Решение № 244 от 15.08.2023, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. гр. Д., 15.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова при участието на секретаря Румяна Ив. Радева в присъствието на прокурора Д. Н. Д. като разгледа докладваното от Диана Г. Дякова Гражданско дело № 20223200100855 по описа за 2022 година за да се произнесе съобрази следното:

Заявената с искова молба рег.№ 6817/20.12.2022 год. осъдителна претенция на Е. С. С. ,ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Д.,*** срещу ПРОКУРАТУРАТА на Република България е за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 04.11.1950 год. и е основана на твърдения ,че лично и като наследник на С.

С. С.ов ,ищецът е един от пострадалите от престъпленията, разследвани в продължение на повече от 30 години по сл. д.№ 1/1991 год. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д.№ 780-ІІ/1998 год. на ВОП –София, преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 год. на ВОП-София, известно от публичното пространство като делото за възродителния процес.

Обект на този процес били всички турци в периода 1984-1989 година ,представляващ по същество принудителна промяна на имената на български граждани от турски етнически произход, забрана на езика и етнорелегиозните им обичаи, традиции и вярвания , а в заключителната му част и прогонването им от държавата. Бащата на ищеца С. С. С.ов бил лишен от свобода в затвора 1 и лагера на Б. за времето от месец януари 1985 год. до октомври 1986 год.

,където престоял при крайно деградиращи условия,липса на здравни и медицински грижи ,лоша храна, принудителен тежък физически труд без заплащане, без трудови или осигурителни права и признаване на това време за трудов стаж. Първоначално не му било разрешено да уведоми близките си ,къде се намира и да се свърже с тях ,а впоследствие свижданията с тях се осъществявали на 6 месеца. За времето от октомври 1986 год. до края на 1987 год. бил принудително изселен в с. К. ,област В., което не можел да напуска, нямал документи за самоличност , два пъти дневно следвало да се явява в кметството, лишен бил от контакт с близките си, живеел в социална изолация.

След завръщането си в родното си място в гр. А., отново не можел да напуска населеното място и бил под постоянно наблюдение от милицията и държавна сигурност . В края на месец май 1989 год. ,заедно с десетки хора бил отведен от милицията, натоварен на автобус и изведен през границата в Република Турция. Цялото семейство също било принудено да напусне страната, да изостави къща и имущество , да се установи в РТурция и да изгради наново живота си без средства и с двама болни родители .Престоят в Б. и с.К. оставил трайни и сериозни щети върху здравето на бащата на ищеца и изострил белодробните му заболявания. Починал на *** год. без да доживее приключване на сл.д.№ 1/1991 год. Заедно с много други лица ,подложени на същата репресия , ищеца и семейството му ,активно следели хода на делото.

Въпреки многобройните опити на ищеца и други пострадали лица, чрез депозиране на молби и жалби до Прокуратурата, наказателното производство все още не било приключило. Интензивните действия по разследването били извършени в периода 1991 год.-1994 год. Делото било внасяно с обвинителен акт в съда :н.о.х.д.№ 1/1994 год. по описа на ВС-*** и н.о.х.д.№ 01/1998 год. по описа на ВКС и двукратно връщано с указания на отстраняване на допуснати нарушения. Първите разпити на пострадалите започнали през 2000 год., когато С. С. С.ов вече бил починал, ищецът не бил разпитван като свидетел,въпреки че следствието разполагало с неговите данни, разпитана като свидетел била неговата майка С. С.ова,на която били разяснени правата й като пострадало лице. Ищецът лично бил подавал молби през 2022 год. до ВОП на основанието по чл. 75 ал.3 от НПК за участие като пострадал в досъдебната фаза на процеса по ДП № ІІ-048/1999 год. , за преквалифициране на деянията и за привличане към отговорност и на други участници ,които не 2 били разследвани ,на нито една от които не получил отговор. В резултат на изменения на НПК от 2017 год. ,пострадали лица, предприели действия по ускоряване на следствените действия с инициране на процедурата по чл.368,в резултат на която през 2018 год. СГС образувал 94 дела ,а в периода 20182020 год. издадени 78 определения за определяне мерки по чл. 369 от НПК – определяне на едномесечен срок за приключване на следственото дело. С постановление от 04.10.2018 год.,наказателното производство било спряно на основание чл. 244 ал.1 т.1,във връзка с чл.25 ал.2,във връзка с чл.242 ал.1 от НПК-изчакване отговор на четвърта по ред молба за правна помощ, каквато по проучвания на ищеца не била изпращана към този момент, а едва на дата 25.01.2019 год. Постановлението за спиране от 04.10.2018 год. се основавало на неверни фактически обстоятелства и целяло бавене на делото с всякакви средства и по всеки възможен повод С определения от 13.11.2018 год. по НЧД № 5047/2018 год. и по НЧД № 5053/2018 год. по описа на СГС производството по подадена жалба срещу спирането било прекратено, а преписката - върната на прокуратурата за съобщаване и връчване на постановлението на всички пострадали, с указание след това да бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата. Не са били предприети ефективни мерки за изпълнение на определените от съда мерки по чл. 369 от НПК, нито на определенията от 13.11.2018 год. и така наблюдаващият делото прокурор създавал пречки за осъществяване на съдебния контрол над постановлението му за спиране на делото от 04.10.2018 год., което било в потвърждение, че ответникът чрез наблюдавалите и наблюдаващия към момента делото прокурори бави делото. По подадени през юни 2021 год. две нови искания за ускоряване от двама от пострадалите по същото забавено дело били постановени определение № 1516 от 30.11.2021 год. по ч.н.д.№ 2932/2021год. на СГС, НО, 8 състав и определение № 1517 от 30.11.2021 год. по н.ч.д.№ 2966/2021 год. на СГС, НО, 8 състав, с които съдът отново констатирал неоправданото забавяне в производството по ДП№ Н-048/1999 год. и определил нов 2-месечен срок за предприемане от страна на прокурора на предписаните мерки за ускоряване на досъдебното производство във връзка със съобщаването на постановлението от 04.10.2018 год., след изтичането на който подадените до този момент жалби против постановлението за спиране да бъдат изпратени за разглеждане от компетентен съд. Разследването в досъдебната фаза продължило повече от 30 3 години, били обвинени само 5 лица, макар и в реализирането на деянията да са участвали стотици други. Разследването било бавено така, че да изтече достатъчно дълго време в изчакване кончината на шепата обвинени лица и никой да не бъде предаден на съд, съответно никой да не понесе отговорност.

След 32 години разследване с постановление от 31.05.2022 год. наказателното производство било прекратено формално поради настъпилата смърт на последния обвиняем - Г. А..

Ищецът твърди ,че прекомерната продължителност на делото, без обективно и разумно оправдание, нарушава правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, на каквото има право с оглед на това, че е пострадал от деянията, предмет на разследването, и е наследник на пряко пострадал от деянията, съответно има право да релевира и да получи обезщетение за цялата продължителност на производството. Твърди, че резултатите от разследването и делото са решаващи за упражняването и защитата на гражданските му права.

Отговорност за необоснованото забавяне на делото носела прокуратурата, защото тя е господар на досъдебната фаза на процеса и има отговорността за изпълнение на задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети възможните разумни мерки, за да се съберат всички налични доказателства, нужни за установяване на релевантни факти и обстоятелства.

В този контекст се налагало и изискването за навременност, разумна бързина и старателност на разследването. На следващо място, прокуратурата използвала всички възможни механизми да бави делото, като някои примери за това били: спирането на наказателното производство с постановление от 04.10.2018 год., без към нея дата да е изпращана молба за правна помощ; неизпълнението и несъобразяването на определенията на СГС, с които са определени мерки за ускоряване на производството; непредприемането на мерки за съобщаването на постановлението за спиране от 04.10.2018 год., което възпрепятствало съдебния контрол над същото; изпращането на няколко съдебни поръчки в чужбина, без пострадалите ефективно да са търсени и призовавани на техните адреси в България и без да са посочени имената и адресите им в чужбина.

Предвид продължителността на делото повече от 30 години, ищецът претърпял неимуществени вреди ,изразяващи се в притеснения, очакване и 4 безпокойство за резултата му, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх от формалното му водене, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Забавянето на делото имало за пряка последица загубване на залога му - загубване на възможността за претендиране и получаване на обезщетение за вредите :неимуществени и имуществени от разследваните деяния – лишаване от естествени и основни права, като: правото на личен и семеен живот; правото на достойнство и зачитане на личния интегритет; възможността да се полага труд и да се добиват трудови доходи; правото на здравни грижи; правото на етно-културна идентичност .Ищецът не разполагал с реална и ефективна възможност да предяви граждански иск за обезщетяване на причинените му вреди, извън или независимо от прекомерно забавеното наказателно производство. Загубата на възможности следвало да се отчете и да се калкулира в размера на обезщетението, което ищецът определя по размер на сумата от 120 000 лв. и настоява да му бъде заплатена , ведно със законната лихва за забава ,начиная от 17.12.2019 год. и до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът ПРОКУРАТУРА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ оспорва иска. Претенцията на ищеца да получи обезщетение за вреди в лично качество била недопустима, тъй като същият нямал качество на пострадал в производството, което твърди да е приключило в неразумен срок , а претенцията в качеството на наследник на пострадало лице била недопустима с оглед разпоредбата на чл. 6 ал.1 от ЗОДОВ ,тъй като наследодателят му не бил предявил такава пред съд. Част от вредите по повод събитията през 1985-1988 год. и във връзка със задържане под стража и принудителна административна мярка подлежали на обезщетяване по друг специален закон-Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица, както и налице бил друг ред на обезщетяване по смисъла на чл. 8 ал.3 от ЗОДОВ. За времето от внасяне на обвинителния акт в съда и до връщане на делото на органите й, Прокуратурата не била пасивно легитимирана да отговаря по претенция за обезщетяване на вреди, отговорен по които е друг правен субект-съдът, ръководещ наказателното производство.

Разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ, препращала към чл.6 § 1 от КЗПЧОС ,поради което кредитори на вземането били частноправни субекти, на които тя не гарантирала правото на частно възмездие, респ. висящото наказателно дело ,не можело да бъде определено като такова за граждански права. Искът 5 по чл.2б от ЗОДОВ бил недоказан по основание, респ. заявен в размер ,който е прекомерен и несъответстващ на критерия за справедливост , дефиниран в чл.52 от ЗЗД. Продължителността на процеса била обусловена от фактическата и правна сложност на делото, предмета на разследването ,поведението на участниците в процеса и компетентни органи, огромния брой пострадали лица, повечето от които намиращи се извън страната; задължителните по закон множество процесуални действия, в това число изготвяне на следствени поръчки до РТурция; изпълнение на задължителни указания на съда след връщане на делото. Ответникът оспорва и началния момент на дължимост на акцесорното вземане за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, като счита, че такава би следвало да се дължи от момента на подаване на исковата молба в съда.