Решение № 117 от 19.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. София, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева при участието на секретаря Валерия Г. Методиева като разгледа докладваното от Тотка Калчева Касационно търговско дело № 20238002900586 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. Г. – синдик на „Кемира“ ООД /н./, гр.София, срещу решение № 685/07.11.2022 г. по т.д.№634/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 340/31.03.2022 г. по т.д.№ 1093/2021 г. на Софийски градски съд за признаване за установено по предявения от Фондация „Икономически и правни изследвания“, гр.София, иск с правно основание чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, съществуването на парично вземане в размер на сумата от 50000 лв., съставляващо част от подлежащата на връщане сума, платена по сключен предварителен договор за продажба на акции от 24.02.2009 г. между „Кемира“ ООД и „Еми“ АД и допълнително споразумение към него от 23.04.2012 г., което вземане е било предмет на последователно прехвърляне с договори за цесия от 30.07.2020 г. и от 21.12.2020 г. и се ползва с ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ в производството по несъстоятелност на „Кемира“ ООД /н./.

Касаторът поддържа основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и моли решението да се отмени, а предявеният иск да се отхвърли.

Ответниците „Кемира“ ООД /н./ и Фондация „Икономически и правни изследвания“ оспорват жалбата и изразяват становище за основателност на иска.

1

Върховният касационен съд, І т.о., след като прецени данните по делото с оглед на заявените касационни основания, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по предварителен договор от 24.02.2009 г. „Кемира“ ООД като продавач и „Еми“ АД като купувач са уговорили прехвърлянето на акции, а купувачът е заплатил част от цената (аванс) в размер на 2000000 лв. В допълнително споразумение от 23.04.2012 г. страните са се договорили „Кемира“ ООД да върне получената авансово цена до 31.12.2014 г., а с изявление от 17.08.2016 г.

„Кемира“ ООД е признало задължението си към „Еми“ АД за остатък по заплатения аванс в размер на 50420 лв. С договор за цесия от 30.07.2020 г.

„Еми“ АД е прехвърлило вземането си на „Темтекс“ ООД, а това дружество е сключило договор за цесия на 21.12.2020 г. с Фондация „Икономически и правни изследвания“. Длъжникът е уведомен и за двете цесии. Фондация „Икономически и правни изследвания“ е предявила вземането си за 50000 лв. в срока по чл.685 ТЗ и същото е включено в списъка на приетите вземания, но след възражение на друг кредитор – „ДКК“ ЕАД с определение от 04.06.2021 г. на основание чл.692, ал.4 ТЗ съдът по несъстоятелността е изключил вземането от списъка на приетите вземания като погасено по давност.

Основание за оспорване на вземането е било позоваването във възражението по чл.690 ТЗ на изтекла давност.

Въззивният съд е приел, че със споразумението от 23.04.2012 г. страните са констатирали, че сключеният договор за продажба на акции от 24.02.2009 г. не е изпълнен и от двете страни и следва да се счита за прекратен, като са уговорили връщането на платената авансово цена. Синдикът на „Кемира“ ООД /н./ е направил възражение за давност на 21.01.2022 г. след изтичане на срока за отговор на исковата молба, връчена му на 28.06.2021 г., поради което е настъпила преклузия за това възражение. Изложени са съображения, че синдикът в производството по иска по чл.694 ТЗ не участва като страна по материалното правоотношение и не може да въвежда възражение за погасяване по давност на предявените вземания. Длъжникът е самостоятелна страна в производството по установителния иск и единствено той разполага с правото да упражни правопогасяващо възражение за давност. Извън тези доводи въззивният съд е съобразил и признанията на вземането на длъжника „Кемира“ ООД, направено от управителя му на 16.08.2016 г., както и в отговор на покана от „Еми“ АД на 28.07.2020 г. за връщане на аванса по договора, поради което е приел, че давността е прекъсната и не е изтекла.

С определение № 710/21.03.2014 г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса:

„Легитимиран ли е синдикът в производствата по чл.694 ТЗ да прави възражения за погасителна давност и правопогасяващи и правоунищожаващи възражения?“.

2

По правния въпрос:

Положителният установителен иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ е обусловен от развилия се спор по реда на чл.692, ал.3 ТЗ относно конкретно вземане на кредитор, като предметът на исковото производство съвпада с този на производството по възраженията по делото за несъстоятелност (решение № 185/10.12.2014 г. по т.д.№ 3199/2013 г. на ВКС, І т.о.).

Предпоставка за предявяване на иска е подадено възражение по чл.690 ТЗ. Законодателят не е предвидил ограничения относно допустимите оспорвания на прието вземане, а с добавянето на изр.2 на чл.690, ал.2 ТЗ (ДВ бр.66/2023 г.) изрично е уточнил, с оглед на създадената съдебна практика до този момент, че предмет на възражението могат да бъдат основанието, размерът, обезпечението или привилегията на вземането. По аргумент и от разпоредбата на чл.134 ЗЗД кредитор може да се позове на погасяване по давност на прието вземане на друг кредитор и това възражение да се счете за основателно в производството по чл.692, ал.4 ТЗ.

С предявения положителен установителен иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ кредиторът оспорва приетото за основателно възражение за погасяване на вземането му по давност, като влязлото в сила решение по иска има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност – чл.694, ал.8 ТЗ.

Главни страни в производството по установителния иск за съществуване на вземането са страните по материалното правоотношение – кредиторът с изключеното от списъка вземане и длъжникът. Възразилият кредитор може да встъпи като трето лице помагач съгласно чл.694, ал.4 ТЗ.

Синдикът участва в производствата по чл.694, ал.1-3 ТЗ в защита интересите на кредиторите и на длъжника, като задължителното му конституиране съгласно чл.694, ал.4 ТЗ е израз на правомощието по чл.658, ал.1, т.10 ТЗ по издирване и уточняване на кредиторите на длъжника с оглед целта на предявените искове за разрешаване на спорове във връзка с установяване на кредиторите на несъстоятелността (мотивите по т.2 на ТР № 2/2018 г. от 13.07.2020 г. на ОСТК на ВКС), както и за създаване на гаранции срещу симулативност на водените процеси. Синдикът не е нито подпомагаща страна, нито задължителен необходим другар, а особен вид страна, сходна с процесуалното положение на прокурора в гражданския процес – чл.26 ал.3 ГПК (решение № 125/04.07.2017 г. по т.д.№ 2591/2016 г. на ВКС, І т.о.) и като такъв разполага с всички процесуални права на страните в производството по чл.694 ТЗ с изключение на тези, които са обусловени от материалното правоотношение или представляват разпореждане с предмета на делото.

При изготвяне на списъците за приетите и неприетите вземания синдикът действа като орган на несъстоятелността, какъвто е и съдът, и поради това той не може съгласно чл.120 ЗЗД да прилага служебно давността.

Синдикът участва в производството по чл.692, ал.3 ТЗ и представя становище, също в качеството си на орган на несъстоятелността, като не разполага с 3 правомощието да прави правоизключващи или правопогасяващи възражения от името на длъжника или на друг кредитор. Легитимация на синдика да заяви възражение за давност, аналогична на тази на кредитор, който не е страна по материалното правоотношение, не произтича и по силата на разпоредбата на чл.134 ЗЗД, тъй като синдикът не е кредитор на длъжника, както и синдикът не разполага с правото на възражение по чл.690 ТЗ.

В случай че с положителния установителен иск кредиторът иска да се признае съществуването на вземането му, което неоснователно е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл.692, ал.4 ТЗ поради погасяването му давност и заявява твърдения за прекъсване на давността, в предмета на делото са включени освен възникването на вземането, така и фактите, свързани с течението на давността (начало, продължителност и край на давностния срок), както и обстоятелствата от значение за спиране или прекъсване на давността. Изразеното от синдика становище по фактическите твърдения и правните възражения, относими към възникването и съществуването на вземането, включително по въпросите за погасителната давност, представлява надлежно упражняване на процесуалните му права в производството по установителния иск по чл.694, ал.2, т.2 ТЗ, а не самостоятелно въвеждане на правоизключващи или правопогасяващи възражения.

По изложените съображения на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, следва да се отговори, че: „В производствата по чл.694 ТЗ синдикът не е легитимиран самостоятелно, или от името на длъжника или на друг кредитор да заяви възражение за погасяване по давност на вземането на кредитора. Синдикът разполага с правата да извършва всички процесуални действия по изразяване на становище, посочване и оспорване на доказателства, които са от значение за възникването и съществуването вземането и по въведените в предмета на делото правоизключващи или правопогасяващи възражения, включително по възражение за погасителна давност.“

По същество на касационната жалба:

Предвид отговора на правния въпрос по допуснатото касационно обжалване основанието по чл.281, т.3, пр.1 ГПК за отмяна не е налице, но при постановяването на въззивното решение е нарушен процесуалният закон поради липса на произнасяне от решаващия състав по доводите и оплакванията във въззивната жалба, както и при обсъждането на събраните по делото доказателства.

Възражението за изтекла погасителна давност за вземането на кредитора е направено от друг кредитор „ДКК“ АД по реда на чл.690 ТЗ и е счетено за основателно от съда по несъстоятелността с определението по чл.692, ал.4 ТЗ.

С оглед на това възражение, изрично посочено от ищеца в исковата молба, както и при позоваване на определението за изключване на вземането му от 4 списъка на приетите вземания, ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на положителния установителен иск. Въведеното твърдение е, че длъжникът е направил признание на вземането, с което е прекъснал давността.

Посочените твърдения по фактите, относими към признаване на вземането от длъжника с оглед на довода, че вземането съществува, тъй като не е погасено по давност, са включени в предмета на делото по установителния иск.

Софийският апелативен съд правилно е приел, че синдикът не е легитимиран да заяви възражение за давност, но независимо от тези съображения в решението са изложени мотиви за прекъсване на давността.

Въззивният съд се е основал на доказателствата, представени от ищеца, но не е обсъдил доводите на синдика, заявени в първоинстанционното производство и поддържани във въззивната жалба.

Съображенията на решаващия състав, че синдикът не е депозирал становище по делото в срока за отговор на исковата молба, поради което е настъпила процесуална преклузия за възражения по иска, са неправилни.

Последиците по чл.370 ГПК от неподаването на отговор на исковата молба, изразяващи се и в невъзможността след предвидения в закона срок да се правят възражения по иска, са разписани от законодателя по отношение на ответника по иска, докато синдикът не участва в производството по чл.694 ТЗ в това процесуално качество. С депозираното становище преди първото по делото заседание синдикът се е позовал на заявеното възражение за давност по реда на чл.690 ТЗ и след като е коментирал твърденията на ищеца по фактите и обстоятелствата във връзка с прекъсването на давността, е аргументирал правния си довод, че давността не следва да се счита за прекъсната.

По отношение на прекъсването на давността въззивният съд е коментирал декларация на управителя на „Кемира“ ООД за признание за вземането, неточно посочена с дата 16.08.2016 г., като представената по делото декларация е от 17.08.2016 г. Синдикът е заявил становище, че декларацията е антидатирана и съставена с оглед нуждите на процеса, тъй като не е била приложена към молбата за предявяване на вземането по чл.685 ТЗ, не се ползва с обвързваща доказателствена сила поради липса на достоверна дата и съдържа недопустимо признание на иска от длъжника.