Решение № 264 от 09.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валя Рушанова

Членове:

Христина Михова

Елена Каракашева при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора А. В. Г. като разгледа докладваното от Валя Рушанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200208 по описа за 2026 година Касационното производство е образувано по касационна жалба от повереника на частните обвинители Г. И. Ш., Г. Н. М., Е. М. И. – лично и като законен представител на малолетните Г. Е. М., З. Е. М. и В. Б. Е. и Е. Г. И. срещу решение № 435 от 15.12.2025г. на Софийски Апелативен съд по внохд № 787/2025г. по описа на същия съд.

Решението се оспорва с доводи за наличието на всички касационни основания. Иска се отмяната му поради необходимостта от увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание. Алтернативно се претендира отмяната на приложението на чл. 66, ал.1 от НК.

В съдебно заседание повереникът на частните обвинители поддържа касационната жалба по наведените в нея доводи.

Защитниците на подсъдимия Н. пледират за оставяне в сила на атакуваното решение.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за 1 неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, като извърши проверка в пределите на чл.

347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 9 от 23.04.2025 г. по нохд № 137/2025 г., Окръжен съд Враца признал подс. Й. Д. Н. за виновен в извършване на престъпление по чл.

343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 вр. чл. 58а ал. 1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 4 (четири) при първоначален общ режим на изтърпяване.

С първоинстанционната присъда, на осн. чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК съдът лишил подс. Н. от право да управлява МПС за срок от 6 (шест) години, считано от влизане на присъдата в сила. Постановил вещественото доказателство - лек автомобил марка "*****" с английски рег. № ******, да се върне на подсъдимия. Произнесъл се по разноските по делото.

По въззивни жалби на защитниците на подсъдимия и по жалба на частните обвинители било образувано внохд № 787/25г. по описа на Софийски апелативен съд. По него е постановено атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение, с което апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 334, т.3 във връзка с чл.337, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, като :

- изменил първоинстанционната присъда и намалил наложеното на подсъдимия наказание от 4 (четири) години лишаване от свобода, на 3 (три) години лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на наказанието с изпитателен срок от 5 (пет) години, считано от влизане на присъдата в сила;

- на осн. чл. 67, ал. 3 вр. с чл. 42а, ал. 2, т. 4, пр. 2 вр. с чл. 42а, ал. 3, т. 1 от НК наложил на подсъдимия Н. пробационна мярка "включване в програма за обществено въздействие" за срок от 1 (една) година и 6 (шест) месеца по време на изпитателния срок, считано от влизане на присъдата в сила;

- потвърдил присъдата в останалата част.

Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не се подкрепя от материалите по делото.

То е защитено с доводи, които са развити в две основни направления – а) отсъствие на мотиви по направените от частното обвинение възражения за 2 заниженост на наказанието, като съдът им е дал формален и неубедителен отговор и б) неколкократно отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства, обусловило неправилен извод за наличието на материалноправните предпоставки за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и налагане на наказание на подсъдимия под предвидения законов минимум в санкцията на чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК.

Касационната проверка не констатира наличието на посочените нарушения.

Въззивният съд подробно се е спрял на възраженията на жалбоподателите, а дадените отговори покриват дължимия стандарт на чл. 339, ал.2 от НПК.

Отсъствието на „..необходимия правен и доказателствен анализ“ при обсъждане на съображенията във въззивната жалба на частните обвинители не представлява съществен недостатък, доколкото производството по делото се е развило реда на диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, в която подсъдимият Н. е направил признание за фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителният акт, а първоинстанционният съд е заключил, че признанията му относно фактите се подкрепят от доказателствата събрани на досъдебното производство. Затова и въззивната проверка преобладаващо е насочена не върху изследване на фактите и тяхната проверка, а върху наличието на процесуално-правните предпоставки за допускане на диференцираната процедура и преценката на първоинстанционния съд по този въпрос. Поради това, липсата на самостоятелен доказателствен анализ от въззивната инстанция не представлява основание за отмяна на съдебния акт.

Не представлява такова основание и възражението, че съдът не е дал отговор на наведените от частното обвинение доводи във въззивната жалба, макар и от прочита на въззивното решение да се установява, че действително съдът не е обсъждал част от тях – относно оценката на възрастта на починалия при транспортната злополука Р. И. и умишленото нарушаване на правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП от страна на подсъдимия като отегчаващи отговорността му обстоятелства. При все това, съдът ясно се е ангажирал с анализ на обстоятелствата по делото, значими за отговорността на дееца и последователно е мотивирал заключението си за необходимост от приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и намаляване размера на наложеното 3 наказание.

Пропускът да се обсъдят част от посочените от частните обвинители обстоятелства, които по тяхна преценка се явяват отегчаващи, не представлява такъв съществен порок, че да обуслови отмяна на въззивния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд. Извън всякакво съмнение е, че като „съществени” се дефинират тези процесуални нарушения, когато накърняват права и/или ако не бяха допуснати, релевантните за отговорността на дееца въпроси, биха получили друго разрешение. В конкретния случай, липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на част от съображенията на частното обвинение не е от такова естество, че да се приравни на липса на дължимия по чл. 339, ал. 2 от НПК отговор и следователно – да доведе до необходимост от отмяна на съдебния акт поради съществен порок в съдържанието му.

Действително, съгласно т. 3, б. "б" от мотивите на ППВС № 1/1983 г., умишленото или непредпазливото нарушаване на съответните правила за движение по пътищата е обстоятелство от значение за степента на вината и влияе върху размера на наказанието. Според частните обвинители, от категорията на отегчаващите отговорността обстоятелства, е фактът на умишлено нарушаване на чл. 21, ал.1 от ЗДвП от негова страна, тъй като при ограничение на скоростта от 90 км/ч., подсъдимият се е движел в съответния участък на пътя със скорост от 109 км/ч. ВКС се съгласява с посочения аргумент, тъй като се касае за активно поведение, нарушаващо законова забрана да не се превишава определен от законодателя максимален праг на скоростта за съответния пътен участък. При все това е известно, че умишленото или непредпазливото нарушаване на правилата за движение по пътищата не определя формата на вината, тъй като то само разкрива отношението на дееца към нарушаване на съответните правила за движение, безспорно има значение за степента на вината му, докато вината на дееца представлява отношението му към престъпния резултат. Независимо от това, че се касае до умишлено нарушение на правило за движение по пътищата, намиращо в причинна връзка с престъпния резултат, балансираният подход изисква да бъде отчетен фактът, че се касае до нарушение на едно единствено правило от специалното законодателство, както и обстоятелството, че максимално допустимата скорост е била превишена с 19 км/ч., т.е. че не се касае до извънмерно и грубо нарушение на коментираното правило за 4 движение. Всички тези обстоятелства позволяват заключение, че умишленото нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДвП не завишава съществено обществената опасност на дееца, поради което не дават основание последното да бъде отчитано като отегчаващо обстоятелство, налагащо преосмисляне на размера на наложеното на подсъдимия наказание и то в посока на неговото увеличаване.

Идентично – не се констатира необходимост от връщане на делото на въззивния съд за ревизиране на наложеното на подсъдимия наказание, поради пропуска на апелативния съд да обсъди като отегчаващо отговорността обстоятелство възрастта на пострадалия Р. И. (22 – годишен). Неоснователно частното обвинение претендира това обстоятелство да бъде оценено като отегчаващо обстоятелство, водещо до по-висока степен на укоримост на поведението на подсъдимия. Вярно е, че в конкретния случай подсъдимият и пострадалият са били приятели и съседи, че са пътували в един автомобил, а подсъдимият е имал представа за възрастта, социалното и семейното му положение, но това не дава основание възрастта на последния да се възприема като отегчаващо отговорността обстоятелство. Деянието на подсъдимия е извършено небрежно, при която форма на непредпазливостта поначало отсъстват интелектуален и волеви момент. Затова данните за възрастта и личността на пострадалия не се обхващат от съзнанието на подсъдимия, тъй като те не съзнават от него при небрежното деяние. Известно е, че при тази форма на непредпазливостта деецът поначало не формира психично отношение към възрастта и качествата, характеризиращи пострадалото лице, макар те да са обективни дадености, за които той е могъл или е имал представа. Поради това при небрежните деяния обективният факт на възрастта не може да се преценява като смекчаващ или отегчаващ вината и отговорността фактор, оказващ влияние при индивидуализиране на наказанието ( Р. № 445 от 26.04.1979 г. по н. д. № 311/1979 г., III н. о. на ВС; Р.

№ 74 от 03.04.2019 г. по н. д. № 155/2019 г., ІІ н. о. на ВКС, Р. № 324 от 30.06.2025 г. на ВКС по н. д. № 436/2025 г., III н. о). Налице е и още един аргумент, поради който възражението е неоснователно – възрастта на пострадалия не може да се интерпретира на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства, допълнително завишаваща обществената укоримост на извършеното, тъй като човешкият живот, като фундаментално защитима ценност е еднакво значим, независимо от възраст, пол, обществено 5 и социално положение и пр.

В обобщение, отсъствието на отговор по част от доводите на частното обвинение, релевирани във въззивната жалба, не представлява такъв съществен пропуск от процесуален характер, че да обуслови необходимост от отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. В проверявания съдебен акт са изложени достатъчно ясни съображения по повечето от въззивните оплаквания на частните обвинители, които позволяват при осъществяване на касационната проверка да се даде отговор на наведените касационни основания в касационните жалби на частните обвинители и с настоящето решение.

Лишено от основание е и следващото възражение в касационната жалба на частните обвинители – за неколкократно отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства от въззивния съд, обусловило неправилен извод за наличието на материално-правните предпоставки за приложението на чл.

55, ал. 1, т. 1 от НК и налагане на наказание на подсъдимия под предвидения законов минимум в санкцията на чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3 алт. 3, б. „б“, пр. 1-во вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въззивният съд е изброил и обсъдил редица смекчаващи отговорността обстоятелства за подсъдимия, оценил ги е като многобройни по смисъла на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, а след това е отчел някои от тях и при приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Посочената дейност не може да бъде преценена като дублиране на една и съща преценка, доколкото касае различни материално - правни норми, с различни предпоставки за приложението им. Отмерването на наказанието и прилагането на условното осъждане са два различни вида мисловни дейности, за първата от които следва да се съблюдават предпоставките на чл. 54 и 55 НК и за втората съответно тези на чл. 66 НК. (вж. Р. № 100 от 30.I.1973 г. по н. д. № 1561/1973 г., III н. о.) Не е допуснато и претендираното в жалбата на частните обвинители нарушение на материалния закон с приложението на чл. 58а, ал.4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК при определяне размера на наказанието.