Решение № 5385 от 11.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5385 гр. София, 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ДОРА З. ИЛИЕВА при участието на секретаря Ива Ат. И. като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20261100501362 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение от 19.11.2025 г., постановено по гр.д. №5220/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав, с което е признато за установено в отношенията между страните по предявените от М. И. Т. и Н. В. Т. отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК, че всеки от ищците М. И. Т. и Н. В. Т. не дължат на жалбоподателя сумата от по 803,95 лв., от която сумата в размер на 397,15 лв. за главница, сумата от 126,36 лв. – неолихвяема сума, и 280,44 лв. за лихва, за които суми е издаден изпълнителен лист от 29.04.2024 г. по гр.д. №50589/2018 г. по описа на СРС, 35 състав, и въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. №1562/2024 г. по описа на ЧСИ В.М., поради обстоятелството, че вземането е погасено по давност, като ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и в противоречие с установената съдебна практика. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че първото извършено валидно изпълнително действие е на 16.12.2024 г. и не е зачел молбата за образуване на изпълнителното дело, с което е извършено възлагане на ЧСИ по реда на чл.18 ЗЧСИ, която е от естество да прекъсне погасителната давност. Поддържа, че е налице спиране на давността поради смъртта на длъжника Н. В. Т., както и че през периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. поради обявеното извънредно положение на територията на Република България и съгласно ЗМДВИП давност не е текла. Поради изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемите М. И. Т. и Н. В. Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но частично недопустимо, в частта, в която съдът е уважил предявения от М. И. Т. отрицателен установителен иск за сумата от 803,95 лв., от която сумата в размер на 397,15 лв. за главница, сумата от 126,36 лв.

– неолихвяема сума, и 280,44 лв. за лихва, за които суми е издаден изпълнителен лист от 29.04.2024г. по гр.д. №50589/2018г. по описа на СРС, 35 състав, и въз основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. №1562/2024 г. по описа на ЧСИ В.М..

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

От съдържащия се в изп. дело №20248600401562 по описа на ЧСИ В.М. констативен протокол от 20.02.2025 г. е видно, че от длъжника М. И. Т. са постъпили суми в размер от общо 3553,13 лв., като към взискателя по процесния изпълнителен лист от 29.04.2024 г., издаден по гр.д. №50589/2018 г. по описа на СРС, 35 състав, е преведена сумата от 1935,50 лв., като надвнесена сума в размер на 1211,89 лв. е възстановена на длъжника и делото е издължено по отношение на този длъжник.

От приетата във въззивното производство справка от ЧСИ В.М. се установява, че по образуваното изп. дело №20248600401562 са постъпили суми в размер от общо 3553,13 лв. от длъжника М. И. Т., като към взискателя по процесния изпълнителен лист от 29.04.2024 г., издаден по гр.д. №50589/2018 г. по описа на СРС, 35 състав, е преведена сумата от 1935,50 лв., като надвнесена сума в размер на 1211,89 лв. е възстановена на длъжника.

Доколкото сумите са преведени на взискателя, то отрицателният установителен иск е недопустим в частта относно погасените суми, тъй като длъжникът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че липсва 2 възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на взискателите. В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен, същият няма да доведе до прекратяване на изпълнителното дело, нито чрез него само по себе си може да се постигне връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са преведени на взискателя към момента на предявяване на иска /решение №99/28.06.2012 г. по т.д. №667/2011 г. на II ТО на ВКС/. Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване, какъвто обаче в случая не е предявен /определение №634/05.10.2009 г. по т.д. №479/2009 г. на II ТО на ВКС/.

Настоящият съдебен състав намира, че интерес от отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за длъжника съществува до момента на превеждане на събраните суми от сметката на съдебния изпълнителен по сметката на кредитора, след този момент /респ. след постъпване на разпределената сума по сметка на кредитора/ интерес от защита с отрицателен установителен иск липсва, доколко длъжникът не може да постигне целения резултат и да получи защита с това правно средство - уважаването на отрицателния установителен иск не може да доведе до връщане на преведените суми от кредитора /взискател/. В тази хипотеза ищецът може да защити правата си само с осъдителен иск, защото само по този начин ще се възстановят неоснователно събраните от длъжника суми /ако такива са налице. За ищеца не е налице правен интерес от предявяването на установителния иск, доколкото по реда на установителния иск не би се постигнал целения правен резултат.

По изложените съображения предявеният от ищеца М. И. Т. иск за сумата от 803,95 лв., от която сумата в размер на 397,15 лв. за главница, сумата от 126,36 лв. – неолихвяема сума, и 280,44 лв. за лихва се явява процесуално недопустим, поради което и в приложение правомощията на въззивния съд по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на решението в тази част.

В останалата му част решението е неправилно поради следното:

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че 3 законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на „Топлофикация София“ ЕАД е издаден на 29.04.2024 г. изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение от 11.04.2019 г. по гр.д. №50589/2024 г. по описа на СРС, 35 състав.

По молба от 20.05.2024 г. и с разпореждане от 21.05.2024 г. е образувано изп.д.

№20248600401562 по описа на ЧСИ В.М., като с молбата взискателя е извършил възлагане по реда на чл.18 ЗЧСИ.

На 16.12.2024 г. на длъжниците са изпратени покани за доброволно изпълнение.

На 04.06.2024 г. с постановление е спряно изп. дело на основание чл.432 ал.1 т.3 вр. чл.229 ал.1 т.2 ГПК поради смърт на длъжника В.Н. Т., като е разпоредено да се изпрати уведомление до взискателя за спирането и да се изиска удостоверение за наследници, с оглед конституирането им.