Решение № 588 от 23.07.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 588 гр. Бургас, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна Н. Йорданова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова в присъствието на прокурора Г. Ст. И. като разгледа докладваното от Диляна Н. Йорданова Гражданско дело № 20252100100795 по описа за 2025 година

Настоящото производство е върнато за ново разглеждане с решение №36 от 21.02.2025г. на БАС по в.гр.д. №209/2024г. на БАС след обезсилване на решение №985 от 06.09.2023г. на БОС по гр.д.№2030/2021г. на БОС.

При новото разглеждане на делото са разделени предявените от ищеца искове с определение №1406 от 29.05.2025г. на БОС по гр.д.№795/2025г.

След разделянето на производството БОС е сезиран с предявен иск от И.

Н. Р., ЕГН **********, чрез назначения му процесуален представител адв. М.

Иванов от БАК, против Народното събрание на Република България за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2 500 000лева, равняващи се на 1 278 229,70 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наличието на национално законодателство, предвиждащо наказание „доживотен затвор без право на замяна“ и поради липса на законодателна уредба, позволяваща ефективна съдебна замяна на наложеното му наказание „доживотен затвор без право на замяна“ с друго полеко наказание и/или намаляване на наказанието „доживотен затвор без право на замяна, за периода от влизане в сила на присъдата - 02.02.2008г.26.10.2021г., ведно със законната лихва от 02.02.2008г./датата на влизане в 1 сила на присъдата му/ до окончателното плащане.Твърди се, че претендираните неимуществени вреди са следствие на нарушение на основни човешки права, регламентирани от Европейската конвенция за защита правата на човека –чл.2 от Конвенцията, гарантиращ правото на живот с оглед социалната смърт, до която води изтърпяването на наказанието „доживотен затвор без право на замяна“, чл.3 от Конвенцията, аналогичен на чл.4 от ХОПЕС, който забранява изтезанията, нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, чл.13 от Конвенцията –правото на ефективни правни средства за защита и чл.14 от Конвенцията, гарантиращ забрана за дискриминация при ползването на правата и свободите, признати от Конвенцията.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Народно събрание на Република България оспорва предявения иск като неоснователен. Посочва, че твърденията на ищеца за нарушаване на Конвенцията са извън приложното поле на чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ с аргументи, че се касае за общи принципи, представляващи част от правото на ЕС съгласно чл.6, пар.3 от ДЕС и няма нарочно споразумение за присъединяване на ЕС към ЕКПЧ съгласно чл.218 ДФЕС. Излага, че възникването на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС се обуславя от наличието на следните материални предпоставки: нарушена правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, „достатъчна същественост“ на нарушението, претърпени от ищца вреди и пряка причинна връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по делата Francovich, съединени дела С-6/90, С-9/90, Brasserie du Pecheur S A и Factortame, съединени дела С-46/93 и С-48/93, Kobler, С-224/01 и др.).

Фактическият състав е идентичен с този на чл. 4 § 3 ДЕС, който понастоящем намира регламентация в правната норма на чл. 2в ЗОДОВ. Позовава се на решение № 71 от 06 април 2019 г., постановено по гр. д. № 3804/2019 год. по описа на ВКС, IV гр. отд., в което изрично се приемало, че законовото представителство на държавата изключва процесуалната суброгация. Твърди се, Народното събрание е приело законодателство, в което актовете и принципите на европейското право са транспонирани правилно и по този начин в рамките на своята компетентност е определило законовата рамка за защита на обществените отношения, засегнати от престъпления. С това законодателният орган създал общи правила, които гарантирали върховенството на правото на ЕС, като разграничил правомощията на отделните органи, ангажирани с провеждането на наказателната политика на държавата. Поддържа се, че наказателната политика на държавата представлява система от основни положения и мерки за предотвратяването, разследването, разкрИ.ето и наказване на престъпни деяния, съответно съобразяването на националната наказателноправна рамка с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и с практиката на Европейския съд по правата на човека по прилагането й винаги е било приоритет при формирането на наказателната политика. Анализира се практиката на ЕСПЧ, според която Конвенцията се нарушава, ако наказанието лишава осъдените от всякаква надежда да си върнат свободата. Разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията изисквала от присъединилите се държави да дадат на осъдените на доживотен затвор перспектИ., колкото и да е далечна, един ден 2 да получат корекция на присъдата си и да заживеят свободно. Според ответника изборът на държавата на конкретна система за наказателно правосъдие, включително режим на преразглеждане на присъдите и освобождаване, по принцип е извън обхвата на надзора, който ЕСПЧ осъществява на европейско ниво, при условие че избраната система не противоречи на принципите, установени в Конвенцията (A chour срещу Франция [GC], № 67335/01, § 51, ЕСПЧ 2006-IV). По делото на Кафкарис срещу Кипър ([ГК], №. 21906/04, § 97, ЕСПЧ 2008), се приемало, че налагането на незаменяема доживотна присъда на пълнолетно лице, без никаква перспектИ. за освобождаване, може да повдигне въпрос по член 3, но когато националното законодателство предвижда възможност за преразглеждане на доживотната присъда с оглед нейното намаляване, преустановяване или прекратяване или за условно освобождаване на лицето, това е достатъчно. Счита, че въпреки, че според вътрешното право на Република България доживотният затвор без замяна не подлежи на трансформация в срочно наказание, нито е допустимо условно предсрочно освобождаване от изтърпяването му, по силата на чл. 98, точка 11 от Конституцията на Република България от 1991 г. съществувало правото на помилване, което е прерогатив на Президента на републиката, закрепено и в разпоредбата на чл. 74 от Наказателния кодекс, съгласно който президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание, доживотния затвор без замяна и доживотния затвор - да опрости или замени. Намира, че президентското право на помилване е достъпно средство за регулиране на доживотен затвор без замяна, което дава на всеки изтърпяващ такава присъда надежда, че един ден може да възвърне свободата си. Посочва, че е неприложима практиката на ЕСПЧ по делото на Винтер и други срещу Обединеното кралство /№ 66069/09, 130/10 и 3896/10 , ЕСПЧ 2013 г./, по което за разлика от ограничените правомощия на държавния секретар по правосъдието в Обединеното кралство, президентското право на помилване в България не било ограничено по никакъв начин. По делото Й. срещу България (жалба № 36295/02 г.), решено след Кафкарис, но преди Винтер съставът на пето отделение на ЕСПЧ приел, че въпреки че до ноември 2009 г. не е помилван от президента нито един осъден на доживотен затвор, това не било достатъчно, за да покаже, че г-н Й., осъден на доживотен затвор без замяна, е бил лишен от цялата си надежда да бъде освободен един ден. По делото на Х. и Т. срещу България (жалби № 15018/11 и 61199/12) и по делото „М. срещу България“ (жалба № 23810/05) ЕСПЧ констатирал, че механизмът на помилването, позволяващ преразглеждане на доживотните присъди без право на замяна, действа de facto в страната ни след 2012 г. На следващо място отговорността на Народното събрание не можело да зависи от действията или бездействията на президента и още по- малко от прозрачността или ефективността на процедурата по помилване. Нямало данни по делото за подадени от ищеца молби за помилване, поради което не можело да бъде направен извод, че този способ е използван от него. Според ответника при подадена молба за помилване също не би се стигнало до нарушение на чл. 3 от Конвенцията предвид института на помилването в чл. 74 от НК, което представлявало предсрочно освобождаване de jure, от която ищецът винаги можел се възползва de facto. Възразява, че няма нарушение на чл. 13 от Конвенцията, който гласи, че всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. В случая ищецът бил реализирал пълноценно тези свои права и получил ефективна и пълноценна правна защита на правата си, тъй 3 като имал възможност както да обжалва присъдата си, така и впоследствие да подаде молба за помилване по чл. 74 от НК. Липсвало и второто кумулативно изисквано условие за ангажиране на отговорността на държавата в лицето на ответника - наличие на съществено нарушение на правото на ЕС. Посочва, че СЕС възприема, че законодателният орган не следва да носи отговорност, освен ако с нарушението съответният орган достатъчно явно и сериозно е превишил пределите на правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за увреждане на адресатите на нормата. Оспорва правата на ищеца по чл. 2, чл. 3, чл. 13 и чл. 14 от Конвенцията и съответстващите им права по ХОПЕС, да са били или в момента да са ограничени, което да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Липсвала и причинна връзка между твърдяното нарушение и вредите, като в тази връзка се позовава на решение от 31 март 2011 г., Mauerhofer/Комисия, С-433/10 Р, непубликувано, EU:C:2011:204, т. 127 и цитираната съдебна практика обединени дела 64/76, 113/76, 167/78, 239/78, 27/79, 28/79 и 45/79 Dumortier и други срещу Съвет [1979 г. ] ECR 3091, параграф 21; съединени дела С-363/88 и С-364/88 Finsider и други срещу Комисията [1992] ECR 1-359, параграф 25; и Trubowest Handel и Makarov срещу Съвет и Комисия [2010] ECR I -0000, параграф 53, решение на Съда от 08.11.2011 г. по дело Т-88/09, Idromacchine Sri, Alessandro Capuzzo и Roberto Capuzzo/ Европейска комисия и други/. При условията на евентуалност се прави възражение, че вредите са причинени поради изключителна вина на пострадалия по смисъла на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, както и възражение за съпричиняване по чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, като с поведението си ответникът изключително допринесъл за настъпване на вредите. Прави възражение за погасителна давност. Ангажира доказателсва.

Претендира разноски.

Предявен е иск с правно основание чл. 2в, ал.1, т.2 от ГПК.

В изпълнение на разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗОДОВ задължително участие по делото е взел прокурор, като представителят на ОП-Бургас изразява становище за неоснователност на предявените искове.

След преценка на събраните по делото доказателства, доводите на страните и разпоредбите на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е безспорно установено, че ищецът И. Н. Р. излежава доживотна присъда без право на замяна в затвора в гр. Бургас.

На 09.11.2001г. от следовател при ОСС-Бургас под №956/2001г. на ОСлО при ОП-Бургас е било образувано предварително производство, което първоначално се е водило срещу неизвестен извършител за умишленото убийство на Т.С.Ж., С.С.Д., Н.Д.Б. по начин и със средства за живота на мнозина.

На 30.11.2001г. ищецът Р. е привлечен като обвиняем в качеството му на пряк извършител за убийството на трите лица, извършено на 09.11.2001г. в гр.

Несебър, за което е бил подбуден и подпомогнат от К-А. П., С. Д. и П.П., както и, че по същото време и на същото място унищожил чрез взрив и повредил чужда машина – л.а. Жигули, ДК№ ******* и сгради около адреса, последвали 4 значителни щети и смърт на трите лица, посочени по-горе. Със същото постановление му е взема мярка за неотклонение „задържане до предаване на съда" на “основание чл. 152, ал.3 от НПК /отм./. Първоначално търпял мярката на процесуална принуда в следствения арест в к.к. Слънчев бряг, като през месец септември 2002 г. бил преместен в затвора в гр. Бургас.