Решение № 839 от 20.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 839 гр. София, 20.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Хрипсиме К. Мъгърдичян

Членове:

Темислав М. Димитров

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100507416 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.03.2022 год., постановено по гр.дело №42861/2019 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А. за с. на в.“ ООД срещу Б. Ю. Я. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. с чл.

240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 12 724.84 лв., представляваща главница – част от сбор на месечните погасителни вноски с падежи през периода от 07.04.2017 год. до 07.10.2020 год. по договор за потребителски кредит №1867307 от 17.06.2015 год., сключен между ответника и „У.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016 год., индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.10.2017 год. и Приложение №1 от 18.10.2017 год., 1 162.69 лв., представляваща възнаградигелна лихва за периода от 07.04.2017 год. до 18.10.2017 год. и 2 081.95 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 07.04.2017 год. до 08.11.2018 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.дело №71538/2018 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в – 08.11.2018 год. до окончателното й изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 572.88 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 369.39 лв.; оставени са без разглеждане предявените от „А. за с. на в.“ ООД срещу Б. Ю. Я.

1 евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Б. Ю. Я..

Жалбоподателят поддържа, че изводите на първоинстанционния съд относно редовността на уведомяването за цесията били неправилни. В случай била приложима нормата на чл. 26, ал.

1 ЗПК. В Общите условия на кредитора била предвидена възможност за прехвърлянето на вземанията по договора за потребителски кредит, но самите Общи условия били нищожни.

Неправилно СРС бил приел, че волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и съобщението за извършената цесия били достигнали до ответника.

Обявяването трябвало да е осъществено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В частност нито в заявлението, нито в исковото производство имало изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Следвало да се имат предвид разясненията, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Съгласно договора, при неспазване на което и да е условие от договора, банката имала право да обяви усвоената част за изцяло и предсрочно изискуема, след писмено известие до крудитополучателя. Моментът, в който настъпвала предсрочната изискуемост на дълга, била датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, било достигнало да длъжника, и то ако към този момент били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият или неплатеният остатък от кредита бил изискуем по отношение на кредитополучателя.

Ищецът не бил установил отправянето на волеизявление за упражняването на това право, поради което и не били налице предпоставките за трансформиране на вземането по процесния договор за кредит в предсрочно изискуемо, тъй като имало спиране на плащанията, но длъжникът не бил уведомен преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „А. за с. на в.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 27 ЗПК, договорът за кредит трябвало да е подписан, т. е. достатъчно било да има подпис на последната му страница. Законът поставял изискване за подпис на всяка страница само на Общите условия към договора. В случая кредитополучателят се бил подписал на последната страница от договора, като в изпълнение на изискванията на закона, бил подписал и всяка страница от 2ра до 5-та, в които били посочени Общите условия. Освен това кредитополучателят бил декларира, че е прочел, разбрал и безусловно приема написаното на всяка една от страниците на договора, в т.ч. Общите условия и погасителния план, които представлявали неразделна част от него. Освен това всяка от страниците на договора била номерирана. В този смисъл неоснователно било възражението на ответника за липсата на клауза за цесия в договора. Следвало да се има предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, че към момента на приключване на устните състезания по делото бил настъпил падежът на претендираните 2 главница и възнаградителна лихва. Сочи също така, че правата по цесията преминавали върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на вземането, но това прехвърляне имало действие спрямо третите лица и длъжника от деня, в който му било съобщено от предишния кредитор, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В закона липсвала забрана цедентът да делегира правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто бил и настоящият случай. По делото било представено пълномощно от законният представител на цедент, с което цесионерът /ищецът/ бил надлежно упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за извършеното прехвърляне на вземането. В рамковия договор за цесия, а впоследствие и в индивидуалния договор за цесия, страните се били договорили, че предмет на цесията са задължения с над 180 дни просрочие. Т.е. цедентът не бил обявявал предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор, а бил продал същите като просрочени. Цесионерът /ищецът/ с уведомяването до ответника за цесията бил уведомил същия и за предсрочната изискуемост на задълженията му по договора. Това уведомление било връчено на ответника на 21.08.2018 год. – чрез частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ, на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. След като не съществувал законов механизъм адресатът да бъде принуден да получи изпратените до него книжа, неполучаването лично на същите следвало да е в негова тежест, доколкото същият с недобросъвестното си поведение се опитвал да възпрепятства защитата на законните интереси на кредитора си /чл. 8, ал. 2, чл. 63, ал. 1 ЗЗД и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България/. Освен това уведомлението било връчено на ответника и в хода на исковото производство. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не съдържала изискване за срок за съобщаване на цесията и форма за съобщаване. Действието на съобщението до длъжника се изразявало единствено в това, че изпълнение с погасяващ ефект можело да се направи единствено на цесионера. В конкретния случай ответникът не бил представил по делото доказателство, че е направил престация на некредитор. Трябвало да се има предвид и това, че ищецът бил положил дължимата грижа и бил направил всичко зависещо от него, за да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането и предсрочната изискуемост на задълженията му /Решение № 40 от 17.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 601/2014 год., I т. о., ТК/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и 3 допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства по делото се установява, че на 17.06.2015 год. между „У.К.Ф.“ ЕАД, от една страна, като кредитор и ответника Б. Ю. Я., от друга страна, като кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит №1867307 по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. По силата на сключения договор горепосоченото дружество се е задължило да предостави на ответника сумата от 41 200 лв. /което задължение е било изпълнено/, а последният се е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва при уговорен годишен лихвен процент от 7.99 %, на 120 бр. анюитетни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 515.93 лв. /последната в размер на 516.65 лв./, с падеж на първата вноска 07.07.2015 год. и падеж на последната вноска 07.06.2025 год.

Страните по договора за потребителски кредит са постигнали изрично съгласие, обективирано в клаузата на чл. 12, ал. 6 от Общите условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева на „У.К.Ф.“ ЕАД /които са приети от кредитополучателя/, че кредиторът има право да прехвърли правата си по договора – изцяло или частично, поради което и общото възражение на ответника за недействителност на посочената клауза се явява неоснователно – същата не противоречи на императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК.

Основните спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по процесния договор, както и с настъпването на предсрочна изискуемост на кредита.

Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД.

Общото между тази правни институти е промяната в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в дълг.

Съответно цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга 4 интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл.

99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.