Решение № 1509 от 23.03.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1509 гр. София, 23.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско дело № 20211100511094 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата В. Д. срещу Решение № 20158841/16.07.2021 г. по гр. д. № 35802/2019 г. на Софийския районен съд, 118 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу А. Д. осъдителни иско в е с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена за нейната ½ ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, находящо се в гр. София, ул. „*******“ № 86, за периода от м. 10.2018 г. до м. 03.2019 г., включително, в размер на 2820 лв., както и законна лихва върху сумата на обезщетението, дължима от датата на завеждане на исковата молба /21.06.2019 г./ до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба се сочи, че решението е необосновано, неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Излагат се съображения, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила при прилагането на нормата на чл. 146 ГПК. Твърди се, че СРС е допуснал процесуално нарушение като не е указал правното значение и доказателствената тежест за установяването на наведения от ответника в отговора на исковата молба факт за осъществявано възмездно ползване на съсобствения имот от трето лице.

Сочи се, че в доклада по делото съдът не е указал на страните, че установяването на факта, че трето лице е ползвало процесния съсобствен 1 имот би довело до отхвърлянето на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, респ. би довело до промяна на правната квалификация на претенцията на ищцата на чл. 30, ал. 3 ЗС – за получения от ответника наем и на чл. 31, ал. 2 ЗС – за разликата между уговорената в договора за наем цена и средната 1 пазарна цена. Подчертава, че съдът не е обвързан от правната квалификация, дадена от страните. Сочи се, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е разпитал свидетеля на ответника за обстоятелства, за които на е направено искане от ответната страна и за установяване на които не е бил предварително допуснат. Твърди се, че неправилно съдът не е присъдил на ищцата обезщетение за разликата между уговорената между ответника и третото лице наемна цена и средната пазарна цена за съсобствения имот кафеаператив. Сочи се, че, въпреки че исковата претенция на ищцата е квалифицирана по чл. 31, ал. 2 ЗС и е установено разминаване между размера на уговорения наем и средната пазарна наемна цена, съдът не е присъдил разликата, несъобразявайки тълкувателната практика на ВКС (ТР 7/2012 г. по ТД 7/2012 г. ОСГК).

С оглед на изложеното, въззивницата е поискала решението да бъде отменено и въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприема процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада, а в случай, че приеме, че правната квалификация на предявените искове е неправилна, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е допуснато нарушение на чл. 146 ГПК и правната квалификация е правилна, иска отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на обезщетение за разликата между уговорената в договора за наем от 02.11.2016 г., сключен между ответника и „Т.С.“ ЕООД, ½ наемна цена (150 лева) и средната наемна цена на съсобствената на ищцата ½ ид.ч. от кафеаператив (470 лева) в периода м. октомври 2018г. до м. март 2019г. включително, в размер на 1920 лева., както и законната лихва за забава върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба (21.06.2019 г.) до окончателното й изплащане. Цитира практика на ВКС. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника А. Д., с който я оспорва. Излага съображения, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част е обосновано, правилно и разкрива обективната истина за спорното материално право. Твърди, че съдът не е допуснал нарушение на чл. 146 ГПК при изготвяне на доклада, т.к. по основателността на твърдението за възмездно ползване на процесния имот от трето лице съдът правилно се е произнесъл едва в решението си. Сочи, че съдът няма задължение да указва правната квалификация на страните, а я извежда от изложените обстоятелства и фактически твърдения на ищцовата страна. Правилно и в съответствие с диспозитивното начало съдът е квалифицирал твърденията на ищцата като съответстващи на иск за обезщетение за лишаване от ползване от другия съсобственик, поради ползване на обекта от ответника и необвързване на ищцата от извършените от ответника действия по отдаване на имота под наем. Сочи, че при съставяне на 2 доклада съдът не може да се произнесе по основателността на въведените от ответника твърдения, че имотът е бил отдаден под наем. Сочи, че след наведеното твърдение с отговора на исковата молба за ищцата е била налице правна възможност да измени основанието на иска си, като нереализирането на тази възможност се дължи на поведението на ищцата, а не на пропуск на съда. Отрича твърдението, че първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е разпитал допуснатия свидетел на ответника за обстоятелства, за които не е направено искане и за установяване на които не е допуснат. Изтъква, че свидетелските показания в цитираната част са ирелевантни за формиране на решаващата воля на съда. Изтъква, че твърдението на въззивницата, че съдът не й е присъдил обезщетение за разликата между уговорената наемна цена и средната пазарна цена за съсобствения имот, е неоснователно, т.к. подобна претенция не е заявена своевременно, поради което произнасянето по нея би било недопустимо.

Евентуалното искане намира за неоснователно, т.к. в процеса не е предявен такъв иск с исковата молба и не е поискано изменение на иска в частта относно основанието в този смисъл. Иска отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на решението в обжалваната част.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на В. Д. срещу А.

Д., изменена с молба от 12.10.2020 г. След изменението искът е за осъждане на ответника да заплати на ищцата на основание на чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва нейната ½ ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, находящо се на адрес: гр. София, ул.

„*******“ ******* в размер на 1400 лв. /по 200 лева месечно/ за периода м.

01.2018 г. – м.07.2018 г., включително, и в размер на 2820 лв. /по 470 лева месечно/ за периода м.10.2018 – м.03.2019 г., включително , и за заплащане на обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва нейните 43,33% ид.ч. от общото помещение, представляващо самостоятелен обект с идентификатор *** на първи етаж в сграда, находяща се в гр.

София, ул. „*******“ № 86, в размер на 1800 лв. /т.е. по 200 лева месечно/ за периода м. 11.2017г. – м.07.2018 г. и в размер на сумата от 2328 лв. /т.е. по 388 лева месечно/ за периода м. 10.2018 г. – м.03.2019 г. Претендира се и законната лихва от датата на предявявате на исковата молба - 21.06.2019 г. до окончателното изплащане.

Ищцата твърди, че е съсобственик с ответника на процесните имоти.

Сочи, че е била лишена от ползването им, като ответникът ги ползвал лично и чрез трети лица, които допуснал в тях. Посочва, че с писмена покана, обективирана в нотариална покана № 158, том пети, рег. № 10148/2018 г. на нотариус Валери М., е отправила покана до ответника за заплащане на дължимите й обезщетения за лишаване от ползване на нейните ид.ч. от имотите. Претендира разноски.

Ответникът А. Д. е оспорил исковете. Посочва, че ищцане не е била лишена от ползването. Излага, че процесните имоти не се ползват от ответника. Кафе-аперитивът бил отдаден под наем и ползван от трети лица – наематели, а общото помещение било използвано от бащата на ищцата и 3 ответника. Претендира разноски.

С първоинстанционното решение районният съд е осъди ответникът да заплати на ищцата на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сума в размер на 1740 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните от ищцате 43,33 % ид.ч. от общото помещение за периода 01.10.2018 г. – 31.03.2019 г., ведно със законната лихва от 21.06.2019 г. до окончателното изплащане. Районният съд е отхвърлил иска с основание чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните от ищцата 43,33 % ид.ч. от общото помещение за разликата над уважения размер от 1740 лв. до пълния предявен размер на претенцията – 2328 лева за периода 01.10.2018 г. – 31.03.2019 г. и за сумата от 1800 лв. за периода м.11.2017 г. – м. 07.2018 г., включително. Решението не е обжалвано в тази част и е влязло в законна сила.

С решението на СРС е отхвърлен и искът с правно основание на чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва нейната ½ ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, находящо се на адрес: гр. София, ул.

„*******“ ******* в размер на 1400 лв. /по 200 лева месечно/ за периода м.

01.2018 г. – м.07.2018 г., включително, и в размер на 2820 лв. /по 470 лева месечно/ за периода м.10.2018 – м.03.2019 г., включително.

За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че през процесния период кафе-аперитивът е ползван възмездно от трето лице по силата на договор за наем, поради което искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен.

Между страните не се спори, а и от представените нотариален акт за дарение на недвижим имот № 163, том пети, рег. № 28245, дело № 895, на нотариус С., рег. № 030, и договор за продажба на недвижим имот, учредяване и делба на право на строеж на недвижими имоти се установява, че страните са съсобственици при равни ид.ч. от от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, находящо се на адрес: гр. София, ул. „*******“ *******. Установява се още, че ищцата е собственик на

43,33% ид.ч. от Общото помещение, представляващо самостоятелен обект с идентификатор *** на първи етаж в сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******“ № 86, докато ответникът е собственик на 56,67% ид.ч. от този имот.

От представен препис от нотариална покана № 158, том пети, рег.

№10148/2018 г., получена от А. Д. на 09.09.2018 г., ищцата е поискала от ответника да й заплати дължимата наемна цена до 01.08.2018 г. наемна цена в размер на 1600 лв. за ползване на притежаваните от нея ид.ч. от кафеаперитива и в размер на 2000 лв. за ползване на притежаваните от нея ид.ч. от общото помещение. С поканата ищцата е поискала още пазарната наемна цена за двете помещения за месец 08.2018 г. в размер на 700 евро за кафеаперитива и 200 евро за общото помещение. В случай че ползването на процесните имоти от ответника продължи, ищцата е поискала плащането на пазарна наемна цена за периода след 01.10.2018 г.

С отговор от 12.09.2018 г. ответникът е отказал да плати претендираните от ищцата сума. Посочил е, че кафе-аперитивът се ползва от 4 трето лице – наемател, а общото помещение – от бащата на Д. и Д..

От представен договор за наем от 02.11.2016 г. се установява, че между А. Д., действащ в лично качество и като представител на ищцата, и „Т.С.“ ЕООД е сключен договор за наем на процесния кафе-аперитив за срок от 10 години.

От представена декларация за оттегляне на пълномощно от 11.01.2014 г. се установява, че горепосоченият договор е сключен от Д. без представителна власт за извършване на действия от името и за сметка на ищцата.