Решение № 13215 от 04.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13215 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20231110155616 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба /ФИРМА/, с която срещу А. В. Д. са предявени при условията на обективно, кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 3 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника на сумата в размер на 2 500,00 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит SO № 3337/22.12.2022г., ведно със законната лихва, считано от 13.04.2023 г. до окончателното плащане, сумата в размер на 82,50 лева – договорна лихва за периода 21.01.2023 г. до 21.01.2023 г. и сумата в размер на 56,25 лева – мораторна лихва за периода 22.01.2023 г. до 12.04.2023 г., за сумата в размер на 77,00 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 20021 /2023 г. по описа на СРС, 45 състав.

Ищецът твърди, че на 22.12.2022 г. между страните бил сключен Договор за кредит SO № 3337 при предвидените условия за договор от разстояние, който отговарял на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за задълженията и договорите, Закона за потребителския кредит, Закона за електронния документ и електронния подпис, както и Закона за електронната търговия. Посочва, че на ответника била отпусната сумата от 2500 лв. Твърди, че договорът е сключен онлайн, като ответникът го е подписал в профила си в платформата на ищеца, въвеждайки СМС персонален идентификационен шестцифрен код, изпратен от автоматичната му система, с който ответникът потвърдил съгласието си за сключване на договора и това имало силата на саморъчен подпис на основание чл. 13, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЕДЕП. Посочва, че съобразно условията на сключения договор след получаването на сумата ответникът е получил правото да я ползва и се е задължил да я върне в срок от 30 дни след получаването или на една погасителна вноска на 21.01.2023 г. Твърди, че ответникът се е задължил да заплати договорна лихва в размер на 82,50 лв., съгласно условията по сключения договор за периода 21.01.2023 г. - 21.01.2023 г., такса за експресно разглеждане в размер на 77,00 лв., като с оглед на настъпилата изискуемост на задължението и неизпълнение от страна на ответника, последният дължал 1 и мораторна лихва в размер на 56,25 лева за периода 22.01.2023 г. - 12.04.2023 г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК за точното определяне на ГПР и на възнаградителната лихва. Сочи, че въпреки че е посочен годишен и фиксиран размер на лихвен процент по кредита от 40,15 %, то това не било достатъчно за формиране на ясна представа за потребителя досежно условията на прилагането му, тъй като не е конкретизирано дали се начислява върху цялата заемна сума или остатъчната главница след всяко плащане. Счита за неясна и методиката за формиране на лихвата, доколкото в договора е посочен годишен процент на разходите от 48.44%, но в противоречие с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК не са отбелязани взетите предвид допускания, използвани при пресмятането му по формулата по приложение № 1 към ЗПК по правилото на чл. 19, ал. 2 ЗПК. Посочва, че не е налице хипотезата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, уреждащата нищожност на отделни клаузи на договора, която да влече нищожност на целия договор, доколкото уговаряне на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР по кредита е задължително изискване съгласно ЗПК, въведени изрично в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Посочва, че поради недействителността на договора клаузите, залегнали в него, не могат да произведат правно действие. Твърди, че таксата за експресно разглеждане на искането за кредит е предвидена за предварителна дейност на кредитора, която предхожда вземането на решение за отпускане на кредита и не се касае за допълнителна услуга, защото дейността е изцяло свързана с преценка и осигуряване на бъдещото изпълнение от страна на кредитополучателя, поради което и е уговорена в противоречие на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Оспорва клаузите на договора като неравноправни поради липсата на индивидуалното им уговаряне.

В съдебно заседание ищецът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява. С молба с вх. № 104986/29.03.2024г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете.

В съдебно заседание, ответникът А. В. Д., редовно призован, не се явява, не се представлява. С молба с вх. № 104176/29.03.2024г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.

Исковете са допустими, като предявени от надлежна страна в полза на която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. № 20021/2023г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл. 415 от ГПК, при подадено в срока по чл. 414 от ГПК от ответника възражение срещу заповедта.

По делото е приет индивидуален договор за потребителски кредит SO № 3337/22.12.2022г., по силата на който ищецът, като кредитодател се е задължил да предостави на ответника, като кредитополучател кредит в размер на 2500 лева по програма „HAPPY CREDIT До заплата“, който последният следвало да върне на една погасителна вноска от 3082,50 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите от 48,44%. В чл. 1, ал.2 от договора страните договорили, че ответникът дължи и „такса експресно разглеждане“ на заявлението за отпускане на кредит в размер на 500,00 лева, която сума страните уговорили да се заплати от кредитополучателя разсрочено, като се включи в размера на всяка погасителна вноска.

Така според уговореното в чл. 2, т.10 от договора общият размер на плащанията с 2 включена такса „експресно разглеждане“ възлиза на сумата от 3,082,50 лева, от която 2500 лева – главница, 82,50 лева договорна лихва и 500,00 лева за такса „експресно разглеждане“. По делото са приети и Общи условия за предоставяне на потребителски кредит от /ФИРМА/, както и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.

Не е спорно в производството, че сумата по кредита от 2500,00 лева е предоставена на ответника, което обстоятелство се установява и от приетото на л.38 от досието по делото преводно нареждане.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:Съдът приема, че е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и 86, ал. 1 ЗЗД Основателността на предявените искове е обусловена от установяването на валидно сключен договор за потребителски кредит между страните, че ищецът е изпълнил задълженията си по предоставяне на заемната сума срещу което ответникът се е задължил да я върне на уговорения падеж, ведно с уговорена възнаградителна лихва в търсения размер, както и настъпил падеж на процесните вземания – изискуемост на вземанията.

По делото съдът приема, че между страните е сключен процесният договор за кредит SO № 3337/22.12.2022г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника паричен заем в размер на 2500 лв., като сумата е била усвоена към датата на сключване на договора, с оглед извършен банков превод от ищеца по сметка на кредитополучателя.

Не се оспорва и размера на исковите претенции. Спорно е в производството единствено дали процесният договор е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7-12 и т.20 и чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. В тази връзка в тежест на ответника е да докаже основанията, обуславящи недействителност на процесния договор.

Процесният договор, независимо, че е сключен по реда на ЗПФУР и чрез средства за комуникация от разстояние има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП. На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно от това нормите на ЗПК са повелителни, поради което съдът може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.

Относно възражението на ответника, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на ЗПК, регламентираща формата на договора, съдът намира последното за неоснователно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Предвид спецификата на договора в случая, а именно, че същият е сключен от разстояние, в електронна форма, от формална гледна точка, съдът намира, че изискванията за форма са спазени. Информацията по договора е предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК реквизити, съгласие за които е било дадено по несъмнен начин от страните. В договора е инкорпориран погасителен план, който отговаря на изискванията на ЗПК. Същият съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на единствената вноска, съдържанието й - главница, възнаградителна лихва и такса за допълнителна услуга. Посочено е че дължимият лихвен процент е фиксиран за срока на договор, а не променлив.

3

Настоящата съдебна инстанция приема, че претендираната сума по процесния договор а именно за договорна лихва в размер на 82, 50 лв. за периода от 21.01.2023 г. до 21.01.2023 г. е недължима от ответника поради следните съображения:

Ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 2500 лева в полза на ответника като физическо лице му е предоставена "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т. о. на ВКС/, която задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни. В тази връзка съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната л и х в а . Размерът на последната е общоизвестен. Така при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. Следователно реално договорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40, 15% е с близо четири пъти повисок от размера на законната лихва. С оглед на изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Ищецът, който носи доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, от които да се установи, че уговорките по договора за потребителски кредит са постигнати в момента на сключване на договора и че ответникът е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което съдът намира, че постигнатите по договора уговорки не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер близо четирикратно над допустимия надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Ето защо клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 40, 15% накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Нищожните уговорки нямат правно действие. Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК, доколкото не е спазено изискването на чл.