Определение № 2500 от 24.09.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2500 гр. Пловдив, 24.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева като разгледа докладваното от Светлана Изева Въззивно частно гражданско дело № 20265300502093 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на ЕАД **** в качеството на пълномощник на ищеца Н. А. А.,ЕГН-********** от гр.Пловдив п р о т и в определение № 9087/23.07.26г.,постановено по гр.д.№ 12181/25г.по описа на ПдРС,20-ти гр.с.,с което е оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ищеца Еднолично адвокатско дружество **** за изменение на осн.чл.248 от ГПК на постановеното по делото решение в частта му за разноските.

В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение,иска се отмяната му и решаване на въпроса по същество,като определеното в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата бъде определено от съда съобразно цената на иска и Наредба № 1/2004г.за адвокатската работа,ведно с ДДС.

Ответната страна по частната жалба- „Фератум България“ЕООД,ЕИК-200599406 е депозирала писмен отговор,от съдържанието на който обаче е видно,че касае друго дело,поради което съдът приема,че не е изразено конкретно становище по отношение на частната жалба.

Пловдивският окръжен съд,след проверка на законосъобразността на обжалвания съдебен акт,представените доказателства и становището на жалбоподателя, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена в срок от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с два иска,предявени от Н. А. А. против „Фератум България“ЕООД с правно основание чл.26,ал.1,предл.1 от ЗЗД във вр.със ЗПК и чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД за признаване за установено между страните нищожността на сключения между тях договор за потребителски кредит и за осъждане на отв.дружество да заплати сумата от 292,97 евро,платена от ищеца без основание по същия договор.

1

С постановеното по делото решение съдът е уважил предявените искове и тъй като ищецът е бил представляван безплатно по делото от адв.Е.и.,е осъдил съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответното дружество да заплати адвокатско възнаграждение в размер на 3245,42 евро с включен ДДС.При определяне на този размер съдът не е изложил конкретни мотиви относно определения размер на разноските.

С молба с правно основание чл.248 от ГПК частният жалбоподател е поискал изменение на решението в частта му за разноските,като му се присъди адв.възнаграждение „в справедлив размер“ съобразно Наредба № 1.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата,като в мотивите си е посочил,че е съобразил от една страна броя на предявените искове,както и обема на извършената от адвоката на ищеца работа,а от друга страна,липсата на фактическа и правна сложност на делото,както и обстоятелството,че по дела с идентичен предмет на този по настоящето дело е постановена богата съдебна практика.

Настоящият състав на съда намира,че така постановеното определение е правилно.

Съгласно разпоредбата на чл.38,ал.2 от ЗАдв. в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба,ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36,ал.2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати.От цитираната разпоредба е видно,че единствено съда има право да определя размера на възнаграждението.

При определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗА следва да се отчете и практиката на Съда на Европейския съюз.С решение от 28.07.2016г.по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски,като се вземат предвид фактори като предмета на спора,неговата цена или труда,който трябва да се положи за защитата на съответното право.Съдебните разноски,които следва да понесе загубилата делото страна,трябва да бъдат "пропорционални".Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС,като при необходимост,по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,дори последваща,която им противоречи,без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

С Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16. Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл.101,§ 1 от ДФЕС във връзка с чл.4,§ 3 от ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл.36,ал.2 от ЗАдв.и чл.78,ал.5 от ГПК,съгласно която,от една страна,адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер,определен с наредба,приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България),и от друга страна,съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер,би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,§ 1 от ДФЕС.

С оглед на тази практика на СЕС и п редвид предимството на първичното общностно право- чл.101,§ 1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл.633 от ГПК,разпоредбата на чл.38,ал.2 от ЗАдв.в частта й,предвиждаща минимален размер,определен от Висшия адвокатски съвет,под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено,не следва да бъде прилагана.По всяко дело,по което следва да се определи такова,националният съд следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото,без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1/09.07.2004г. размер.Единственото ограничение е свързано с преследваната от наредбата цел да се 2 гарантира,че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми,което би имало за свой отрицателен резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ.

Във връзка с горецитираните решения на СЕС е налице и съдебна практика на ВКС,която като цяло приема,че макар прилагането на Наредба № 1 да не е задължително,същата следва да служи като ориентир при определяне на адв.възнаграждения по реда на чл.38 от ЗАдв.Наред с това обаче следва да се отчетат и други факторифактическата и правна сложност на делото,обема на извършените от пълномощника правни действия,настъпили усложнения в хода на производството,цената на исковете.

В конкретния случай следва да се вземе предвид,че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,тъй като се касае за спор,по който вече има установена многобройна и безпротиворечива съдебна практика.Производството е приключило без усложнения след проведени две съдебни заседания,във второто от които е изслушана и приета ССЕ.Пълномощникът на ищеца не се е явил нито веднъж в съдебна зала,а всеки път е представял кратки писмени молби,в които не са правени доказателствени искания и не са развити доводи по същество.От друга страна следва да се отчете,че пълномощникът на ищеца е депозирал аргументирана искова молба,с която е формулирал и доказателствено искане-допускане на ССЕ,макар че при изслушването на експертизата не се е явил в съдебно заседание,а се е задоволил да депозира отново писмена молба,с която е заявил,че няма въпроси към вещото лице.Следва да се отчете също и това,че са предявени два иска,както и материалният интерес по делото.

Предвид горното съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на жалбоподателя правилно е определен от първоинстанционният съд на 245,42 € с ДДС с оглед общия материален интерес по делото и реално извършените от адв.и. действия по оказване на правна помощ.

Предвид горното частната жалба е неоснователна,а обжалваното определение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно..

Мотивиран от горното,съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 9087/23.07.26г.,постановено по гр.д.№ 12181/25г. по описа на ПдРС,20-ти гр.с.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3