Решение № 815 от 11.11.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 815 гр. гр. Хасково, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640101462 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от К. З. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.“******** съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“*******, адв. П. И. П. от АК - Хасково против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1712, район „******, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за паричен заем № 919277 от 01.09.2020 г., а при условията на евентуалност – установителен иск за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 5 от договор за потребителски кредит № 919277 от 01.09.2020 г., сключен с ,,Фератум България" ЕООД и чл. 1 т. 6 от договор за гаранция (поръчителство) към него.

Ищецът твърди, че на 01.09.2020 г. сключил с ответното дружество договор за паричен заем № 919277, по силата на който получил в собственост сумата от 650 лв., при годишен лихвен процент от 35,00 % и ГПР в размер на 49,03 %. Страните се договорили, че заемателят ще погаси кредита на 3 месечни вноски.

Съгласно чл. 5 от предварително изготвения договор от кредитодателя за потребителски кредит било заложено, че кредитът се обезпечава от Фератум Банк в полза на дружеството, с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение като уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. По нарочно създадения бланкетен договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) потребителят бил задължен да заплати такса по чл. 1 т. 6 в размер на 203,19 лв., дължима на месечни вноски в размерите 1 и условията и на падежите, уговорени съгласно погасителен план, който бил аналогичен с падежните дати на погасителните дати на договора за заем.

Поддържа се в исковата молба, че ищецът усвоил изцяло кредитния ресурс, но тъй като бил потребител по смисъла на ЗЗП, то на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията за такса и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожна кредитна сделка. Ищецът счита, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а именно договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Не били изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 ЗПК, общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК. Разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на такса за предоставяне на гаранция/поръчителство/ договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане, по силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.

23 ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.

Според ищеца, клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания - с договорения лихвен процент в размер на 35% се нарушавали добрите нрави; нарушени били и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Изложени са подробни съображения в тази насока. При необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит, размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. След справка на 2 страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0,00 % т.е. размерът на законната лихва - 10,00 %.

Трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00 %, а двукратният – на 20,00 %. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 35% годишно, към която следвало да се добави скритата лихва, уговорена по нарочно създадения договор за гаранция (поръчителство) надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави. Ищецът твърди освен това, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 35% не отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно създаденото договорено възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Вземането по договора за гаранция (поръчителство) към договора за предоставяне на потребителски кредит нямало характера на реално дължимо възнаграждение за обезпечаване на кредита, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначално било уговорено без да притежава присъщите на реално обезпечение и характеризиращите го като такова обезщетителна и обезпечителна фуинции. Кредиторът го именувал „такса за предоставяне на гаранция (поръчителство)", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчител, кумулативно с реалните обезпечения. Вземането му било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на такса за предоставяне на гаранция (поръчителство).

С договорния лихвен процент в размер на 35%, към който се кумулирало вземането за такса, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК, понеже кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл.

3а ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др.

След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на допълнителни оскъпявания на обезпечение или при осигуряване на нарочно създадени обезпечения, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била 3 калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19 ал.4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът в случая изисквал от потребителя да представи лично обезпечение. Сключването на гаранционни търговски сделки от банките било уредено в чл. 2 ал. 2, т. 7 от Закона за кредитните институции, като било поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят - бенефициер да учреди в полза на банката - гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка.

Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция, без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията.

Клиентите на ответника били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките нямало да отпуснат кредит и не биха издали банкова гаранция, за чието издаване имало още поутежнени условия спрямо тези, поставяни при отпускането на заемен ресурс. Следвало да се има предвид, че ако били налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те щели да предпочетат последния, който бил с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за бързи кредити".

По тези и други, подробно изложени в исковата молба съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № 919277 от 01.09.2020 г., а в условията на евентуалност – да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 5 от договор за потребителски кредит № 919277 от 01.09.2020 г., сключен с ,,Фератум България" ЕООД и чл. 1 т. 6 от договор за гаранция (поръчителство) към него от същата дата.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от страна на ответника, който оспорва иска. Ответникът не оспорва, че е сключил с ищеца Договор за потребителски кредит № 919277/01.09.2020 г. Посочва, че по силата на договора, е отпуснал кредит на ищеца за сума в размер на 650,00 лв. Уговорено било, че кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита на 3 вноски. Ищецът поел задължение (чл. 3 от договора) да заплати на ответника възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер на 6,74 % на годишна база, при ГПР в размер на 49.03%. Общата сума, която ищецът трябвало да заплати на ответника била в размер на 693,81 лв. По силата на чл. 5 от договора ищецът бил длъжен също така да даде 4 подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от Фератум Банк (Малта).