Решение № 786 от 20.07.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 786 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иво Дачев

Членове:

М. Георгиева

Асен Воденичаров при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Иво Дачев Въззивно гражданско дело № 20241000500362 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 6045 от 24.11.2024 г., постановено по гр. д. № 8932/2021 г. на СГС, ГО, 7-ми състав, е уважен предявеният от И. Й. Р. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.49 вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 101 146.80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – лишаване от ползването на иззетата от ищцата като веществено доказателство сума в размер на 95 000 лева, за периода от 13.12.2010 г. - датата на изземването по досъдебно производство ДП №447/2020 г. по описа на ГД „ДП“, пр. пр. № 12502/2010 г. на СГП, до 25.05.2021 г. - датата на възстановяването .

Недоволна от така постановеното решение е останала Прокуратурата на Република България, която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Поддържа, че правната квалификация на предявения иск е неправилно определена като такава по чл.49 от ЗЗД вместо по чл.2б от ЗОДОВ, за предявяването на който иск обаче предпоставките не били налице, тъй като не е изчерпана административната 1 процедура по реда на Закона за съдебната власт. Изложени са и съображения, че елементите от фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата за твърдяното непозволено увреждане също не са се осъществили, доколкото действията на органа на досъдебното производство по изземване на паричната сума от владението на ищцата и приобщаването като веществено доказателство по образуваното досъдебно производство са били в изпълнение на законоустановени правомощия и при наличие на законово основание. Освен това сочи, че възможността за връщането на иззетите като веществени доказателства предмети на правоимащите преди да приключи наказателното производство е уредено като изключение, поради което не се прилага служебно. В случая ищцата е направила такова искане, по което с постановление от 03.02.2016 г. прокурорът е обосновал необходимостта от задържането на приобщените като веществени доказателства парични средства, а този отказ на прокурора не е бил обжалван. Във въззивната жалба са развити и доводи, че за периода от внасяне на обвинителния акт в съда до приключване на наказателното дело компетентен да освободи веществените доказателства е бил съдът, поради което за този период не следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата. Накрая са релевирани и оплаквания, че съдът не се е произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност, началният момент на която е датата 13.12.2010 г.

Искането към въззивния съд е обжалваното решение да бъде отменено и исковата претенция – отхвърлена, като неоснователна..

Въззиваемата И. Р. в срока по чл.263, ал.1 от ГПК оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания отговор.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта само в обжалваната му част, а относно правилността му той е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, Апелативен съд София намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл.49 от ЗЗД от И. Й. Р. против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 101 146.80 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – лишаване от ползването на иззетата от ищцата като веществено доказателство сума в размер на 95 000 лева за периода от 13.12.2010 г. (датата на изземването) до 25.05.2021 г. (датата на възстановяването), които били иззети като веществени доказателства по досъдебно производство ДП № 447/2020 г. на ГД „ДП“, пр. пр. №12502/2010 г. на СГП.

От фактическа страна не се спори, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства по делото се установява, че ДП № 44/2012 г. по описа на СлО при СГП, пр. пр. № 12502/2010 г., е образувано по Постановление от 08.12.2010 г. на прокурор при СГП за данъчно престъпление по чл.255, ал.1, 2 вр. т.5 и т.6 НК срещу неизвестен извършител за това, че в периода 01.05.2010 г. – 30.11.2010 г. е избегнато плащане на данъчни задължения в големи размери, като е осъществявано счетоводство в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство и са използвани документи с невярно съдържание пред органите по приходите. По това досъдебно производство е извършено изземване на 13.12.2010 г. на процесната сума от 95 000 лева и мобилен телефон „Нокия“ от ищцата И. Р. при извършено претърсване на жилището , находящо се в гр. ***, ж.к.“***“ №***, вх.*. Ищцата е разпитана еднократно в досъдебното производство в качеството на свидетел.

Безспорно е и това, че ищцата е подала молба за връщане на така иззетите от нея веществени доказателства, която молба с постановление от 03.02.2016 г. на прокурор от СГП е оставена без уважение. Този отказ не е обжалван.

На 13.07.2017 г. от СГП е внесен в съда обвинителен акт срещу П. Д. К., по който е образувано н.о.х.д. № 3367/2017 г. по описа на СГС, НО, 31 състав, приключило с Присъда № 162/25.06.2019 г., с която подсъдимият е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и е оправдан. Присъдата е влязла в сила на 09.07.2020 г. Съдът не се е произнесъл по веществените доказателства с присъдата. След влизането в сила, с нарочно определение от 04.03.2021 г. съдът на основание чл.111 НПК е уважил молбата на И. Р. за връщане на иззетите 95 000 лева, а фактическото им получаване от ищцата е станало на 25.05.2021 г. след банков превод от ГД „Национална полиция“.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна предявеният иск за основателен и доказан. Изложените фактически твърдения и основаният въз основа на тях петитум сочат на осъществено непозволено увреждане, но не покриват нито една от специалните хипотези на закона за отговорността на държавата за вреди (ЗОДОВ). Поради това, за причинените вреди от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица извън случаите на този закон, държавата ще следва да отговаря на общо основание, каквото е това на чл. 7 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 49 от ЗЗД, уреждащ основната хипотеза на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя за вредите, произлезли при или по повод извършването на възложена от него работа.

В конкретния случай вредата е причинена чрез изземване на собствените на ищцата парични средства като веществени доказателства, съчетано с бездействието по тяхното връщане. Тъй като отнемането на паричните знаци е извършено в досъдебната фаза на наказателния процес, който се ръководи и контролира от прокуратурата, то тя следва да отговаря за всички вреди от това. Прокурорът ръководи досъдебното производство и решава всички възникнали въпроси, включително тези относно доказателствата. Събирането им е подчинено изцяло на преценката на прокурора, тъй като той е субектът, който ще доказва обвинението пред съда. Прокурорът освен, че ръководи досъдебното производство, в съдебната фаза е представител на обвинението.

Той е единственият орган на досъдебното производство, който може да иска разрешение от съда за извършване на действия по разследването, които са 3 съпроводени с посегателство над правата и законните интереси на гражданите (претърсване, изземване, освидетелстване, задържане и изземване на кореспонденция). Уредбата е продиктувана от разбирането, че ако прокурорът прецени, че съответното действие не го ползва при доказването на обвинението и разкриването на обективната истина, той не би сезирал съда със съответното искане. Когато се изземва и задържа вещ като веществено доказателство в досъдебното производство, същата подлежи на връщане на правоимащото лице след приключването на цялото наказателно производство.

Съгласно чл. 109, ал. 1 НПК веществени доказателства са "предметите, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението, върху които има следи от престъплението или са били предмет на престъплението, както и всички други предмети, които могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото". От цитираната дефиниция следва, че във всички случаи вещите, иззети като веществено доказателство, следва да са свързани с престъплението, предмет на образуваното наказателно производство. В тази връзка чл. 110 от НПК изисква те да бъдат внимателно огледани, подробно описани в съответен протокол и по възможност фотографирани, както и да се приложат към делото, като се вземат мерки да не се повредят или изменят. Когато не могат да бъдат приложени – те се оставят на съхранение в местата, посочени от съответния орган /чл. 110, ал. 4 НПК/. Предвиденият в чл. 111, ал. 1 НПК принцип е, че веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. В случая наказателното преследване, образувано срещу П. К., заради което процесната сума от 95 000 лева е иззета от ищцата Р. като веществено доказателство, е приключило с оправдателна присъда № 162/ 25.06.2019 г., с която подсъдимият К. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и е оправдан. За времето от отнемането на паричните средства до тяхното възстановяване на ищцата тя не е могла да се ползва от тях. Вредата от посоченото лишаване от възможността да се ползва от паричните си средства е съизмерима поне с лихвата, която неминуемо би получила, ако за същия период от време сумата бе депозирана в банка. Други, по-големи вреди в случая не се твърдят, а не се и доказват. Така установените, обаче, подлежат на репарация.

Неоснователно е възражението, че след като в процесуалния закон съществува абстрактна възможност за изземване на веществени доказателства и за тяхното задържане докато трае процесът, то тези действия следва да се считат поначало за правомерни. Наказателното производство, в рамките на което е иззета процесната сума пари, е приключило с оправдателна присъда.

Следователно, извършените действия от прокуратурата и следствените органите по ограничаване правната сфера не само на подсъдимия, но и на останалите лица, на които е било наложено да търпят съответните действия, обезпечаващи доказването на обвинението, следва да се счетат за незаконни.

И ако от тях са произтекли вреди те подлежат на обезвреда, както е приел и първоинстанционният съд.

4

Без правно значение е, дали ищцата е упражнила правото си на жалба срещу отказа на прокурора да освободи задържаните като веществено доказателство пари, тъй като пропускането да бъде обжалван този отказ не е от естество да освободи причинителя на вредата от отговорност, нито обективно да намали отговорността му може като съпричини вредоносния резултат.

Константна е практиката на съдилищата, която се споделя и от настоящия състав, че обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производство веществени доказателства, когато те подлежат на връщане на правоимащите, от които са отнети, може да се претендира от момента на влизане в сила на крайния акт на приключване на наказателното производство. Едва от този задължението е станало изискуемо и съобразно с чл. 114, ал. 1 от ЗЗД едва този момент се счита за начало на погасителната давност. В случая началният момент, от който се дължи връщане на иззетата като веществено доказателство в наказателното производство сума от 95 000 лева, е датата на постановяване на оправдателната присъда - 09.07.2020 г. До момента на подаване на исковата молба на 13.07.2021 г. петгодишната погасителна давност не е изтекла. Но дори да се приеме, че погасителната давност е започнала да тече от датата на внасяне на обвинителния акт – 13.07.2017 г. (крайният момент към който прокурорът е разполагал с компетентност да се разпорежда с приобщените веществени доказателства), до подаването на исковата молба на 13.07.2021 г. отново не е изминал период по-дълъг от пет години. С оглед на изложеното и възражението за изтекла погасителна давност се явява неоснователно.