Определение № 2218 от 30.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2218 гр. София, 30.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101120 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. А., против решение № 456 от 04.12.2023 г. по гр. дело № 246/2023 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение с уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.

Обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с необсъждане на всички наведени от страните доводи и възражения относно предпоставките за ревандикиране на имота, нищожността на процесния договор за продажба поради заобикаляне на закона (заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД, представляващо основание различно от привидността, неправилно възприета от въззивния съд) и невъзможен предмет, следващ от установените по производството данни, и придобиването на имота по давност, както и с липсата на преценка на всички събрани по производството доказателства при неправилно дадени указания за подлежащите на доказване факти. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните въпроси: 1. Трябва ли съдът при изясняване на фактическата обстановка да обсъди и прецени всички правнорелевантни факти, от които се пораждат или погасяват права и задължения според хипотезата на правните норми, на които се позовават страните. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТP № 1 от 09.12.2013 г. пo тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК 1 на ВКС, ТP № 1 от 04.01.2001 г. пo тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 50101 от 25.01.2023 г. по гр. дело № 68/2022 г. на ВКС, II г.о.; 2. Може ли въззивният съд да игнорира показания на свидетел, които са събрани по негови указания за установяване на факти поради пропуск на първата инстанция, само защото не са изложени пред първата инстанция от същия свидетел. Навежда, че при отговора на този въпрос въззивният съд се е отклонил от установената практика на ВКС, обективирана в решение № 50242 от 29.11.2022 г. по гр. дело № 117/2022 г. на ВКС, IV г.о.; 3. Дължи ли въззивният съд обсъждане на доказателствата, върху които се основават оплакванията във въззивната жалба. Посочва, че по този въпрос е налице несъответствие със задължителната съдебна практика в ТP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТP № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 4. Привидна ли е прехвърлителната сделка, извършена в нарушение на чл. 152 ЗЗД, и нужно ли е за доказването на обезпечителната цел да има обратно писмо или друг писмен документ. Излага, че въззивният съд е дал отговор на този въпроси, който е в противоречие с практиката, установена в решение № 38 от 07.03.2022 г. по гр. дело № 1778/2021 г. на ВКС, III г.о., и ТP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради неправилно дадени от въззивния съд указания за подлежащите на доказване релевантни факти; 5. За да се осъществи владение на чужд имот, нужно ли е съгласието на собственика на имота. Въпрос, който се поддържа от касатора, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. дело № 509/2022 г. на ВКС, II г.о.; 6. Може ли да се образува етажна собственост в еднофамилна двуетажна жилищна сграда с един собственик и за да се отдели като реална част етаж от къща с цел да стане самостоятелен обект, нужен ли е одобрен инвестиционен проект по чл.

202 ЗУТ, и 7. Длъжен ли е съдът, за да зачете вещните права на страна по делото, която се легитимира като собственик на реална част от сграда въз основа на договор, да изясни дали прехвърлената реална част отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Свързва последните два въпроса с оплакванията в касационната жалба за извършена от въззивния съд преценка за легитимацията на ищеца като собственик на имот при несъобразяване на наведеното възражение за нищожност на процесния договор при невъзможен предмет, предвид установените по делото данни от събраните доказателства, които налагат и прилагането на императивните правила за изискванията за самостоятелен обект на собственост. Поддържа, че последният (седми) от поставените въпроси е разрешен и в противоречие с решение № 50122 от 18.01.2023 г. пo гр. дело № 109/2022 г. на BKC, I г.о., поради задължението на въззивния съд служебно да извършва проверка за съответствието с императивни правни норми.

Излага като основание за допускане до касационно обжалване и очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Извежда наличието й с разглеждането на възражението за нищожност нa прехвърлителна сделка на имота поради нарушаване на забраната на чл. 152 33Д с доказване на действия от приобретателя за прехвърлянето на имота нa длъжника, с даденото значение на изразеното желание на кредитора (приобретател) да влезе във владение на имота, предмет на прехвърлителната сделка, и с приемането на срока на договора за заем като негов съществен елемент.

2

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – П. Н. С., е подал отговор на касационната жалба, в който изразява съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 21.03.2022 г. искова молба от П. С. против М. А. с предявени иск по чл. 108 ЗС за установяване на собственост въз основа на договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 128 от 24.02.2009 г. и предаване на владението на 1/2 идеална част от дворно място от 310 кв.м в [населено място], [улица], представляващо УПИ *-* в кв. 512 по плана на града и с идентификатор *** по кадастралната карта, заедно с втори етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***** и съответните идеални части от общите части на сградата, и иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 3600 лева.

Така предявените искове са оспорени от ответника М. А. в срока по чл. 131 ГПК, възразявайки че той е собственик на имота поради нищожност на договора за продажба като сключен при заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД за обезпечаване на негови парични задължения към П. С., предмет на гр. дело № 5503/2017 г. и гр. дело № 797/2017 г. на Русенски РС и свързани с договор за заем за осигуряване на заемни средства за започване на търговска дейност, а при евентуалност поради придобиването на имота по давност. Наведено е в последното проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 25.01.2023 г., преди приключване на съдебното дирене, въз основа на посочените за установени по делото данни за несъответствие на втория етаж от жилищната сграда с изискванията за самостоятелен обект на собственост и невъзможност за изправяне на несъответствието при еднофамилния характер на къщата, възражение за нищожност на договора и засягане на прехвърлителния му ефект.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника М. А. с наведени оплаквания за постановяване на първоинстанционното решение в противоречие със закона поради неправилно прилагане на чл. 152 ЗЗД и на приложимите разпоредби за жилище, респ. за възможността предметът на сделката да е годен самостоятелен обект на право на собственост за легитимиране на ищеца въз основа на договора, необоснованост на изводите на районния съд поради неправилна преценка на доказателствата и липсата на разпределяне на тежестта на доказване относно конкретни релевантни факти по направените от него възражения. С нея е направено и доказателствено искане за допускане на техническа експертиза, което въззивният при разглеждане на делото в открито съдебно заседание от 12.09.2023 г. е отхвърлил, като направено по несвоевременно възражение за нищожност на 3 договора при невъзможен предмет.

За да постанови решението, въззивният съд и чрез препращане по чл. 272 ГПК е приел за установено, че с договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 128 от 23.02.2009 г. М. А. е продал на П. С. 1/2 идеална част от дворно място, цялото с площ 310 кв.м, находящо се в [населено място], [улица], заедно с целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда с площ 41.50 кв.м, състоящ се от две стаи, коридор и тераса, и със съответните идеални части от общите части на сградата, за сумата 15090.20 лева, съответстваща на данъчната оценка на имота. С експертното заключение, прието от районния съд за установяване на средния пазарен наем, същият е описан като част от двуетажна жилищна сграда със сутерен, с две стаи от двете страни на стълбището в къщата и санитарен възел с вход от тераса. Изложил е въззивният съд, че въз основа на договор за паричен заем по нотариален акт за договорна ипотека от 23.03.2009 г. П. С. е предоставил на М. А. заемни средства от 25800 лева, които следвало да се върнат до 01.04.2010 г., а при неизпълнение в срок и с 20 % лихва за всеки просрочен месец. За обезпечение на вземанията по този договор за заем страните са учредели с нотариалния акт договорна ипотека върху останалата 1/2 идеална част от поземления имот, заедно с бечовия (полуприземен) етаж от къщата и съответните идеални части от общите части на сградата.

Прието е от въззивният съд, че въз основа на подадено от П. С. заявление по гр. дело № 797/2017 г. на Русенски РС за събиране на вземанията по договора заем е издадена заповед № 485 от 13.02.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу М. А. за сумата 25800 лева, заедно със законната лихва от 09.02.2017 г., като подаденото заявление е отхвърлено за разликата над 25800 лева до сумата от 30000 лева, претендирана като част от сумата 50000 лева. Издадена е в полза на П. С. и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. дело № 3749/2017 г. за сумата от 24200 лева - договорна лихва, претендирана частично от сумата от 417960 лева за периода 02.04.2010 г. – 09.02.2017 г., като установителният иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането е отхвърлен с влязло в сила решение по гр. дело № 5503/2017 г. по описа на Русенски РС поради нищожност на клаузата за уговарянето й.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел искът по чл. 108 ЗС за основателен поради доказване на принадлежността на имота на ищеца П. С. въз основа на договора за продажба и владението му без основание от ответника М. А., който първоначално е живял в имота след продажбата му със съгласието на новия собственик, последният впоследствие манифестирал желание да влезе във владение на собствения си имот, в която насока свидетелствали показанията на В. В., Н. Р. и Т. Т. (свидетели на ищеца П. С.). В тази насока съдът е приел за изолирани показанията на св. М. Р. (представител на ответника в исковото производство по чл. 422 ГПК), че през 2017 г. ищецът е искал само да му бъдат върнати парите и нямал претенции към имота, а и за оборени поради липсата на предприети от ищеца П. С. правни действия във връзка с изложеното, като например прехвърляне на собствеността върху процесния имот отново на М. А..