Решение № 1085 от 23.10.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1085 гр. Бургас, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Калина Ст. Пенева

Кремена Ил. Лазарова при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова като разгледа докладваното от Кремена Ил. Лазарова Въззивно гражданско дело № 20232100501311 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№ 3005/19.06.2023г. на АРС от З. А. Х. , ЕГН: **********, с адрес: с.Р., общ. Р., А. Н. Л., ЕГН: **********, с адрес: с.Р., общ. Р. и Е. Н. М., ЕГН: **********, с адрес: с.Р., общ. Р., чрез адв. В. Грънчева, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.

„Сливница“ № 39, ет.1, адв. В. Грънчева, против решение № 103/30.05.2023г. по гр.д.№ 1061/2022г. по описа на АРС, в частта, с която съдът е приел за установено спрямо тях, че въззиваемите М. М. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. Р., общ. Р., ул. „С. П." № * и С. М. Х., ЕГН: **********, с настоящ адрес: с.Т., общ. Р., ул. „Т. К." № * са собственици на по 1/3 ид.ч. от подробно описания в диспозитива на атакуваното решение недвижим имот, осъдил е въззивниците да предадат владението върху тези части на въззиваемите и е отменил н.а. за право на собственост върху недвижим имот, придобит пo давност и наследство № **, том ***, peг. № 5554, дело № 200 от **.**.****г. на нотариус Ж. Димитрова, гр.Айтос, като е присъдил на въззиваемите и съответни разноски. Твърдят, че решението е неправилно в обжалваната част, че събраният доказателствен материал е ценен 1 едностранчиво, при несъобразяване със задължителните разяснения на посочени в жалбата тълкувателни решения на ВКС, както и с трайно установената съдебна практика. Поддържат възприемане от страна на районния съд на фактически изводи, несъответстващи на установената фактическа обстановка, а също неправилно приложение на правилата за доказателствена тежест в процеса. Считат, че въззиваемите – ищци в първоинстанционното производство, не са успели да докажат в условията на пълно и главно доказване твърдените от тях факти. Излагат подробни мотиви за отмяна на решението в обжалваната част. Молят за постановяване на нов акт по съществото на спора, с който искът с правно основание чл.108 ЗС бъде отхвърлен. Нямат нови доказателствени искания. Претендират разноски.

Въззиваемите М. М. А. и С. М. Х. оспорват въззивната жалба, чрез процесуалния си представител адв. М. Трифонова. Считат постановеното решение за правилно в обжалваната част, като излагат подробни аргументи за потвърждаването му. Нямат доказателствени искания. Също претендират разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК, от легитимирани лица, пред надлежната по правилата на функционалната подсъдност инстанция, против акт, подлежащ на съдебен контрол и е допустима.

Пред настоящия съд е висящ спорът по разгледания от АРС иск с правно основание чл.108 ЗС.

Съдът, като взе предвид приложените доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред АРС е образувано по вписана на 23.06.2023г. в АВп, Служба по вписванията при АРС, искова молба от М. М. А. и С. М. Х. против въззивниците З. А. Х., А. Н. Л. и Е. Н. М. с предявени искове за установяване на правото им на собственост до размера на 2/3 ид.ч. от описания в диспозитива на обжалваното решение имот – дворно място с площ от 768кв.м., представляващо част от ПИ с пл.№ 134 по плана на с.Разбойна, общ.Руен, за който е отреден УПИ ХІІІ – 134 в кв.10 по неприложения регулационен план на селото от 1962г., състоящ се от 801кв.м., от които 33кв.м. – придаваемо общинско място, с неуредени регулационни сметки, ведно с изградената в имота масивна жилищна сграда с площ от 81.47кв.м.

2

Твърдят, че са придобили процесните 2/3ид.ч. в резултат от наследяване от б. им – М. Х. Е., поч. на 03.08.2013г., както и по давностно владение. Оспорват правата на собственост на въззивниците върху целия имот и твърдят, че считано от м.януари 2020г., до завеждане на исковата молба, въззивниците не ги допускат в имота. При изложеното са завели настоящите субективно съединени искове и молят за уважаването им. Ангажират доказателства.

Претендират разноски.

Въззивниците оспорват исковата молба в депозирания в срока и по реда на чл.131 ГПК отговор. Твърдят, че общият наследодател М. Х. Е. – б. на двете въззиваеми и на Н. М.Х. – бивш с. на З. Х. и б. на А. Л. и Е. М., понастоящем също починал, преди смъртта си не се е позовал на придобиване на имота по давност и не се е снабдил с документ за неговата собственост.

Затова не може да се приеме, че двете въззиваеми са придобили по наследяване право на собственост върху идеални части от описания по-горе имот, понеже такова право не е било включено в наследството. Освен това оспорват твърдението в исковата молба, че след смъртта на наследодателя М.

Е., двете въззиваеми са продължили владението върху имота и на това основание могат обосновано да се позоват на придобиване на идеални части от него по давност. Твърдят, че през последните повече от 30 години нито наследодателят М. Е., нито някоя от двете въззиваеми, са владели имота.

Поддържат, че считано от около 1992г., М. А. и С. Х. живеят постоянно в Република Турция и се връщат в Република България само по няколко пъти годишно. Заявяват, че имотът е получен като неформално дарение от техния наследодател Н. Х. като сватбен подарък от б. му и оттогава и до смъртта си той го е държал като свой, декларирал го е като собствен и е плащал местните данъци и такси за него. След смъртта му те самите продължили да го владеят и да упражняват фактическа власт като върху свой имот. Поддържат, че в годините са правени множество ремонти: положени са бетонови пътеки в двора, изградена е нова ограда, сменени са дограми на жилищната сграда, периодично са шпакловани и боядисвани стаите, извършена е цялостна подмяна на ВиК - инсталацията в къщата и т.н. Твърдят, че всичко е финансирано изцяло от тях и без никаква помощ от двете въззиваеми, които са били в пълна известност за извършваните ремонти. Ето защо, след изтичане на срок, много по-продължителен от законово уредения минимален такъв, са се позовали на придобиване по давност и наследство на процесния 3 имот и са се снабдили с оспорвания нотариален акт № **, т. ***, рег.№ 5554, д.№ 400/**.**.****г. на нотариус Ж. Димитрова, гр.Айтос. Излагат и други аргументи, молят за отхвърляне на иска. Ангажират доказателства и претендират разноски.

Видно от приложеното на стр.5 удостоверение за наследници изх.№ 64/15.04.2022г. на Община Руен, кметство с.Разбойна, М. А., С. Х. и Н. Х. са преки наследници – дъщери и син на М. Х.Е., б.ж. на с.Р., поч. на 03.08.2013г.

Безспорно е, че наследодателят М.Е. е декларирал по ЗМДТ процесния имот с декларация вх.№ 9066/30.03.1998г., като е вписал право на собственост върху цялата вещ и е посочил, че няма документ за собственост.

От събраните гласни доказателства – св. З. М., св.М.М., св.М.М., св.А.Н., разпитани в с.з. на 12.04.23г. се установява, че до сватбата на Н. и З.

Х. през 1991г., наследодателят Х. Е. е живял в процесната къща, изградена в имота. След събитието, се преместил в старата къща в същия двор, а няколко години по-късно заживял на съпружески начала с друга жена и се преместил да живее при нея в друга махала на с.Разбойна. Същото се установява и от показанията на св.А.Н..

Аналогични са и показанията на ангажираните от въззиваемата страна свидетели. От разпита на св.Х.С. и С. М. става ясно, че в процесното дворно място е имало много стара къща, впоследствие съборена. В тази къща живели бабата и дядото на М. А., С. Х. и Н. Х.. Впоследствие в имота била построена нова къща, в която живели родителите на тримата, заедно с тях. Най-новата къща (съдът приема, че става въпрос за процесната), според св.С. М., била построена, когато тя била около 8-годишна, т.е. около 1976г. Съдът кредитира показанията на тази свидетелка, понеже е в тясна родствена връзка с въззиваемите и наследодателя на въззивниците и от показанията й става ясно какви постройки е имало в имота, коя е „старата къща“, коя къща наричат „новата“ и как си били обитавани в годините.

От всички описани и обсъдени гласни доказателства безспорно се установява, че М. Е. е упражнявал владение върху имота за период, надвишаващ многократно минимално изискуемия по чл.79, ал.1 ЗС срок и е придобил правото да се позове на последиците на придобивната давност, поради държането му като свой в продължение на повече от 10 години, но не се е позовал и правото е станало част от имуществото му, наследено от трите 4 му деца – т.3 по Тълкувателно решение № 4/2012г. от 17 декември 2012г. по т.д.№ 4/2012г. ОСГК на ВКС.

От събраните писмени и гласни доказателства се установява, че до сватбата на Н. Х. – през 1991г., според безпротиворечивите свидетелски показания на свидетелите, ангажирани и от двете страни, М. Е., двете въззиваеми и Н. Х. са живели в новата къща. На сватбеното тържество, според всички свидетели, с изключение на св.С. М. и св.Х. С., било обявено, че новата къща (най-новата в имота и процесна) е сватбен подарък от б.та М.

Е. на единствения му син, който заживял там с жена си З. Х. и там се родили децата им.

Скоро след това – в тази връзка всички свидетели са единодушни, приблизително около 1991г. – 1992г. двете сестри - М. А. и С. Х., заминали за Република Турция и се установили да живеят постоянно там. Впрочем, това е видно и от приложените писмени доказателства за адресната им регистрация.

От приложеното на стр.110 по гр.д.№ 1061/2022г. АРС удостоверение за промени на настоящ адрес е видно, че считано от 01.01.1999г. до 29.09.2021г.

С. Х. изобщо не е имала регистриран настоящ адрес в Република България, а новорегистрираният по удостоверението сочи трайно установяване в с.Трънак, общ.Руен. Що се отнася до другата въззиваема М. А. – тя дори няма регистриран настоящ адрес към 13.02.2023г. в Република България.

Описаното, съпоставено със свидетелските показания на всички изслушани свидетели, води до заключение, че след установяването си трайно и за постоянно в Република Турция, двете въззиваеми са идвали в с.Р., само на гости, както посочват и св.Х. С. и св.С. М.. Не се спори, че са отсядали в процесния имот, където е живеел брат им със семейството си, но не са имали ключ от къщата, нито е известно да са имали лични вещи в нея. В тази връзка съдът приема, че дори и да са имали такива вещи, при положение, че живеят постоянно в Република Турция, може да се обоснове само съхранение на вещите им от страна на брат им, но не и упражняване на владение.

Самият факт, че всички свидетели дават обяснения, че въззиваемите идват на гости и брат им ги приема радушно, сочат на извод за недоказаност на намерението им да своят имота и да го държат като свой. В тази връзка съдът взема предвид и приложените писмени доказателства от двете страни за заплатените данък и местни такси за имота, макар и те да не представляват 5 достатъчно убедително доказателство за намерението за своене на имота.

Видно е, че приложените от въззиваемата страна приходни квитанции са за заплатени суми, начиная от 2021г. насетне, т.е. от периода, от който датира конфликтът между страните – стр.15 – 23 по гр.д.№1061/22г. АРС, докато приложените от въззивната страна сочат на регулярно заплащане на данъка и такса смет за периода 2014г. – 2021г. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че спорната наследствена част от имота, претендирана от С. Х., е декларирана за пръв път през м.октомври, 2022г. – стр.105, т.е. непосредствено преди завеждане на исковата молба.

Всичко така изложено, наред със събраните гласни доказателства за извършвани СМР в имота, изцяло финансирани от Н. Х. (в тази връзка са всички събрани гласни доказателства, с изключение на тези на св.Х. С.), сочат на извод за упражнявано от Н. Х. и съпругата му, а след смъртта и от дъщерите му, владение върху имота, със съзнанието, че това е техен собствен имот. Периодът на владението е продължил приблизително 30 години, първоначално упражнявано от двамата съпрузи, а впоследствие към него е присъединено владение и на двете дъщери на Н. и З. Х..