Определение № 682 от 16.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 682 гр. София, 16.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002101265 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу постановеното в производство по чл.

49 ЗЗД решение № 1313 от 06.11.2022 г. по въззивно гр. д. № 3285/2021 г. на Софийския апелативен съд. Произнасянето е по предявените от Р. П. И. искове за солидарно осъждане на [община] и Министерство на регионалното развитие и благоустройството за сумата 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания вследствие смъртта на майка му З. Ш., загинала на 19.06.2014 г. при наводнение на кв.

Аспарухово, [населено място], ведно със законната лихва считано от датата на деликта.

Настъпилото в кв. Аспарухово наводнение на 19.06.2014 г. е обявено като безспорен и общоизвестен факт. Не е било спорно между страните, че причината за смъртта на З. Ш. е механична асфикция от удавяне, настъпила в резултат от събитието, както и че същата е майка на ищеца. Спорните обстоятелства са кои са отговорните субекти, дали тази отговорност е солидарна, отчетено ли е съпричиняването на всички субекти, чието поведение е в причинност с вредоносния резултат, и справедливият размер на обезщетението.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежни страни, попадат в обхвата на касационното обжалване и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като съобрази становищата на страните и данните по делото, при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

По касационна жалба вх. № 26421 от 08.12.2022 г.:

Община - Варна оспорва въззивното решение в частите му, с които претенцията се уважава 1 срещу касатора и се отхвърля срещу ответното министерство. Счита, че неправилно последното е освободено от отговорност, тъй като се установявало по делото, че негови служители са картографирали геоложкия риск в[жк], без обаче да извършат анализ и оценка.

Такова задължение съществувало за тях, доколкото се установявало наличието на три свлачища в района, за които било доказано по делото, че са се задействали по време на наводнението и са допринесли за увеличаването на наносния отток.

В писмен отговор Министерството на регионалното развитие и благоустройството оспорва жалбата по съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането ѝ до разглеждане.

Писмен отговор е постъпил и от Р. П. И., който също счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.

За да постанови решението в обжалваната от Община - Варна част, апелативният съд приема, че няма становище на вещите лица за сработило свлачище, предизвикано от обилните валежи. Според Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета въз основа на Закона за закрила срещу бедствия /ЗЗБ/, за риска наводнения отговаря министърът на околната среда, а за геоложкия риск - министърът на регионалното развитие. Това разграничаване на отговорността следва да се зачете, въпреки определянето от експертите на наводнението като вид геоложки риск. На това основание няма неизпълнение на нормирани задължения, намиращи се в причинност с вредоносните последици. Министерството на регионалното развитие и благоустройството няма съпричиняващо поведение с естество на бездействие, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди. С тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 263600 от 03.06.2021 г. по гр. д.

№ 7851/2019 г. на Софийския градски съд в частта му за солидарното осъждане на министерството по предявения иск и е отхвърлил иска срещу този ответник.

От Община - Варна се поддържа становище, че решението в тази негова част следва да бъде допуснато до касационно разглеждане поради противоречие с дадения отговор на първия въпрос от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите са, че съдът следвало да приложи императивна правна норма - пар. 2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г., независимо от липсата на съответно оплакване. Впоследствие се заявява, че въззивното решение страда и от очевидна неправилност, тъй като съдът неправилно извел извод за гражданска неотговорност на ответното министерство въз основа на погрешно правно интерпретиране на фактическата констатация по делото за временна стабилизация на най-близко стоящото до мястото на инцидента свлачище. След указания от администриращия жалбата съд е представено и допълнително изложение, в което се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „Когато в предмета на правния спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, са включени и конституирани от съда няколко ответници в условията на солидарна отговорност, длъжен ли е въззивният съд, при положение че е формирал решаваща воля за неангажиране на 2 деликтната отговорност на единия от ответниците въз основа на преценка на изпълнение/неизпълнение на задължения на този ответник, нормирани в процесуалноправна норма (преуреждаща срокове за изпълнение на задължения) от подзаконов нормативен акт (в случая §2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г.), да изложи отделни мотиви за съответствието на процесуалната норма (изработена и въведена от администрацията, а не от законодателя) с Конституцията на РБ (пряко действие), със закона и с принципа за справедливост, и въз основа на тези мотиви да реши въпроса дали и в какъв размер е налице съпричиняване на вредоносния /резултат/ от конституираните солидарно отговорни ответници?“.

Така формулираният въпрос не обосновава предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от Община - Варна част.

Поставеният правен въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение и в този смисъл не е обусловил решаващата воля на въззивния съд за отхвърляне на иска срещу ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Водещ мотив за въззивната инстанция е възприетата фактическа констатация за липса на данни настъпилото наводнение да е съпричинено от задействали се свлачищни процеси и в тази връзка е формиран извод за недоказаност на поддържаната теза за неизпълнение на нормирани задължения от страна на ответното министерство, които да се намират в пряка причинноследствена връзка с вредоносния резултат.

Освен поради своята неотносимост, поставеният въпрос не може да обоснове наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1 ГПК и по още една причина. Съгласно пар. 3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на РБ разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията. В решение № 10 от 06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г. Конституционният съд приема, че проблемът за конституционосъобразността на завареното законодателство по прилагането на правната норма по конкретен казус е разрешим по принцип от компетентните за всеки конкретен случай правоприлагащи органи /съдебни, административни и др./. Както е разяснено в решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV-то г. о., обаче, съдът не разполага с такова правомощие по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 г., което следва от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 15 ЗСВ. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон ѝ противоречи, компетентен да установи и обяви това, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което ѝ съответства в най-голяма степен. В този смисъл са още: решение № 351 от 26.05.2004 г. по гр. д. № 1287/2003 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV-то г. о.

В случая не само че не се касае за довод за противоречие на заварен закон с Конституцията от 1991 г., а всъщност поставеният въпрос се свежда до оплакване, че въззивният съд е 3 следвало да осъществи контрол за конституционосъобразност на разпоредба от подзаконов нормативен акт - § 2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г. Както това е видно от чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на РБ, Конституционният съд се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента, но не и на актовете на изпълнителната власт. Следователно, на още по-силно основание, такъв инцидентен контрол не може да бъде осъществяван и от гражданските съдилища. Съгласно чл. 132, ал. 2, т. 1 АПК подзаконовите нормативни актове, освен тези на общинските съвети, подлежат на оспорване пред Върховния административен съд в производство по реда на раздел III, глава 10 от същия кодекс „Оспорване на подзаконови нормативни актове“. Съответствието на подзаконовия нормативен акт с материалния закон се преценява към момента на постановяване на съдебното решение /чл. 192а, изр. 2-ро АПК/, като същият се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение /чл. 195, ал. 1 АПК/. В Гражданския процесуален кодекс изрично е уредена възможност за упражняване на инцидентен съдебен контрол от страна на гражданските съдилища единствено по отношение валидността, в определени случаи- и относно законосъобразността, на административни актове, не и на подзаконови нормативни актове.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на поддържаните оплаквания за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, презл. 3-то ГПК.

Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, посоченото основание следва да се различава от общото понятие за неправилност, визирано в разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Доводът на Община - Варна за погрешно правно интерпретиране на фактическата констатация по делото за временна стабилизация на найблизко стоящото до мястото на инцидента свлачище не съставлява довод за порок на въззивното решение от посочената категория.

Мотивиран от изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по постъпилата срещу него касационна жалба от Община - Варна.

По касационна жалба вх. № 27051 от 15.12.2022 г.:

Ищецът Р. П. И. е останал недоволен от въззивното решение в частта му по отношение размера на дължимото обезщетение и възприетия процент на съпричиняване от страна на трети лица в размер на 30%, с което същото е намалено. Моли за неговата отмяна и 4 постановяване на решение по същество на спора, с което да бъде уважен предявеният иск до претендирания размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта.