Решение № 2835 от 15.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2835 гр. Бургас, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Гражданско дело № 20252120106320 по описа за 2025 година

Производството е образувано по исковата молба на К. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ......................................., чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Л., против "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК ........................, със седалище и адрес на управление .................................., представляван от С. Н. Т. , с която се иска приемане за установено между страните, че ищцата не дължи сумата от 2,601.17 лв. по Договор за кредит № ............................. от 25.11.2024 г., поради неговата недействителност.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за кредит № ............................. с главница 1,000 лв. и период от 24 месеца, по който ищцата е заплатила сумата от 708.70 лв. към 27.08.2025 г., а на 28.08.2025 г. е заплатила още 300лв. С извършените плащания ищцата счита, че е погасила изцяло задълженията си към кредитора, като е погасила чистата стойност на кредита. За останалите претендирани от ответника вземания се твърди, че е налице нищожност на договора, поради неравноправност на клаузите в него, в частност искането за предоставяне на обезпечение, с което се прикрива печалба на дружеството и се обосновава нищожността поради нарушаване на правата на протребителя, противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Счита, че договорът е недействителен, а сумата от 2,601.17 лв. е недължима на основание чл. 23 от ЗПК.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който претенцията се оспорва като неоснователна и се иска нейното отхвърляне. Излагат се подробни съображения за валидността на договора, като се сочи, че дори и да е налице неравноправност на клауза от договора, това не влече нищожността на целия договор.

Предявеният иск е с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК и чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

1

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че между „СТИК – КРЕДИТ” АД и ищцата Н. е бил сключен процесният договор за потребителски кредит № ............................. от 25.11.2024 г., съгласно който кредиторът е предоставил на длъжника сумата от 1000 лв. и срок за погасяване на сумата 24 месеца, че кредитът е усвоен изцяло, както и че чистата стойност по кредита е заплатена от кредитополучателя.

Видно от представения договор, страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент от 36 %, годишен процент на разходите в размер на 28,32 % и обща дължима сума в размер на 1368,38 лв. Лихвеният процент при просрочени плащания е 10%. Страните са уговорили обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 1, т. 9 и чл. 2, ал. 1 неразделна част от договора е погасителния план - приложение № 2, който съдържа информацията за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (показващи погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо, допълнителните разходи) и общия размер на тези плащания (чл.2). В случая Приложение 2 – погасителен план към договора не е представено по делото.

Видно от представената по делото преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр, предложението е съдържало 24 месечни вноски с падежи от 25.12.2024г. до 25.11.2026г., чийто размер не е еднакъв, а се увеличава с всяка вноса от 28,75 лв. за първата вноска до 121,54 лв. за последната вноска. Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора длъжникът следва да предостави в срок от 3 дни от сключване на договора уговореното обезпечение на кредитора – физическо лице поръчител или банкова гаранция, отговарящи на предвидените в Общите условия изисквания. В случай на неизпълнение съгласно чл. 29, ал. 1 той дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която се заплаща на части ежемесечно с всяка погасителна вноска. Видно от СЕФ неустойката е в общ размер на 1841,62 лв.

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства справка от дружеството кредитор и детайли за картова трансакция - че заемополучателят е заплатил сумата от 708,70 лева и сумата от 300 лева, или общо 1008,70 лева.

Спорен между страните е въпросът за действителността на уговорката за неустойка, както и на договора.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит, като съдът е длъжен служебно да следи за неговата действителност. В случая кредитополучателят се явява потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе разпоредби и следва да бъде извършена преценка за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко 2 свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

В процесния договор е предвидено, че същият е обезпечен с поръчител или банкова гаранция, като кредитополучателят разполага с извънредно кратък тридневен срок да предостави обезпечение. Същото следва да отговаря на условията по раздел VIII, които се явяват трудно изпълними. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на задължението за предоставяне на обезпечение. По същността си тя не обезпечава изпълнението на основното задължение по договора, а вторичното задължение за предоставяне на обезпечение. Само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора.

Следователно уговорената неустойка излиза извън основните й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Отделно от това се наблюдава и значително оскъпяване на ползвания кредит, водещо до утежняване на финансовото състояние на длъжника. По този начин т.нар неустойка по договора, равняващa се в случая на 184% от главницата по кредита, представлява скрита печалба за кредитора. Горното се потвърждава и от начина на разсрочване на неустойката в месечните вноски. По този начин предоставеният кредитът се оскъпява значително. Ето защо, след анализ на горепосочените договорни клаузи, се налага извод, че уговорената от страните сума в чл.29, ал.1 от договора за потребителски кредит на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение /процесната неустойка/, което е включено в погасителния план. Изложеното несъмнено прикрива действителните разходи по кредита и начинът, по който е уговорено погасяването на задължението за неустойка, позволява то да се определи като разход, който следва да бъде включен ГПР, съгласно дефиницията на чл. 19 ЗПК. По делото не се установява тези суми да са включени като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай действителният размер на ГПР би надвишил този, посочен в договора, както и законоустановения в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР. Съдът приема, че така са нарушени и изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като посоченият в договора ГПР от 28,32 % не е определен законосъобразно. В този смисъл е и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/ 22 на СЕС, с което се приема, че описаната конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита попада в обхвата на понятията „общи разходи по кредита за потребителя“ и „годишен процент на разходите“. Наред с това при включване на вземането за неустойка в ГПР се налага извод, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в противоречие със закона - противоречи на установеното в нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК изискване годишният процент на разходите да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. С оглед дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му.

Следва да се посочи и че при служебната проверка на договора за действителност се установи, че същият не отговаря и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като не съдържа условията за погасяване на кредита от потребителя, липсва погасителен план, съдържащ размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, макар съгласно чл. 2, ал. 1 от процесния договор да е неразделна част от същия. Предвид 3 изложеното настоящият съдебен състав приема, че договорът не е съставен по ясен и разбираем начин, като липсва съществен елемент от съдържанието на договора, а именно начинът на издължаване на кредита.

Следователно кредиторът не е изпълнил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен. На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като съдът намира тази санкция за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението, допуснато от кредитодателя.

В настоящия случай по делото безспорно бе доказано, че ищцата е платила по договора сумата от 1008,70 лева и следователно чистата стойност на кредита от 1000 лева е погасена.

Предвид всичко изложено, съдът намира, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

От ищеца по главния иск е представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на държавна такса в размер на 104,05 лева, която съобразно правилата на чл. 78, ал.

1 ГПК следва да бъде възложена в тежест на ответника. Основателно е искането за присъждане на адвокатско възнаграждение дължимо в полза на адв. Д. Г. - процесуален представител на ищцата, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът определя същото с оглед правната и фактическа сложност на спора, извършените процесуални действия и установеното в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в размер на 480 лв. с вкл. ДДС. По делото не са налице доказателства, от които да се направи извод за това, че ищцата не отговаря на условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предложение 2 от ЗА, поради което съдът приема, че са налице предпоставките за заплащане на оказаната безплатна адвокатска защита в размер, съобразен с минималните по наредбата.