Определение № 544 от 08.03.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 544 гр. София, 08.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002900516 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Гринопа“ ООД срещу решение № 131 от 29.04.2022г. по т.д. № 28/2022г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 161/11.06.2021г. по т.д. № 3/2021г. по описа на ОС – Варна е отхвърлен предявеният от „Гринопа“ ООД срещу „Изток инвест 96“ ЕООД иск по чл. 233 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца индивидуализираните с исковата молба имоти, предоставени му за ползване по силата на договор за наем от 20.06.2012г. и сключените към същия анекси, и са присъдени разноски по делото в полза на ответника.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон.

Излага, че въззивният съд в нарушение на нормата на чл. 269 ГПК и даденото с ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на същата законова разпоредба, без да е сезиран с конкретни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, е отменил последното на неподдържани от въззивника основания. Сочи, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон, като въззивният съд не е отчел, че договорът за наем е консенсуален, че за сключването му не е изискуема писмена форма, както и че съдебната практика допуска договорът да бъде сключен и с конклудентни действия. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил установената по делото фактическа обстановка в нейната цялост, както и че ищецът не е сключвал процесния договор за наем и анекси, а е встъпил в тях на основание чл. 237, 1 ал. 2 ЗЗД, поради което не носи вина за липсата на прецизна индивидуализация в договора и анексите на отдадените под наем имоти.

Оспорва като неправилни и изводите на въззивния съд, че отдадените под наем имоти не могат да бъдат индивидуализирани чрез събрана в хода на съдебния спор СТЕ, като сочи, че последната е допустимо доказателствено средство. Излага, че не е допускан в ползваните от ответника имоти, поради което и заключението на СТЕ е единственият начин последните да бъдат точно индивидуализирани. Поддържа, че ответникът изрично в проведените на 15.03.2019г. и на 21.06.2019г. о.с.з. пред ОС – Варна е признал, че държи процесните имоти, съобразно индивидуализацията им в исковата молба и заключението по СТЕ, като никога не е сочил различно от твърдяното от ищеца основание – процесния договор за наем, на което да е придобил държането на имотите и да ги държи и понастоящем. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по правилността на обжалваното решение при заявена във въззивната жалба в условията на евентуалност неправилност на съдебния акт, без в жалбата да се сочи в какво се състои неправилността на решението?

Ограничен ли е правораздавателният контрол на въззивния съд до посочените във въззивната жалба доводи и възражения на жалбоподателя? Дължи ли въззивният съд произнасяне по бланкетно заявен порок на решението?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС по ТР 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д.

1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, решение № 149 от 10.09.2019г. по гр.д.

2779/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 48 от 10.06.2021г. по гр.д. 3001/2020г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, с което обосновава искането си за допускане на въззивното решение до касация на основание чл. 280, ал. 1, т.

1 ГПК.

При допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поставя следния въпрос:

2. При сключен договор за наем на недвижим имот, в който договор при прехвърляне на собствеността върху имота встъпва като наемодател новият приобретател в хипотезата на чл. 237, ал. 2 ЗЗД и недопускане на същия от наемателя за уточняване на наетите помещения, предадени му от предходния наемодател, допустимо ли е същите да бъдат индивидуализирани чрез съдебно – техническа експертиза?

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

2

Ответникът по касация „Изток инвест 96“ ООД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Сочи, че ищецът не е доказал идентичност между предадените под наем с процесния договор имоти и имотите, чието връщане претендира, поради което обосновано искът му е отхвърлен. Поддържа, че ищецът не е представил скици или други доказателства, въз основа на които да може да бъдат индивидуализирани имотите, предоставени за ползване с процесния договор за наем, че претендира връщане на имоти със значително по-голяма площ от договорената по договора за наем, без да твърди устно предоставяне на помещения, поради което и правилно въззивният съд е приел за основателни доводите по сезиралата го въззивна жалба, че не се доказва идентичност на отдадените под наем имоти и претендираните да бъдат върнати с иска по чл. 233 ЗЗД. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от представения по делото като писмено доказателство договор за наем от 20.06.2012г. се установява, че “Завод за автоматика и телемеханика“ ЕАД, с ЕИК 130195112, в качеството на наемодател е предоставил на ответника, в качеството на наемател, временното и възмездно ползване на недвижим имот с площ от 900 кв.м., представляващ част от склад, находящ се в гр. София, ул. “202“ No7, както и намиращите се в склада кранови съоръжения. Изтъкнал е, че съгласно чл.5, ал. 1 от договора наемният имот, следва да се предаде с приемопредавателен протокол, какъвто не e представен по делото. Счел е, че от представения договор за вливане /л.16/ е видно, че е настъпило правоприемство, чрез вливане на наемодателя в “Интерком груп“ ООД, като между новия собственик и наемателя, са сключени поредица от анекси, които имат за предмет уточнение и осъвременяване на страните, цената и предмета на договора. Посочил е, че наетият имот е индивидуализиран като складови помещения, находящи се на бул. “История славянобългарска“ /бивша ул.”202”/ No7 в гр. София, като с последния анекс от 09.01.2018г. е описан като 3500 кв.м. складови помещения на същия адрес. Приел е, че от приетия по делото препис от удостоверение, издадено от АВ /л.23/, се установява, че ищецът е собственик, по силата на апортна вноска на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 11397 кв.м., находящ се в гр. София, ул.“202“ No7, ведно с изградените в поземления имот осем сгради, както следва: с идентификатор ***, административна делова на 7 етажа, със ЗП 340 кв.м.; с идентификатор ***, промишлена сграда на 3 етажа, със ЗП 723; с идентификатор *** промишлена сграда на 3 етажа, със ЗП 1284 кв.м.; с идентификатор *** промишлена сграда 3 на 2 етажа, със ЗП 1263 кв.м.; с идентификатор *** промишлена сграда на 1 етаж, със ЗП 1295 кв.м.; с идентификатор *** на промишлена сграда 1 етаж, със ЗП 167 кв.м.; с идентификатор *** постройка доп. застрояване на 1 етаж, със ЗП 13 кв.м. и с идентификатор ***, промишлена сграда на 1 етаж, със ЗП 13 кв.м. Посочил е, че от приетите по делото нотариални покани от 14.05.2018г. и 06.06.2018г. се установява, че с първата ищецът е уведомил ответника за настъпилото правоприемство по отношение на процесния имот, както и е отправил искане до наемателя да заплати наемната цена за месеците април и май 2018г. на новия собственик, а с втората го е уведомил, че прекратява договора едностранно и го кани да му предаде имота.

При така установената фактическа обстановка е приел от правна страна, че по предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД в тежест за ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно правоотношение между страните; отпадането на облигационната връзка и държането на имота от ответника.

Счел е, че по делото е безспорно установено, че между праводателя на ищеца и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за наем на складови помещения с обща площ от 3500 кв.м.

Посочил е, че след апортирането на недвижимия имот в капитала на търговското дружество ищец на основание чл. 237, ал.2 ЗЗД страните по делото са обвързани от договор за наем без определен срок. Приел е, че от събраните писмени доказателства се установява, че договорът е прекратен от ищеца като наемодател с изискуемото за безсрочен договор едномесечно предизвестие.

Изтъкнал е, че държането на имота от ответника е факт, който не е спорен между страните. Счел е за спорен въпроса кои от имотите, описани в уточняващата молба на л.113 по делото са били предадени на ответника по силата на процесния договор за наем. В тази насока се е позовал на наведено изрично оплакване във въззивната жалба за неправилно установяване на фактите по делото и на направено изрично оспорване в отговора на исковата молба с твърдения, че ответникът владее помещенията на договорно и на извъндоговорно основание.

По така очертаните за спорни факти, въззивният съд е приел, че искът по чл. 233, ал.1 ЗЗД е предоставен на страната по облигационна връзка, с цел връщане на даденото по договора. Подчертал е, че искът е осъдителен, поради което въз основа на диспозитива на съдебното решение ищецът ще се снабди с изпълнителен лист относно помещенията, които ответникът следва да опразни. Изтъкнал е, че с оглед изпълнителната сила на постановеното съдебно решение съдебният изпълнител ще бъде длъжен да освободи и предаде на ищеца описаните в изпълнителния лист помещения, поради което същите следва да бъдат индивидуализирани по начин, правещ възможен изпълнението на постановеното съдебно решение. Посочил е, че именно с цел изпълняемост на съдебното решение ищецът е бил задължен да уточни и индивидуализира помещенията, които твърди, че са предмет на прекратената облигационна връзка, тъй като в диспозитива на съдебното решение 4 помещенията, предмет на договора за наем не могат да бъдат посочени като складови помещения с площ от 5375 кв.м., каквото е било описанието им в исковата молба. Подчертал е, че тъй като искът по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е предоставен на страната по прекратената облигационна връзка, помещенията, обект на изпълнението, следва да са идентични с тези, които са предадени по силата на облигационната връзка и да съвпадат изцяло с предмета на договора за наем. Обобщил е, че за да бъде уважен искът по чл. 233, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи както твърдението си, че имотите, които иска да му бъдат предадени от ответника, се ползват по силата на прекратения наемен договор, а не на друго основание, така и че помещенията, предмет на договора, са идентични с тези, които той е посочил в уточняващата си молба. Посочил е, че описанието на помещенията, предмет на договор за наем, като складови помещения с обща площ от 3500 кв.м. не изпълнява изискването за индивидуализация на имотите, тъй като площта, макар и индивидуализиращ признак, следва да се съпътства и от граници. Изтъкнал е, че договорът за наем препраща към скица, която не е приложена по делото, както и че не е представен приемо-предавателен протокол за предаване на имотите.