Определение № 51 от 09.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 51 гр. София, 09.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.а

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901393 по описа за 2025 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу решение № 21 от 10.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 39/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1469/ 26.04.2024 г., постановено по гр.д. № 15999/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, поправено с решение от 13.08.2024 г., постановено по същото дело. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу Е. Н. С. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 4 702, 43 евро, представляваща неплатено възнаграждение за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., дължимо по договор за поддръжка и управление, сключен на 09.10.2009 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че въззивният съд не е съобразил, че към момента, в който се установява, че между страните по делото е сключен договор за поддръжка и управление на общите части на сградите в режим на етажна собственост, построени в жилищния комплекс от затворен тип, в който се намира самостоятелният имот, собственост на ответницата, не е била в сила законовата разпоредба от ЗУЕС, която предвижда форма за действителност на такъв договор, която е писмена с нотариална заверка на подписите на страните. Счита, 1 че този договор е сключен на 19.12.2008 г. с подписването от ищеца и ответницата на предварителен договор за покупко-продажба на самостоятелния имот в комплекса, в който е включена и уговорка относно поддръжката на общите части в този комплекс.

Намира, че с постигането на тази уговорка са възникнали по окончателен начин отношения по сключен договор за управление, защото тя не може да се квалифицира като предварителен договор, предвид това, че към 19.12.2008 г. липсва законово изискване този вид договор да бъде сключен във форма за действителност, която да е по-тежка от писмената. Касаторът счита, че въззивният съд не е анализирал установените по делото факти на извършени от ответницата редица плащания в изпълнение на договора за поддръжка и управление, с които тя е потвърдила неговото сключване от нейно име чрез представител без надлежно учредена представителна власт. Освен това ответницата се е и позовавала на действието на този договор както извънсъдебно, така и в хода на процеса, което също представлява действие по потвърждаване на неговото сключване.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Формулира и четири въпроса, по които се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касация – Е. Н. С., оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД срещу Е. Н.

С. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 4 702, 43 евро, представляваща неплатено възнаграждение за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., дължимо по сключен на 09.10.2009 г. договор за поддръжка и управление на общите части на сградите в жилищния комплекс, в който се намира собственият на ответницата самостоятелен имот.

Въззивният съд е счел, че ищецът основава претенцията си за получаване на това възнаграждение на писмен договор от 09.10.2009 г., който е сключен между него и Е.

2

Н. С., с който последната му е възложила да извършва срещу получаване на възнаграждение поддръжка и обслужване на целия комплекс, в който е построен имотът, който тя притежава. Намерил е, че по делото е безспорно, че този договор не е подписан от възложителката С., като не са представени и доказателства, от които да се установява, че той е подписан от физическо лице, което е било надлежно упълномощено да я представлява при неговото сключване. С оглед на това е направил извод, че договорът е сключен от името на ответницата от лице, което не е имало надлежно учредена представителна власт. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че имотът на ответницата се намира в комплекс, който следва да се квалифицира като жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, защото се състои от няколко жилищни сгради и други обекти, обслужващи собствениците, като достъпът за външни лица е контролиран.

Посочил е, че към 09.10.2009 г. е била в сила разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС, с която е въведена форма за действителност за сключване на договор за управление на общите части на сградите, построени в такъв комплекс, която е писмена с нотариална заверка на подписите на инвеститора и собственика на самостоятелен обект. С оглед на това и съгласно чл. 37 ЗЗД е налице изискване за форма и за упълномощаването за сключването на този вид договор, която е същата, като тази на сделката - писмена с нотариална заверка на подписа на упълномощителя. На основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД същата форма се изисква и за да бъде надлежно потвърден такъв договор от лицето, от името на което е сключен без представителна власт. При съобразяване на това императивното изискване на закона въззивният съд е заключил, че не е възможно потвърждаването на действието по сключване на договора за управление от 09.10.2009 г. да бъде направено от ответницата с конклудентни действия, включително с действия по плащане на възнаграждение за извършване на възложената с него услуга по управление. Ето защо и предвид липсата на доказателства ответницата да е потвърдила в изискуемата писмена форма с нотариална заверка на подписа извършеното от представител без представителна власт от нейно име действие по сключване на договора за управление от 09.10.2009 г., е направен извод, че такова потвърждаване липсва и този договор е недействителен. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца, че договор за управление на общите части на сградите в затворения жилищен комплекс е сключен с уговорката, постигната в т. 2.2 от предварителен договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в комплекса, който се доказва, че е сключен между ищеца и ответницата. Това е така, защото с тази клауза е поето задължение единствено да бъде сключен в бъдеще такъв договор във формата и със съдържание, посочено в документа, представляващ приложение № 2 към предварителния договор, и защото този документ не е подписан от страните и не доказва постигнато съгласие по съществените уговорки, характерни за договора за управление на сгради в режим на етажна собственост в жилищен комплекс от затворен 3 тип. Предвид изложеното е заключено, че за ищеца не е възникнало парично вземане към ответницата за получаване на възнаграждение на предявеното основание, което е договор, сключен на 09.10.2009 г. Това прави предявеният осъдителен иск неоснователен, както е счел и първоинстанционният съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл.

280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът заявява, че в обжалваното решение е направен неправилен извод, че в производството не е доказано, че страните по спора са сключили договор за управление на общите части на сградите в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, в който се намира самостоятелният имот на ответницата, още на 19.12.2008 г., когато са подписали предварителен договор за продажба на този имот. От изложените от въззивния съд мотивите обаче не може да се заключи, че той е достигнал до този извод в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика, като от касатора също няма заявени конкретни доводи за осъществяване на тази тежка форма на порока необоснованост, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на обжалваното решение е обоснована и с прилагането от въззивния съд към правоотношението, което е предмет на предявения иск, на нормата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, уреждаща форма за действителност на договора за управление на общите части на сгради в режим на етажна собственост, построени в жилищен комплекс от затворен тип, която не е била действаща към датата на сключване между страните на такъв договор, което е станало на 19.12.2008 г. Датата 19.12.2008 г. обаче не е счетена от въззивния съд за релевантната такава, към която трябва да се определи какво е съдържанието на приложимите материалноправни норми, регламентиращи 4 сключването на процесния договор. За такава е приета датата 09.10.2009 г., която е посочена в исковата молба за дата на сключване на договора, от който е породено спорното парично вземане за възнаграждение, и която е тази, на която се установява, че е подписан представеният по делото писмен договор за управление, по който страни са ищецът и ответницата. Към 09.10.2009 г. е била действаща разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС, която е в сила от 01.05.2009 г., поради което тя е намерена за приложима от въззивния съд. В обжалваното решение е направен и извод, че по делото не се доказва договор с посочения предмет да е сключен между страните по спора на 19.12.2008 г., т.е. преди 01.05.2009 г., поради което за съда не е било налице основание да откаже да приложи чл. 2, ал. 1 ЗУЕС към правоотношението, от което е породено предявеното вземане. Ето защо само от мотивите на акта на въззивния съд няма как да се заключи, че той е постановен при допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в прилагане на норма, която не е била действащо право към момента на възникване на облигационното правоотношение, предмет на иска. С оглед на това касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя и четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по три от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.