Решение № 94 от 03.12.2024, Районен съд - Царево
- Съд
- Районен съд - Царево
- Дело
- Административно наказателно дело 489/2024
- Вид
- Решение № 94
- Подписан
- 03.12.2024
- В сила
- 11.04.2025
- Състав
- Минчо Танев Танев
Цитирани разпоредби
- чл. 28 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 34 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 42 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 43 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 57 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 59 и сл. · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 59, ал. 2 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 63, ал. 1 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл. 118 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 185, ал. 2 · Закон за данък върху добавената стойност
- §1, т. 57 · Закон за туризма
- чл. 14 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 94 гр. Царево, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, II НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Минчо Т. Танев при участието на секретаря Нели Г. Стоянова като разгледа докладваното от Минчо Т. Танев Административно наказателно дело № 20242180200489 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Производството е образувано по постъпила жалба от “Уиндис“ ЕООД, ЕИК 175373473, против наказателно постановление № 787493- F784892/ 10.09.2024 г. на Началник на Отдел "Оперативни дейности" – Бургас, Дирекция „Оперативни дейности“ в ГД „Фискален контрол“ с което на “Уиндис“ ЕООД, ЕИК 175373473, на основание чл. 185, ал. 2, вр. чл. 185, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност е наложена имуществена санкция в размер на 1000,00 лв. за нарушение на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18/ 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства на МФ, вр. с чл. 118 от ЗДДС.
С въззивната жалба и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, дружеството жалбоподател сочи, че не оспорва изложената в АУАН и НП фактическа обстановка, но намира, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. В тази връзка поддържа конкретни доводи, обуславящи приложението на цитираната разпоредба, като моли за отмяна на атакуваното постановление. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна, действаща чрез процесуалния си представител1 юрисконсулт- моли съда да потвърди НП като правилно и законосъобразно.
По същество се противопоставя на доводите, изложени във въззивната жалба и в съдебно заседание. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите, изложени от страните и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговото потвърждаване. Съображенията в тази насока са следните:
От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка, изложена по идентичен начин в процесните АУАН и НП:
На 24.08.2024 г. в 12,20 часа била извършена проверка от служители на ЦУ на НАП, на търговски обект стопанисван от дружеството жалбоподател. В хода на проверката било констатирано, че жалбоподателя- в качеството си на лице по чл. 3 от Наредба Н - 18/ 2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства на МФ- е допуснало нарушение на разпоредбите на същата, като не е регистрирало всяка продажба на стоки и услуги по данъчна група според вида на продажбите.
В хода на проверката бил изведен дневен финансов отчет от ФУ, видно от който за деня на проверката общият оборот е отчетен изцяло и само в група „Г“ на фискалното устройство.
За констатирането на нарушението, бил съставен нарочен ПИП.
Впоследствие бил издаден и АУАН в присъствие на пълномощник на дружеството, който подписал акта с възражения.
Въз основа на АУАН било издадено и обжалваното НП, като констатираното било квалифицирано като нарушение на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18/ 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства на МФ, вр. с чл. 118, ал. 4 от ЗДДС и санкционирано по чл. 185, ал. 2, вр. чл. 185, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност.
Съдът установи изложената фактическа обстановка, след обстоен анализ на събрания по делото доказателствен материал - писмените доказателства по АНП, приобщени към делото и гласните доказателства2 показанията на разпитания свидетел. Съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля- служител на ИАРА- като логични, последователни и напълно кореспондиращи на събраните по делото писмени доказателства. Съдът няма никакви основания, да се съмнява в правотата на показанията и в добросъвестността на свидетеля, при изпълнението на служебните му задължения. Цитираните показания са дадени под страх от наказателна отговорност и не е налице индиция за тяхната предубеденост или заинтересованост, поради което и съда няма основание да се съмнява в достоверността на показанията на този свидетел и кредитира същите като истинни.
Съда не дава вяра на показанията на водения от страна на жалбоподателя свидетел. Същите са явно неистинни, противоречащи с приобщените по делото писмени доказателства, а и категорично се оборват от ценените от съда показания на актосъставителя.
При така установената фактическа обстановка и след като съобрази разпоредбите на закона, съда прие от правна страна следното:
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице, посочено в наказателното постановление като нарушител, в законоустановения срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, съдържа всички необходими реквизити, поради което същата е процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана.
Настоящото производство е от административно- наказателен характер. Същественото при него е да се установи има ли извършено деяние, което да представлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, това деяние извършено ли е от лицето посочено в акта и наказателното постановление като нарушител. Следва и да се отбележи, че актовете за установяване на административни нарушения нямат обвързваща, доказателствена сила, т.е. посоченото в акта не се счита за доказано, тъй като при това производство се прилагат съответно правилата на НПК, съгласно чл.
14 от НПК обвиняемият /в случая административно отговорното лице/ се счита за невинен до доказване на противното. /ППВС № 10/ 1973 год./. Това от своя страна означава, че в тежест на административно наказващия орган е да докаже по безспорен начин пред съда, че има административно нарушение.
Освен това, за да бъде наказателното постановление правилно и законосъобразно е необходимо стриктно да бъдат спазени изискванията на 3
ЗАНН относно съставянето на акта и издаването на наказателното постановление.
Въз основа на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: По делото не се спори, а и от приложената Заповед се установява както материалната, териториална, така и темпорална компетентност на административно наказващия орган и на актосъставителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 1, т. 1 от Наредба Н - 18/ 2006 г. на МФ, лицата по чл. 3, с изключение на случаите, когато извършват дейност по чл. 28, са длъжни да регистрират всяка продажба на стока или услуга по данъчни групи според вида на продажбите 1. група "А" - за стоки и услуги, продажбите на които са освободени от облагане с данък, за стоки и услуги, продажбите на които се облагат с 0 % ДДС, както и за продажби, за които не се начислява ДДС; 2. група "Б" - за стоки и услуги, продажбите на които се облагат с 20 % данък върху добавената стойност; 3. група "В" - за продажби на течни горива чрез измервателни средства за разход на течни горива; 4. (изм. ДВ, бр. 48 от 2011 г., в сила от 24.06.2011 г.) група "Г" - за стоки и услуги, продажбите на които се облагат с 9 % данък върху добавената стойност.
От изведен дневен финансов отчет от ФУ, оборота на търговския обект е отчетен изцяло и само в група „Г“ на фискалното устройство, т.е. за стоки и услуги, продажбите на които се облагат с 9 % данък върху добавената стойност-каквато услуга е ресторантьорството.
В случая обаче, категорично се установи, че предлаганата услуга от страна на жалбоподателя, не е ресторантьорство.
Ресторантьорство по смисъла на §1, т. 57 от ДР на ЗТ е предоставянето на туристически услуги, при специфични форми на обслужване съобразно вида на туристическия обект. Нормата на чл. 117, ал. 1 от ЗТ въвежда изискване към лицата, извършващи ресторантьорство, да съставят ценоразписи- лист-меню за кухненската и сладкарската продукция и картменю за алкохолни и безалкохолни напитки със съответните продажни цени и грамажи. Според легалните дефиниции на закона "ресторант" е заведение, в което се предлагат кухненска и сладкарска продукция, алкохолни и безалкохолни напитки. Обслужването на клиентите е с квалифицирани сервитьори с използване на специални форми на сервиране.
Посочените по- горе и категорично установени от показанията на 4 актосъставителя и писмените доказателства факти по делото сочат, че в обекта не се предлагат самостоятелно хранителни стоки, алкохолни и безалкохолни напитки. Няма назначен отделен продавач, сервитьори или друг обслужващ персонал. Няма и поставени маси със седящи места. Използват се посуда за еднократна употреба. Липсва и категоризация на търговския обект.
Всички посетители закупуват стоката от павилион с отрито гише, без обслужване от сервитьори- такива няма назначени, видно от писмените и гласни доказателства по делото. С оглед на така изложеното съдът приема, че категорично може да се направи еднозначен извод, че провереният обект според своето предназначение обективно се характеризира като заведение за хранене и развлечение, но не е „ресторант“ и в него не се извършва „ресторантьорство“ по смисъла на закона, т.е. търговеца не може да регистрира продажбите в група "Г" - за стоки и услуги, продажбите на които се облагат с 9 % данък върху добавената стойност
Процесния обект според съда може да се причисли към групата "заведение за бързо обслужване" на самообслужване, но не и като „ресторант“.
При съставянето на АУАН и при издаването на НП не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да водят до опорочаване на административно наказателното производство. АУАН е издаден при спазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 42 и чл.
43 от ЗАНН и не създава неяснота относно нарушението, която да ограничава правото на защита на жалбоподателя и да ограничава правото му по чл. 44 от ЗАНН в тридневен срок от съставяне на акта да направи писмени възражения срещу него, като такива били депозирани. Фактическата обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП.
Атакуваното НП съдържа реквизитите, предвидени в чл. 57 от ЗАНН и в него не са налице съществени пороци, водещи до накърняване правото на защита на жалбоподателя. Спазени са и давностните срокове, разписани в чл.
34 от ЗАНН, АУАН е съставен в срок, в присъствието на упълномощено лице, процесното НП е издадено в законоустановените срокове.
Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, съвсем законосъобразно административно наказващият орган е счел, че в случая се касае за нарушение по смисъла на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-18/ 5
13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства на МФ. Санкционираното лице не е изпълнило задължението си да регистрира продажби в съответната данъчна група.
Приложена е и правилната санкционна норма на чл. 185, ал. 2 вр. 185, ал. 1 от ЗДДС. Наложената имуществена санкция е в минималния установен от закона размер- 1000,00 лв. Същият в конкретния случай се приема от съда за съответен на тежестта на нарушението, тъй като наказващия орган е наложил санкция в предвидения от закона минимален размер, което съответства на тежестта на нарушението и на обстоятелството, че същото е извършено за първи път.
Настоящата съдебна инстанция намира, че липсват и предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.
Маловажен случай на административно нарушение е налице, когато извършеното административно нарушение, с оглед липсата на вредни последици или незначителността им и с оглед другите смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид.
Стъпвайки на тази законова дефиниция, практиката е извела правилото, че за да се счете, че случаят е маловажен, следва да се констатира, че степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца, е по - ниска от обичайните за подобни нарушения.
В конкретния случай съдът намира, че деянието разкрива типичната, а не по-ниска степен на обществена опасност от обикновените случаи на нарушение по процесния състав, доколкото обстоятелства, които да обуславят маловажност на случая, не са налице.