Решение № 3015 от 13.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3015 гр. Пловдив, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330118558 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Мост Финанс Мениджмънт” АД, ЕИК 200385975, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 4, срещу Ц. М. Д., ЕГН **********, с адрес:

***, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 700 лева - главница по Договор за потребителски кредит от разстояние № *** от *** г., сключен между Ц. М. Д. и „***“ ЕООД, вземанията по който са изплатени от гаранта „***“ (към настоящия момент с наименование „***“) и които вземания са прехвърлени от платилия гарант на „Мост Финанс Мениджмънт“ АД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) и приложения към него от *** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 06.08.2024г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена по ч.гр.д. № 13769/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХV гр.с., Заповед № 7784/16.09.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Според твърденията в исковата молба ответникът е сключил договор за кредит от разстояние № ***/*** г., с кредитора „***“ ЕООД за сумата от 700 лв. Между ищецът и ответникът пък имало правоотношения, които се пораждали след цесия на вземането между ищеца и гарантът по договора за кредит № ***/*** г., а именно „***“, което дружество след като изпълнило задълженията на кредитополучателя/ответник по настоящият процес, е встъпило в правата на удовлетворения кредитора. Твърди се, че договорът за 1 потребителски заем, е сключен от разстояние, като с него кредитополучателят се задължил да върне сумата от 700 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изпълнение на задължението. Прави се твърдение, че ответникът не е изпълнил задължението си в срок, поради което дружеството депозирало заявление по чл. 410 ГПК срещу длъжника, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 13769/2024г. по описа на Районен съд - Пловдив, и издадена Заповед за изпълнение на парично задължение за сумите по заявлението. Длъжникът възразил срещу заповедта, поради което за заявителя възникнало правото да предяви установителен иск за описаните по-горе суми.

В срок е постъпил отговор на исковата молба, с който се прави възражение за неоснователност, недоказаност и необоснованост на иска, с оглед недействителността на договора за кредит. Не се оспорва, че договорът е сключен на ***г. по реда на ЗПФУР за сумата от 700 лв. Твърди се обаче, че същият е недействителен на специалните основания, посочени в чл. 22 ЗПК, в частност поради непосочване на условията за лихвения процент и размера на възнаградителната лихва. Също се посочва, че клаузата за възнаградителната лихва била недействителна поради противоречието й с добрите нрави. Сочи се още, че липсвало в договора отразяване от какви пера се формира общо дължимата сума, както и че в погасителния план не било посочено разпределението на вноските за погасяване. Твърди, че процентът на разходите по кредита не бил посочен коректно, като в него не било включено възнаграждението на гаранта по договора за поръчителство, чието сключване било задължително условие при отпускането на кредит, и значително оскъпявало кредита, поради което следвало да се отчете при общите разходи.

Цитира се практика на Окръжен съд- Пловдив в тази насока. По изложените съображения се моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявения иск :

Видно от приложеното ч.гр.д. № 13769/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХV гр. състав, образувано по депозирано от „Мост Финанс Мениджмънт“ АД, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумата, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 7784/16.09.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Срещу заповедна за изпълнение е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е частичен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тази, предмет на производството по исковото дело, а именно касателно сумата от 700 лв. – главница по кредита.

Затова предявения иск е допустим. Досежно сумите, за които е издадена 2 заповед за изпълнение, но не са предмет на настоящия иск, а именно за договорна лихва и обезщетение за забава, то заповедният съд следва да прецени дали не са налице условията за обезсилване на заповедта за изпълнение в тази й част.

По основателността на предявения иск:

За уважаване на исковата претенция ищецът следваше да докаже при условията на пълно и главно доказване своето вземане на претендираното договорно основание и в претендирания размер, като установи наличието на сключен валиден договор за потребителски кредит с твърдяното в исковата молба съдържание; че е сключен договор за гаранция с „***“ с предвидена възможност гаранта да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор; че „***“ е изплатило задълженията по договора за кредит; и че е сключен договор за цесия между „***“ и ищеца, с който е прехвърлено процесното вземане; Ищецът следва да докаже претенцията си и по размер.

Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. По силата на чл. 8, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е задължен преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, да му предостави своевременно информация, с посочени в закона реквизити, за самия доставчик, за конкретната финансова услуга, за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, както и друга съществена информация.

Съгласно чл. чл. 18, ал. 1 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е: 1. изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; 2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; 3. получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор.

От събрания по делото доказателствен материал, както в хода на исковото производство, така и от данните по заповедното дело, се установяват предпоставките, визирани в закона и общите условия на „***“ ЕООД, свързани с надлежно сключване на конкретния договор за кредит от разстояние с конкретния длъжник – настоящ ответник.

Отделно от горното, с доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че е сключен по реда на ЗПФУР процесния Договор за кредит от разстояние № ***/*** г., между „***“ ЕООД, като кредитор, и Ц. М.

Д., като кредитополучател, при посоченото в исковата молба съдържание, и при усвоена заемна сума от 700 лв., както и че е сключен договор за гаранция между Ц. М. Д. и гаранта „***“, което обезпечава Договор за кредит от разстояние № ***/*** г.

3

Договорът за кредит е сключен за сумата от 700 лв., предадена на кредитополучателя, видно от представена от ищеца разписка (л.89) за получена на каса сума в посочения размер от страна на Ц. Д.. В договора е уговорен ГЛП от 2.81 %, при посочен ГПР от 49,87 % и обща дължима сума от 719,67 лв., включваща единствено главницата и лихвата. Съгласно чл. 5 от договора е предвидено същият да се обезпечи с поръчителство, предоставено от „***. В тази връзка е сключен между Ц. М. Д. и гаранта „***“ договор за предоставяне на гаранция от същата дата *** г., по силата на който гарантът се е задължил да поеме поръчителството на задълженията по кредитната сделка срещу възнаграждение, дефинирано в договора. В т.7 от ОУ към договора за предоставяне на гаранция е учредено и регресно право в полза на гаранта при изплащане на кредита от негова страна, който се суброгира в правата на удовлетворения кредитор спрямо длъжника.

Предвид гореизложеното съдът намира за доказано в хода на делото сключването на разглеждания Договор за потребителски кредит № ***/*** г., с кредитора „***“ ЕООД, както и че заемната сума от 700 лв. е предадена на кредитополучателя Ц. М. Д. от кредитодателя по сделката. По делото липсват данни за извършвани плащания от длъжника в полза на кредитора.

При дадени обаче изрични указания на ищеца по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, от страна на ищцовото дружество не доказа, че гарантът е изплатил дълга по кредита в полза на кредитора „***“ ЕООД. Напротив, в нарочна молба от „Мост Финанс Мениджмънт“ АД се сочи, че „***“ (понастоящем „***“) не е извършва плащания на „***“ ЕООД, като се позовават единствено на възможността за суброгация, уредена във визираната по-горе т. 7 от ОУ. В този случай необходимо се явява уточнението, че правото да замести кредитора в заемното правоотношение възниква за гаранта/поръчител едва при заплащане на дълга по кредита. Така изрично сочи въпросната т. 7 от ОУ.

Следователно, при липса на доказано по делото плащане на задължението по кредитна сделка от страна на „***“, задължението за доказване на което обстоятелство в рамките на настоящия процес тежи върху ищеца-цесионер „Мост Финанс Мениджмънт“ АД, то съдът е препятстван да приеме за установено, че е настъпила надлежна суброгация в полза на гаранта, респ. че към датата на изтъкнатата в исковата молба цесия, цедентът по нея „***“ е бил титуляр на процесното вземане по Договор за потребителски кредит № ***/*** г. и е могъл годно да прехвърля на трети лица права по кредита.

Недоказано по делото остана и твърдението, че въпросното вземане срещу Ц. М. Д. по Договор за потребителски кредит № ***/*** г. е било предмет на изтъкнатия в исковата молба договор за цесия. Действително са налице данни, че между „***“ (предишно наименование „***“) и „Мост Финанс Мениджмънт“ АД е сключен договор за цесия от 25.10.2023 г. Но противно на ищцовите твърдения липсват доказателства, че това вземане е обхванато от цесията. Единственото реално представено доказателство в тази насока е приложеното към исковата молба уведомление за цесия, но същото произхожда от самия ищец, без данни да е учредена в полза на „Мост Финанс Мениджмънт“ АД представителна власт да действа в качеството на пълномощник на цедента, комуто в крайна сметка е задължението да уведоми 4 длъжника, за да се породи за последния ефектът на цесията по силата на чл.

99, ал. 3 ЗЗД.

С оглед на гореизложеното настоящата претенция се намира за неоснователна – ищецът не доказа в хода на исковото производство при условията на пълно и главно доказване качеството си на кредитор по процесния договор за потребителски кредит. Предвид липсата на установена по делото материална легитимация на ищеца, то исковата му претенция ще се отхвърли изцяло.

При посочения изход на спора право на разноски има ответникът, но доколкото от същия не са представени доказателства за сторени разноски, то такива няма да му се присъждат.

По изложените мотиви, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от „Мост Финанс Мениджмънт” АД, ЕИК 200385975, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.