнението е визирано и това по ал. 1, т. 8, където е уредено, че изпълнителното производство се прекратява ако взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Възражението на жалбоподателя е именно за липсата на така соченото прекратително основание. Това основание изхожда от принципа, че при иницииран изпълнителен процес взискателят е субектът, който следва да проявява активност в действията си и да инициира пред съдебния изпълнител предоставените му от закона изпълнителни действия посредством приложението на които да постигне успешно удовлетворение на изпълняемото си право. Същевременно тази процесуална норма съставлява и санкция за онзи кръг от кредитори, които за един сравнително дълъг период от време (две години) бездействат, като не полагат необходимите усилия за успешната реализация на съдебно признатите им и допуснати до принудително изпълнение права. Следва да се отбележи, че прекратяването на изпълнителното производство не води след себе си до прекратяване на субективните имуществени права, които са били предмет на допуснато принудително изпълнение, но освобождава длъжника от ограниченията които е търпял в рамките на водения спрямо него изпълнителен процес.

По отношение на кръга от изпълнителни действия, които са от категорията на тези прекъсващи двугодишният срок по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, е постановена тълкувателна практика с Тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 г. от 26.06.2015 год. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като в т. 10 е прието, че 3 прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебен изпълнител по възлагане от взискателя в хипотезата на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ) и това са: насочването на изпълнението чрез запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

В доктрината и съдебната практика трайно е установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. В изпълнителния процес взискателят има задължението със своите действия да поддържа неговата висящност, която не е обусловена само от подадената молба за образуване на изпълнителното производство, чиято задача е да постави началото на производството, но и изисква постоянна активност с цел събиране на вземането. Движението на изпълнителното производство зависи от волята на взискателя, от това дали е поискал прилагането на определен изпълнителен способ от съдебния изпълнител, дали е поискал извършването на конкретни изпълнителни действия в рамките на този изпълнителен способ, дали е внесъл авансово таксите и разноските, дължими за тяхното осъществяване, както и от това дали е поискал съдебният изпълнител да повтори неуспешни изпълнителни действия или неизвършени такива. Законодателят е счел, че липсата на активност от взискателя в хода на изпълнителното производство - да отправя искания до съдебния изпълнител да извърши определени изпълнителни действия, което състояние продължава през период от две години, има за правна последица прекратяване на изпълнителното производство по право (т. нар. „перемпция“). За прилагане на прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е релевантна липсата на искане от взискателя за извършването на конкретни изпълнителни действия.

В настоящия случай се установи, че взискателят не е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия, нито е заявил ново искане за предприемането на вече посочен от него изпълнителен способ в продължение на повече от две години.

Установи се, че на 05.07.2013 г. с цел обезпечаване на вземането по изпълнително дело № 20138510401109 по искане на взискателя са наложени запори върху банковите сметки на длъжника във всички банки, но вземането не е събрано, поради липса на средства по сметките. Не е спорно, а и видно от приложеното в цялост копие от прекратеното изп. дело, следващото валидно изпълнително действие на взискателя е от 29.10.2015г., когато от представител на МВнР е депозирана молба с вх.№ 46945/29.10.2015г. Следва, че взискателят не е проявил изискваната от ГПК активност за поддържане висящността на изпълнителното производство и на 05.07.2015 г. е изтекъл срока по чл. 433, ал. 1, т.8 от ГПК.