Решение № 619 от 03.06.2026, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 619 гр. Кюстендил, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20251520102466 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба вх. № 10043/22.08.2025г., уточнена с допълнителна такава, от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД против Д. Р. А., с която са предявени кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата от 221,23 евро /432,69 лева/, представляваща непогасена главница, дължима по договор за паричен заем № 80355/16.11.2021г., сключен с „Креди Йес“ ООД, както и 22,58 евро /44,17 лева/ договорна лихва за периода от 16.11.2021г. до 16.09.2022г., вземанията по който са били прехвърлени на ищеца съгласно договор за цесия от 12.01.2024г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявление по чл.410 ГПК до окончателното плащане., за които е издадена Заповед № 628 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д № 1417/2025г. по описа на РС – Кюстендил.

Ищецът твърди, че твърди, че между „Креди Йес“ ООД и ответника бил сключен договор за паричен заем № ***г., по силата на който на ответника била отпусната сумата в общ размер от 409,03 евро /800 лева/, като последният се е задължил да върне същата на 10 броя вноски, всяка в размер на 83,85 евро /164 лева/, в срок до 16.09.2022г. Признава, че ответникът бил заплатил сумата в размер на 419,26 евро /820 лева/, но останали незаплатени претендираните суми. Ищецът извежда активната си процесуална легитимация от качеството си на цесионер, придобил вземането от кредитора 1

„Креди Йес“ ООД по силата на договор за цесия от 12.01.2024г., за която цесия длъжникът бил уведомен, за което обстоятелство представят обратна разписка. Наред с това, моли да се счита уведомен ответникът за настъпилата цесия с подаване на исковата молба. Ищцовото дружество обосновава своя правен интерес от предявяване на установителните искове с проведено заповедно производство и издадена за вземанията заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1417/2025г. на РС – Кюстендил. Представя доказателства.

Претендира разноски и в двете производства.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК особеният представител на ответника е подал отговор на исковата молба, в който е изразено следното становище: доколкото ищецът признавал, че ответникът бил заплатил сумата в размер на 419,26 евро /820 лева/, последният е надплатил чистата стойност по договора, уговорена в размер на 409,03 евро /800 лева/. Оспорва се надлежното уведомяване на ответника за настъпилата цесия, като в тази връзка се иска откриване на производство по оспорване на истинността на приложеното известие за доставяне /обратна разписка/, изготвена от „МиБМ ЕКСПРЕС“ ООД по реда на чл.193 ГПК по отношение на автентичността на положения в разписката подпис, доколкото се твърди, че не е положен от ответника. Твърди се, че в процесния договор за заем липсвала уговорена клауза вземанията по него да се прехвърлят на едно трето лице, каквото е изискването на чл.26 ЗПК, поради което цесията не била произвела своето действие спрямо длъжника.

Счита се, че процесният договор бил недействителен на основание чл.22 ЗПК поради неспазване на разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7 – 12 ЗПК.

Твърди се, че била налице липва на СЕФ, което се явявало нарушение на чл.5 и чл.10, ал.1 ЗПК. Твърди се, че било налице грешно посочен ГПР поради невключване на разходи в същия. Позовава се на съдебна практика и практика на СЕС. Съответно, доколкото процесният договор бил недействителен, на основание чл.23 ЗПК се дължало връщане само на чистата му стойност, тоест на сумата в размер на 409,03 евро /800 лева/, а ответникът бил заплатил повече от посочената сума. Искането към съда е да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски в производството.

Проведени са две открити съдебни заседания, в които страните поддържат исканията и твърденията си, приети са множество писмени доказателства, както и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна и правна страна:

Предявените искове са процесуално допустими, доколкото със същите се цели установяване съществуване на вземане, като предметът на делото е обусловен от издадената заповед за изпълнение. В настоящия случай такава заповед е била издадена с оглед на подадено заявление по ч.гр.д. № 2

1417/2025г. по описа на РС – Кюстендил, връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и съдът е дал указания на заявителя – ищец в настоящото производство, да предяви иск в 1-месечен срок от получаване на съобщението на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК. Доколкото срокът за предявяване на исковете е спазен, исковата претенция се възприема за допустима.

По отношение на основателността на ищцовата претенция, съдът намира следното:

В доказателствена тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: наличието на валиден договор за заем, по силата на който е предоставил заемната сума на ответника, размера на усвоения кредит, настъпилата изискуемост на кредита, размера на непогасения остатък по дълга по пера, надлежно прехвърляне на вземането по договора на ищеца – цесионер, надлежно съобщаване на цесията на длъжника. В доказателствена тежест на ответника е при доказване на посочените обстоятелства, да докаже плащане на претендираната спрямо него сума.

Доколкото се касае за договор, сключен с лице имащ качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора.

Видно от договор за паричен заем № 80355/16.11.2021г., сключен между ответника и „Креди Йес“ ООД, по силата на който заемодателят е отпуснал на заемополучателя паричен заем в размер на 800 лева, платим на 10 погасителни вноски, всяка в размер на 95,37 лева при месечен лихвен процент 3,330 % и годишен процент на разходите 48,196 %. Предвидено е предоставяне на обезпечение съгласно чл.6 от същия като при неизпълнение на това задължение от страна на кредитополучателя – ответника в настоящето производство, в негова тежест възниква задължение да заплати неустойка в размер на 686,29 лева. (чл. 8).

Представено е и копие на Общите условия, неразделна част към процесния договор, подписан от ответника.

Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.01.2024г., както и извлечение от Приложение № 1 към него от 12.01.2024г., по силата на който „Креди Йес“ ООД е прехвърлило вземането си по процесния договор за паричен заем на ищеца „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД. Осъщественото прехвърляне на вземанията по приложението е 3 потвърдено с нарочно изявление от цедента, който е издал и пълномощно на цесионера, по силата на което последният има право да уведоми длъжника по цедираните вземания относно настъпилото частно правоприемство.

По делото е прието заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като обосновано и компетентно изготвено. Видно от същото ответникът е заплатил за периода от 13.12.2021г. до 30.04.2022г. сумата в общ размер от 419,24 евро/819,96 лева. Общата дължима сума по договора, съгласно представения на ответника погасителен план възлиза на 838,52 евро/1640 лева, като същата, включва 10 броя погасителни вноски в размер на 48,76 евро/95,37 лева /главница и лихва/, както и 10 вноски за неустойка в размер на 35,09 евро/68,63 лева. Уточнено е, че остатъкът на дължимите суми от ответника, с оглед на извършено от негова страна плащане на общо 419,24 евро/819,96 лева, възлиза на 221,23 евро/432,69 лева главница и 22,69 евро/44,38 лева. Посочва се, че в ГПР посочената неустойка не е включена, а ако беше – ГПР би възлизал на 478,60 %.

На първо място, съдът счита, че ищецът се легитимира като носител на вземане срещу ответника в качеството му на цесионер. Съдът приема, че в случая с депозирането на искова молба са представени документи, обективиращи цесията, съответно, това обстоятелство следва да се счита за съдебна форма на предявяване на цесията спрямо длъжника. В настоящият случай, упълномощаването на ищеца като цесионер да извърши вместо цедента съобщаване за прехвърляне на вземането, е учредено с представеното към исковата молба пълномощно, прието като доказателство по делото. С оглед на изложеното следва да се приеме, че ответникът е валидно уведомен с получаването на препис от исковата молба, към която е приложен и договора за цесия и пълномощното. Обстоятелството, че ответникът се представлява в производството от особен представител не влияе по никакъв начин на посочените по горе изводи. В тази връзка на особения представител са надлежно връчени преписите от исковата молба ведно с приложенията към нея (сред които договора за цесия с приложение № 1, пълномощно за цесионера и уведомлението до длъжника по чл.99, ал.4 ЗЗД). Съгласно трайната съдебна практика последният може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34, ал.5 ГПК и съответно същият се явява и 4 надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна, вкл. в хода на процеса. Следователно връчването на всички книжа по делото на ответницата е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването правни последици (така Решение № 198 от 18.01.2019г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК). В допълнение следва да се отбележи и че разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е създадена в интерес на длъжника, с оглед избягване изпълнение на ненадлежен кредитор или двойно плащане, но в случая не са налице твърдения в подобен смисъл. По отношение на възражението на особеният представител на ответника, с което оспорва валидността на извършената цесия, като счита, че е нарушена разпоредбата на чл.26 ЗПК, а именно, че цесията не е надлежно извършена, доколкото в договора не се съдържала клауза, предвиждаща възможността вземането по договора да се прехвърли на трето лице, съдът го намира за неоснователно поради следното. Действително, в процесния договор подобна възможност не е уредена, но в чл.6, ал.3 ОУ, такова право на заемодателя е предвидено. Изрично е посочено, че ОУ са неразделна част от процесния договор, като същите носят и подписа на ответника, поради което съдът счита, че същият е бил надлежно запознат с тях. Съответно, съдът счита, че ищецът е легитимиран да търси вземането по силата на сключения със заемодателя договор за цесия. Предвид всичко гореизложено, следва да се приеме, че ефектът на уведомяването е новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на цесионера, като титуляр на спорното материално право (в този смисъл Решение № 3/16.04.2014г.на ВКС по т.д. № 1711/2013г.).

На следващо място, процесното правоотношение попада под регулацията на ЗПК и ЗЗП, които разпоредби са императивни и за приложението им съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК като при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

В случая се установява, че в договора за потребителски кредит са посочени: размер на кредита, общо дължимите суми от потребителя, 5 годишния процент на разходите, който по размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва разходите за неустойка по кредита. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не е лишен да контролира евентуално неравноправния характер при определянето на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница, в каквато насока са разясненията, дадени в т.57 от решение по дело C-779/18 на Съда на ЕС, а в същия смисъл е също Решение от 21 април 2016г. по дело C-377/14. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т.1 ДР ЗПК е дадена дефиниция на „общ разход по кредита за потребителя“, а в т. 2 се съдържа дефиниция на „обща сума, дължима от потребителя“. При анализ на посочените разпоредби и въз основа ангажираните доказателства съдът приема, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на заемополучателя за предоставяне на обезпечение представлява разход по договора за заем, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК и от начина, по който тази клауза е уговорена между страните. При цялостния анализ на договора за заем е видно, че неговото сключване и получаването от ответника на сумата по кредита е било обвързано с очакване от страна на заемодателя, че изискването за предоставяне от заемодателя на обезпечение по договора няма да бъде изпълнено предвид краткия срок /само 3 дни/, като тези очаквания са намерили израз в обстоятелството, че е изготвен погасителен план в един вариант, изначално включващ в погасителната вноска по кредита и неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Изложеното дава основание да се приеме, че предоставянето на заема в случая е резултат от преценката на ищеца, че наред с уговорената възнаградителна лихва той ще получи и неустойката по чл.8 от договора, респ. последната има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите. С 6 оглед на приетото заключение се установява, че действителният ГПР многократно надвишава посочения в договора за заем. Следователно в случая е нарушено изискването в годишния процент на разходите по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които той ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил неустойката /отразена в погасителния план като падежно вземане по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК/ в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на заема за длъжника.