Определение № 19786 от 15.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19786 гр. София, 15.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Д, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Елена Радева

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20251100505705 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано по частна жалба, обективирана в жалби с вх. № 338496/24.10.2024 г., 116009/25.10.2024 г. на Е. Д. М. – лично с вх. № 350642/04.11.2024 г. чрез процесуалния му представител адв. И.Ю. срещу определение № 42384/18.10.2025 г. по гр. д. № 53664/2023 г. на СРС, ГО, 51 състав, с което е върната исковата му молба от срещу Софийски апелативен съд (в качеството му на правоприемник на Специализирания апелативен наказателен съд).

В обстоятелствената част на частната си жалба жалбоподателят излага, че обжалваното определение е постановено незаконно, произволно и в нарушение на правото на ЕС, ЕКПЧ и Международния пакт за граждански и политически права. Според него СРС неправомерно е прекратил делото, въпреки че искът е редовен и има за предмет претенция за обезщетение за незаконно осъждане по непредявени обвинения от АСНС, довело до лишаване от свобода, нарушаване на правото на справедлив процес, презумпцията за невиновност, правото на защита и забраната за дискриминация. Жалбоподателят сочи, че има влязло в сила решение на Районен съд – Монтана (решение № 308/17.06.2024 г. по гр. д.

№ 628/2021 г.), с което е установено, че подсъдимите по ВНОХД № 102/2018 г. на АСНС, включително и самият жалбоподател, са осъдени по непредявени обвинения, което прави присъдата на АСНС и потвърдилото я решение на ВКС невалидни. Поради това според него е налице основание за отговорност на държавата по чл. 2в ЗОДОВ във връзка с практиката на СЕС (решението „Франкович“) и практиката на ЕСПЧ (дело „Пелисиер и Сади срещу Франция“). Жалбоподателят твърди, че прекратяването на делото от СРС представлява отказ от правосъдие и дискриминационно третиране, тъй като аналогичен иск на съпроцесник е бил разгледан от друг съд. Според него гражданският съд е компетентен да преценява законосъобразността на поведението на държавния орган в рамките на иск по чл. 2в ЗОДОВ, където няма лимитативно изброяване на актовете, за които държавата носи отговорност.

Моли съда да отмени обжалваното определение за прекратяване на производството.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по 1 същество същата е неоснователна.

Първоинстанционното производство по гр. д. № 53664/2023 г. на СРС, ГО, 51 състав, е образувано по искова молба на Е. Д. М., уточнена с молба от 17.11.2023 г., с която е предявен иск срещу Софийски апелативен съд за нанесени неимуществени вреди в размер на 24 000 лв., претърпени в периода 31.12.2022 г. до 02.10.2023 г. в резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразило се в осъждане на ищеца по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на АСНС по непредявено обвинение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 02.10.2023 г. до окончателното изплащане. Ищецът твърди в обстоятелствената част на исковата си молба, че по ВНОХД № 102/2018 г. е постановено осъждане по непредявено обвинение, при което съдът е изменил и надградил фактическата и правна рамка на обвинението извън обхвата на обвинителния акт (вкл. добавяне на несочени съизвършители и факти). Това е представено като противоправно деяние на ответника, довело до незаконно лишаване от свобода и сериозни неимуществени увреждания. Правното основание се извежда от чл. 2в ЗОДОВ във вр. с гаранциите на ЕКПЧ (чл. 5, 6, 13, 14, 17, 18), ХОПЕС (чл. 6, 47, 48 и др.), ДЕС/ДФЕС и МПГПП на ООН. Поддържа се, че са нарушени правото на свобода и сигурност, справедлив процес, презумпцията за невиновност, правото на защита и забраната за дискриминация, както и принципът за недопустимост на осъждане по неповдигнато обвинение.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че заявената претенция е основана на твърдения за осъждане по непредявено обвинение и за съдебно „добавяне“ на нови факти извън обвинителния акт – по същество изисква инцидентна проверка на законосъобразността и правилността на окончателния акт на въззивната инстанция по ВНОХД № 102/2018 г. Подобна проверка е недопустима в рамките на иск по чл. 2 и чл. 2в ЗОДОВ пред граждански съд, тъй като контролът върху актовете в наказателния процес се осъществява единствено по реда на инстанционното обжалване по НПК. Поради това е извел като заключение, че искът е процесуално недопустим, а исковата молба подлежи на връщане.

Във връзка с изложените оплаквания във въззивната частна жалба съдът излага следните правни съображения:

На съда е служебно известно, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по влезли в сила присъди, които са задължителни за всички съдилища. Наказанието „лишаване от свобода“ му е наложено по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл. 199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, за това, че на 12.03.2010г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е.Д.П. и Л.Т.Л. - извършители и други неустановени лица извършители, е отнел чужди движими вещи - сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Божилов, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие.

В настоящия случай основният мотив за прекратяване на делото е предявяването на иска при очевидна злоупотреба с право. От привеждане на присъдата в изпълнение до настоящия момент той инициира хиляди съдебни производства пред СРС и СГС със сходен предмет – претендира обезщетения за неимуществени вреди във връзка с разследването и осъждането му за извършеното тежко умишлено престъпление от общ характер, при твърдения за незаконност на повдигнатото и поддържано обвинение, на взетата мярка за неотклонение, на осъждането му в това същото наказателно производство, на привеждаенто 2 в изпълнение на влязлата в сила присъда, срещу органите на държавна власт, ангажирани в съответната му фаза – ГДБОП, ГДНП, Прокуратура на РБ, СГС, САС, ВКС и т. н., включително срещу магистрати, работили по това производство. В общия случай поддържа незаконно повдигане и поддържане на обвинението, непълно разследване, кредитиране на лъжливи показания на свидетел, липса на доказателства за приети за установени факти, осъждане по непредявено обвинение, незаконосъобразно привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда и т. н. Служебно известно е на настоящия състав, че само от привеждане на присъдата му в изпълнение до края на 2024 г. Е. М. е подал над 1000 искови молби в СРС и СГС. В периода 01.01.2025 г. – 27.01.2025 г. – за по-малко от един месец - е подал 269 броя искови молби, описани като страни и основание и номера на делата в приложени от СРС справки, което е служебно известно на съда напр. от разгледаното от същия състав в. ч. гр. д. № 3236/2025 г. В Софийски градски съд инициираните от жалбоподателя граждански дела за периода 15.09.2020 – 22.04.2025 г. са над 400. Всички негови фактически твърдения в крайна сметка съставляват оплаквания за незаконосъобразност на влязлата в сила присъда, с която е признат за виновен и осъден на лишаване от свобода. Във всички искови молби се сочи, че е налице нарушение на редица норми на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, ДФЕС и др., без да се посочват конкретни норми, предвиждащи права на частноправни субекти, които са нарушени съществено, и без да се посочват конкретни вреди. Същевременно, от приобщена например по в. ч. гр. д. № 2728/2025 г. справка на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" се установява, че в периода 01.01.2024 г. – 18.11.2024 г. (в който период работните дни са 223) жалбоподателят е бил конвоиран, т. е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, чийто инициатор е. Видно е, че повече от 60 % от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства, с което се компрометира фактическото изтърпяване на наложеното наказание. В тази хипотеза е от значение наличието на достатъчен брой искови молби, от твърденията и петитумът на които може да се изведе единствен извод, че преследваната от ищеца цел не е защита на субективно право на ищеца, а други цели, несъвместими с добросъвестността. Такъв извод несъмнено може да бъде направен от служебно известната на съда информация за образуваните по искови молби на ищеца граждански дела в СРС с един и същ ответник – САС и с твърдения за едно и също увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респ. устни състезания по делото, периоди. Налице е несъмнена хипотеза на чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството (както е прието в Определение № 4301 от 24.09.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2658/2025 г., IV г. о., ГК).

На следващо място следва да се анализира и изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът счита задържането си за незаконно, именно защото твърди да е изтърпял наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила осъдителна присъда, постановена по непредявено обвинение. Подобно твърдение не може да обуслови допустимостта на иск за вреди срещу сочения в исковата молба ответник. Следва да се подчертае, че правилността на влязла в сила присъда на наказателния съд не подлежи на инцидентна проверка в друго производство. Възможните пороци на съдебния акт подлежат на контрол единствено по реда на инстанционното обжалване, а след като решението е влязло в сила, то не може да бъде ревизирано в рамките на друго производство. Именно затова правилно е прието, че предявеният иск е недопустим, а исковата молба подлежи на връщане.

Налице е и следващо основание за недопустимост, произтичащо от разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ. За да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди по този ред, е необходимо ищецът да изведе конкретни твърдения за съществено нарушение на 3 приложимото право на Европейския съюз, като посочи в какво се състои нарушението и кой държавен орган го е допуснал. В този смисъл е трайната практика на ВКС – напр. определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4239/2022 г., III г. о., ГК и определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г., IV г. о., ГК, както и съдебната практика на Съда на Европейския съюз – решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15 и решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03. Както е разяснено в мотивите на т. 16 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали наведените от ищеца обстоятелства по естеството си представляват твърдения за съществено нарушение на общностноправна норма, предоставяща права на частноправни субекти, е въпрос по допустимостта на иска. Първоинстанционният съд е изпълнил процесуалното си задължение и е дал ясни указания на ищеца да изложи надлежни твърдения за съществото на твърдяното нарушение, като посочи конкретни действия или бездействия на държавния орган, а не абстрактни позовавания на правни норми. Въпреки дадената възможност, ищецът не е изпълнил тези указания и е преповторил първоначалните си твърдения за осъждане по непредявени обвинения и въз основа на факти, неотразени в обвинителния акт. Повторно формулираните основания в уточнителната молба на исковата молба отново представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт на наказателния съд, а не надлежни твърдения за съществено нарушение на правото на ЕС, от което ищецът да е претърпял вреди. Без значение за отговорността по чл. 2в ЗОДОВ са и доводите му по какви обвинения ищецът е бил осъден от АСНС. Дори твърдението на ищеца, че Районният съд – гр. Монтана бил установил незаконосъобразността на влязлото в сила Решение на АСНС, да се приеме за вярно, то същественият факт за пораждане на правото му за обезщетение е, че ищецът е осъден с окончателното решение на ВКС, което частично отменя присъдата на АСНС. При това положение се налага изводът, че липсват процесуални предпоставки за допустимостта на предявения иск.