Решение № 894 от 08.07.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 894 гр. П., 08.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Георгиев при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело № 20245220100572 по описа за 2024 година

П одадена е искова молба от Б. И. Б. от гр.П., чрез адв. С. М. срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159, седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.

„Оборище“ № 13Б, с която се твърди, че на ********г. между ищеца и ответника е сключен договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №****. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 950.00 лева, а срокът за погасяване на кредита е 6 месеца. Размерът на годишната лихва е посочен в размер на 36%, а размерът на годишния процент на разходите е 42,58%, а размерът па общата сума, която следва да върне ищеца е 1063.28 лева.

Сочи се, че в чл.17 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват в срок до 3 (три) дни от сключването му, ищецът да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по процесния договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.

1

Посочва, чл. 17, ал. 2 от договора гласи третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. При неизпълнение от страна на доверителя ми на чл. 17 от договора съгласно чл. 27: В случай че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Като при непредоставяне на обезпечение страните се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Твърди се, че съгласно погасителния план към Договор за кредит № ****/******** г., предоставен от „СТИК- КРЕДИТ“ АД неустойката вече е била начислена в плана. Сочи се, че до входирането на исковата молба Б. И. Б. е заплатил три месечни вноски по договора, всяка в размер на 271.61 лв. или общо в размер на 814.83 лв., като заплащането се потвърждавало и от наличната информация в сайта на кредитодателя, където е посочено, че са заплатени именно три вноски.

Твърди, че на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договора за потребителски кредит предоставен от разстояние №****/******** г. е недействителен, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

Сочи, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните 2 премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен размер на ГПР от 42.58 %, но този размер не отговаря на действителните разходи, които ищецът ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка при непредоставяне на обезпеченията. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва същият да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Твърди, че при посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е в рамките на предвиденото в чл.

19, ал. 4 ЗПК - до пет пъти законната лихва. Задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директивата математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване (това мнение се споделя от съдебната практика: Решение № 11884 от 28.10.2022 г. на СРС по гр. д. № 71077/2021 г., Решение № 49 от 25.02.2022 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 833/2021 г., Решение № 171 от 25.05.2022 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 224/2022 г.).

Посочва, че тази неточност в посочването на размера на разходите поставя ищеца в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като не спазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 3

******* и ********* срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Счита, че договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради което и на основание чл. 26, ал.

1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК е недействителен.

Сочи, че предвид гореизложеното, счита договора за потребителски кредит предоставен от разстояние № ****/******** г. за нищожен поради противоречие на закона.

На следващо място посочва, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпеченията - три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв срок, изискването за одобрението от страна на кредитора на предложения поръчител и банкова гаранция показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Във властта на ответното дружество е било да не одобри предложените обезпечения и ищецът отново да следва да дължи заплащане на неустойка за това. За ответното дружество е било предварително ясно, че потребителят трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите обезпечения, както и че да ги осигури в неговата дискреция е било дали да се съгласи с тях или не, като е било почти сигурно, че ще дължи неустойка. Следователно действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за Б. Б., наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Счита, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването и заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Неустойката също така излизала извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави и нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Неустойката, освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място неустоечната клауза е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради непосочване на 4 всички компоненти на ГПР в договора.

Посочва, че неустоечната клауза е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането на неустойката представлява скрит косвен разход за кредитополучателя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни на ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това не е сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното изискване на чл.