Решение № 84 от 09.05.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 84 гр. Първомай, 09.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100881 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Т. Т. Т. срещу „Сити Кеш“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ******* г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищецът Т. Т. Т. твърди, че на 27.05.2024 г. сключил с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем № *******, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 500 лв., при фиксиран лихвен процент от 50 %, и годишен процент на разходите – 65,59 %. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 той дължал неустойка на кредитора в размер на 147,67 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Счита, че клаузата за заплащане на неустойка за нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 147,67 лв. била близо 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към 1 погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Също така счита, че уговорената неустойка противоречала на изискването за недобросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Тази уговорка задължавала потребителя да плати необосновано висока неустойка, което било в противоречие с чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като договорът бил предсрочно погасен на 25.07.2024 г. Поддържа се, че били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Също така били спазени всички изисквания по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР. Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Поддържа, че оспорените клаузи не са във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Счита, че не било налице и твърдяното противоречие с добрите нрави.

По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Т. Т. Т. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ******* от 27.05.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 500 лв. Уговорен е фиксиран лихвен % в размер на 50 % и годишен процент 2 на разходите в размер на 65,59 %.

Съобразно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължал на заемодателя неустойка в размер на 147,67 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплащала разсрочено съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на неустойка е процесуално допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка/респ. клауза е винаги налице тогава, когато сделката/респ. клаузата смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д. 1046/2017 г., I т. о.). Ето защо и доколкото в случая не е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на заплатената сума, съдът следва да се произнесе по предявения иск. В тази връзка не е налице пречка, в случай ще ответникът счита, че действително сумата от 147,67 лв. е недължимо платена от ищеца да му върне доброволно същата.

Отделно от това, допустимостта на предявения иск се извежда от постановките на Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл. 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 3050 от 07.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2925/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 . по в. ч. гр. д. № 1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1697 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1631/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).

В настоящия случай не е налице спор, че между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Т. Т. Т. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на сумата от 500 лв. В разглежданата хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка 3 уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; същата да не отговаря на изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. В случая процесният договор е сключен при предварително определени условия от едната страна по правоотношението – заемодателят. Видно е, че представеният договор за заем е бланков, поради което не е бил предмет на предварително договаряне между страните, респ. ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му, като не се установява клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и ангажирани доказателства от ответната страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на попълване на договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на заемодателя, се налага изводът, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за неустойка.

Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин. Същевременно е необходимо да се изясни, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма за последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, съставляващ около 1/3 от стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба за заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузата за заплащане на неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за 4 обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето естество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.