Решение № 4362 от 04.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4362 гр. София, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

ВЕ.на Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100507873 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника „О.“ ЕООД, чрез адв. М.

В. и О. Я., срещу решение № 20033324 от 03.05.2022 г. по гр.д. № 47849/2020 г. на СРС, ГО, 61 състав, в частта, с която по реда на чл 422 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че „О.“ ЕООД дължи на ищеца „М.ц. ЕОС“ ЕООД на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД – сумата 12850 лв. възнаграждение за предоставени услуги в периода 01.01.2018 г. – 31.07.2018 г., съгласно договор за услуга от 10.11.2015 г., за което е издадена фактура № 537/06.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.06.2020 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 1995,32 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 15.09.2018 г. – 04.06.2020 г., за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 22740/2020 г. на СРС, 61състав.

С въззивната жалба се поддържа недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му по недопустима искова молба - твърди се, че е налице несъответствие между претендираните със заявлението по чл. 410 ГПК вземания и тези, посочени в исковата молба. При условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – на чл. 183, ал. 1, изр. 2 ГПК, чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 5 ГПК, 1 чл. 172 ГПК, чл. 181 ГПК, неправилна преценка на събраните по делото доказателства.

Твърди се необоснованост на фактическите изводи на съда. Сочи се и допуснато нарушение на материалния закон - на чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 9 от Регламент (ЕС) 2016/679, на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, на чл. 89, вр. чл. 259 ЗЗД и на чл. 303а, ал. 3 ТЗ. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски за двете инстанции.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество „М.ц. ЕОС“ ЕООД. С молба от 10.05.2023 г. се поддържа правилност на обжалваното решение и се иска неговото потвърждаване. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна на първоинстанционното решение. Иска се присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Неоснователен е доводът за недопустимост поради несъответствие между претендираните със заявлението по чл. 410 ГПК вземания и тези, посочени в исковата молба. Претенциите, уважени със заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК (за сумата 12850 лв., дължима на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и за сумата 2387,96 лв., дължима на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД) са предмет и на предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове (с исковата молба се иска установяване съществуването на същите вземания – основани на същите факти и за същите суми).

Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл.

79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е предпоставено от установяване на следните обстоятелства: 1) наличие на сключен между страните действителен договор за услуга, при твърдените от ищца условия, пораждащ за всяка от тях права и задължения; 2) изпълнение от страна на ищеца на произтичащите от договора задължения; 3) неизпълнение от страна на възложителя-ответник на задължението за заплащане на възнаграждение за приетата работа.

Доказано е наличието на действителен договор за услуга, сключен между ищеца и ответника, при твърдените от ищца условия.

Договорът за услуга е неформален и писмената форма е форма за доказване, но не е условие за действителността му.

В случая сключването на процесния договор е доказано от събрани по делото 2 писмени доказателства, както и от заключението на съдебносчетоводната експертиза, а именно:

С писмен договор от 10.11.2015 г., сключен между „О.“ ЕООД, като възложител, и „М.ц. ЕОС“ ЕООД (предходно наименование ИПСМПО „Д-р Б.М.К., ДМ“), като изпълнител, последният се е задължил, при използване на доставени от възложителя медицински издЕ.я при оперативно лечение на очни болести, да поддържа документирана система за използване на тези издЕ.я – меки вътреочни асферични лещи, производство на Millenium Biomedical Inc. – САЩ, модЕ.: 302 АС, 302 А, 300 АС. Системата за документиране се основава на извършването на всички необходими медицински дейности, съпровождащи имплантирането на лещите и проследяване на пациентите в следоперативния период. Четливото копие на договора е на л. 129 от делото на СРС. Вярно е, че са представени само първа и последната страница от договора, като ищецът е заявил, че не разполага с останалите страници. Наличните страници обаче са представени в оригинал от ищеца по искане на ответника, поради което не са налице основания за приложение на чл. 183, изр. 2 ЗЗД (изключване на преписа от документа от доказателствата по делото), в какъвто смисъл има оплаквания във въззивната жалба. Страниците съдържат данни за същественото съдържание на договора и ответникът не е оспорил нито датата, нито подписите на същия.

Представено е и приложение № 1 към договора, също подписано от представитЕ. на ищеца и ответника, с което е уговорено възнаграждение за услугата в размер на 550 лв. за един пациент. Приложението е представено и в оригинал, като автентичността му също не е оспорена.

Представени са 14 бр. фактури за извършени услуги по договора в периода 17.03.2016 г. - 12.07.2018 г. (л. 13 – л. 28 от делото на СРС), всички подписана от представитЕ. на ищеца и ответника, сред които е и процесната фактура № 537/06.08.2018 г. (л. 27 от делото на СРС). Процесната фактура № 537/06.08.2018 г. съдържа всички съществени елементи на договора – индивидуализация на страните, предмет на договора – проследяване на медицински издЕ.я, договорено възнаграждение, дата, имената на лицата, положили подписи от името на дружествата.

Ответникът не въвежда конкретни твърдения за съставяне на процесната фактура във връзка с друг договор, нито представя такъв.

На следващо място, установено е от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че процесната фактура е осчетоводена надлежно и своевременно в търговските книги на ищеца, в годишния финансов отчет (ГФО), в отчета за приходи и разходи (ОПР) и в баланса на дружеството към 31.12.2018 г. Заведена е по сметка № 411 Клиенти, по партидата на „О.“ ЕООД, като непогасено вземане на ищеца към ответника в размер на 12850 лв. Експертизата дава заключение, че счетоводството на ищеца е водено редовно. Ищецът не е регистриран по ЗДДС.

3

Установено е от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че фактурата е осчетоводена и при ответника – включена е в ГФО, в ОПР и в баланса на дружеството към 31.12.2018 г. Размерът на неиздължения остатък по фактурата – 12850 лв. (непогасено задължение на ответника към ищеца) е отразен по сметка № 499 Други кредитори/партида спорни задължения към 31.05.2021 г. Фактурата е включена в дневника за продажби и справка декларация по ЗЗДС на ответника – включена е в дневника за покупки под № 9 за месец август 2018 г. и в справка декларация по ЗДДС.

Договорът е действал и в процесния период – от 01.01.2018 г. до 31.07.2018 г., тъй като е подновяван автоматично при условията на чл. 5.2 от същия. С посочената клауза е предвидено, че договорът е сключен за срок до 31.12.2016 г. и е договорено автоматичното продължаване на срока за още 12 месеца в случай, че нито една от страните не изрази желание за прекратяването му в срок до 30.11.2016 г. От тълкуването на тази уговорка, по реда на чл. 20 ЗЗД, както и от представените по делото 13 бр. фактури за извършени услуги по договора в периода 17.03.2016 г. 12.07.2018 г. следва, че договорът е продължаван автоматично, като от сключването му до издаването на процесната фактура (фактура № 537/06.08.2018 г.) страните са били в трайни търговски взаимоотношения във връзка със сключения договор. В този смисъл са и показанията на свидетеля Б.К., който е бил едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество до 03.07.2018 г. Съдът кредитира показанията на свидетеля в тази част при условията на чл. 172 ГПК и независимо от възможната му заинтересованост от изхода на делото, тъй като същите съответстват на събраните писмени доказателства (посочените по-горе фактури). Не е налице забраната на чл. 164, ал. 1, т.3 и т. 5 ГПК, тъй като гласните доказателства не са ангажирани за установяване факта на сключване на договора или изменение на клаузите му, а поведение на страните, сочещо на продължаване на действието му, както и наличие на трайни търговски взаимоотношения по договор за проследяване на медицински издЕ.я. Следва да се посочи, че писмените доказателства (съставените фактури за периода 17.03.2016 г. 12.07.2018 г. в достатъчна степен доказват, че срокът на договора е продължен, поради което не е от съществено значение дали ще се кредитират показанията на свидетеля Б.К..

С отговора на исковата молба е оспорил достоверността на датите на фактурите.

Посочените документи обаче носят както подпис на представител на ищеца, така и подпис на представител на ответника и автентичността им не е оспорена. Поради това посочените във фактурите дати се считат за достоверни по отношение на участниците в съставянето на документа. Този извод следва от разпоредбата на чл. 181 ГПК, уреждаща противопоставимостта на датата на частен документ на трети (неучастващи при съставянето му) лица. Посочените във фактурите дати обвързват и двете страни.

Съвкупната преценка на всички посочени писмени доказателства, както и на 4 заключението на съдебносчетоводната експертиза, установяват твърдението на ищеца, че в периода 01.01.2018 г. – 31.07.2018 г. страните са били обвързани от действителен договор за услуга, по който е издадена процесна фактура № 537/06.08.2018 г.

Не е от съществено значение при преценка основателността на иска обстоятелството дали процесната фактура е издадена във връзка с договора от 10.11.2015 г. или във връзка с последващ договор със същия предмет, сключен между страните.

Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради сключването му в противоречие с чл. 9 от Регламент (ЕС) 2016/679 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО. На първо място, разпоредбата на чл. 9, т. 2, „и“ от регламента изрично предвижда възможността за обработване на лични данни, когато това е в интерес на общественото здраве – за осигуряването на високи стандарти на качеството и безопасност на медицинските издЕ.я, въз основа на правото на Съюза или правото на държава членка, в което са предвидени подходящи и конкретни мерки за гарантиране на правата и свободите на субекта на данните, по-специално опазването на професионална тайна. В Република България са създадени гаранции за защита правата и свободите на субекта на данните със Закона за защита на личните данни и Закона за здравето (чл. 28, ал. 1, т. 6). Регламентирано е и задължение на лекарите да пазят професионална тайна (чл. 51 – чл. 55 от Кодекс за професионална етика на лекарите в България). По изложените съображения настоящият състав намира, че предметът на договора не е забранен от закона – не противоречи на посочените разпоредби от регламента. Нарушението на законовата регламентация от изпълнителя или възложителя при изпълнението на договора е основание за ангажиране на тяхна административнонаказателна отговорност, но няма отношение към действителността на сделката и не води до нейната нищожност.