Решение № 1685 от 09.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1685 гр. Пловдив, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330109621 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от В. К. против „Лендиво“ ООД за установяване на недействителността сключения между страните на .......... договор за потребителски кредит № .........

Ищцата В. К. твърди, че на 30.06.2024 г. сключила с ответното дружество „Лендиво“ договор за кредит, по силата на който й били предоставени заемни средства в размер на ........, при фиксиран годишен лихвен процент 36 % и ГПР 42,58 %. Съгласно чл. 17 от договора кредитът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на съответни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на това задължение, той следвало да плати неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението (чл. 27). Тази сума следвало да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Наведени са множество основания за недействителност на уговорката за плащане на неустойка пи алтернативност – на ищеца е все едно кое ще бъде възприето от съда, стига искът му да бъде уважен. Сочи се, че неустойката съставлявала всъщност допълнителна печалба за кредитната институция, невключена при изчисляване на ГПР в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Понеже тя се кумулирала към погасителните вноски, водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество била добавка към възнаградителната лихва на кредитодателя и го обогатявала неоснователно. Била договорена в нарушение за добросъвестност и е излязла 1 извън присъщите й функции. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Лендиво“ ООД, с който се взема становище за неоснователност на претенцията, иска се отхвърлянето й и се претендират разноски. „Лендиво“ ООД не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит на .......... с посоченото от ищеца съдържание. Не оспорва, че неустойката за непредоставено обезпечение не е включена като разход в ГПР по кредита.

Излага обаче подробни доводи за това, че тя не съставлявала разход по кредита. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК „Лендиво“ ООД е предявило срещу ищеца насрещен иск с правно основание чл. 23 от ЗПК, с която иска осъждането на последния да заплати парична сума в размер на ..... лева – чистата стойност на кредита, отпуснат по горепосочения договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 05.09.2025 г., до окончателното плащане на сумата. Сочи, че В. К. не е върнала отпуснатата й главница в размер на ....... лева. Основава насрещната си претенция против ищеца на договора, а ако се установи недействителността на му, то я основава на извъндоговорно основание, доколкото и при цялостна недействителност на потребителския кредит кредитополучателят дължи да върне чистата стойност (главницата) по същия. Претендират се и разноски по насрещния иск.

В. К. е депозирала писмен отговор на насрещния иск в срока по чл. 131 от ГПК. Възразява, че сключеният договор за кредит бил недействителен в цялост, респ. сочи, че на основание чл. 23 от ЗПК дължи само чистата стойност по същия. Прави „възражение за прихващане“, което по правната си природа не съставлява такова, а единствено позоваване на посочената в предходното изречение разпоредба – тя изисква съда да отнесе всички платени от потребителя суми към главницата по кредита.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не са спорни обстоятелствата, че помежду им е сключен договор за потребителски кредит на ................., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на ...............лева при фиксиран лихвен процент в размер на 36 % и ГПР 42,58 %,; че между тях е постигната договореност съобразно чл. 17 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство, при неизпълнението на което от ищеца се дължала неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението; че неустойката не е включена като разход в ГПР по договора за кредит. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените писмени доказателства – договор за кредит, ОУ към договора, СЕФ за предоставяне на информация по кредита.

В чл. 17 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да представи на 2 заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция.

В чл. 27 от договора е уговорено, че ако кредитополучателят не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срока, то той дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която неустойка се заплаща разсрочено, ведно с погасителните такива по кредита. В представения СЕФ тази неустойка е посочена в абсолютен размер от.........

От представената с отговора на исковата молба справка за плащанията по договор за потребителски кредит № ...............се установява, че потребителят не е извършил никакви плащания по кредита. Не се установява да са платени твърдените в отговора на насрещната искова молба суми в общ размер на .......

По правото:

По иска за недействителност на договора за кредит:

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности, липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в чл. 27 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени вида обезпечение – гаранция от банка или поръчителство. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – ........... лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – близка по размер до размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл.

27 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя.

Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за заплащане на парична сума въз основа на процесната договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не същинска 3 неустойка от неизпълнение на негово задължение, каквито са възраженията на ответника. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Изложеното води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 от ЗПК. Последното не може да е недействително на повече от едно основание, освен ако от различните основания не произтичат различни правни последици (какъвто настоящият случай не е), поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца-потребител в тази насока. Искът е основателен и ще се уважи.

По насрещния осъдителен иск:

Както се посочи по-горе, не е спорно по делото, че парична сума до размера на чистата стойност по кредита – 800 лева – е получена от ищецапотребител. Установи се, че по този договор кредитополучателят не е платил на кредитиращата финансова институция нищо. Предвид установената недействителност на договора за кредит следва да се приложи правилото на чл. 23 от ЗПК и да се осъди потребителят да плати на кредитора в пълен размер главницата (чистата стойност) по кредита.

Основанието е извъндоговорно, макар и да възникването му да е законна последица от съдебно констатираната изначална недействителност на съглашението.

Възражението на ответника по насрещния иск, окачествено погрешно от него като такова за „прихващане“, не представлява по естеството си упражняване на право по чл. 103 от ЗЗД. Задължение на съда при приложението на чл. 23 от ЗПК е да приспадне всички платени от длъжника на кредитора суми именно от чистата стойност на кредита. Не е налице нужда от извършване на волеизявление на длъжника за приложение на императивната законова разпоредба. Възражението не намира опора в материалния и процесуалния закон и не подлежи на обсъждане по същество.

Следва да се присъди и законната лихва от депозирането на исковата молба до окончателното плащане, която е поискана своевременно и съставлява правоувеличаваща последица от предявяването на иска (при съобразяване на приетото решение № 129 от 30.07.2024 година по т. д. № 630/2023 г. по описа на ВКС, I търговско отделение, че: „При приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които 4 кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се прилага.“ В случая законната лихва по чл. 86 от ЗЗД не е по-висока от договорената възнаградителна, съответно посочената разпоредба намира приложение.)

По разноските:

С оглед изхода от спора по първоначално предявените искове на В. К. следва да се присъдят разноските за производството, изчерпващи се в държавна такса в размер на 25,56 евро. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на .........К.. Искането не следва да се уважава, т. к. макар този състав принципно да споделя изведеното в съдебната практика правило, че не подлежат на отделно доказателствено изследване предпоставките по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, по делото са налице доказателства за месечни доходи на ищецапотребител в значителни размери, респ. за липса на материална затрудненост на същия, които не могат да бъдат игнорирани.