Определение № 2663 от 17.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2663 гр. София, 17.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20258002900909 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Черита“ ООД и „Лотос - ЛМ“ ЕООД срещу решение № 708 от 04.12.2024 г. по в.т.д. № 784/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №260271 от 02.05.2024г. по гр.д. № 459/2017г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от всеки от касаторите срещу Община Антон искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 13 630,13 лв., с ДДС - главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Реконструкция на площад с. Антон“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между Община Антон и „ВЕИ - КОНСОРЦИУМ“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД), и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 879,59 лв. - обезщетение за забава върху незаплатено възнаграждение по проект „Реконструкция на площад с. Антон“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г.; както и предявените от всеки от касаторите срещу Община Антон искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 38 282,04 лв. с ДДС - главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа с. Антон“ по 1 договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между Община Антон и „ВЕИ - КОНСОРЦИУМ“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД) и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите 9 034,58 лв. - обезщетение за забавено плащане върху незаплатеното възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа с. Антон“ за периода от 28.11.2013г. до 24.03.2016г.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон.

Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е разгледал претенциите за двата обекта – „Реконструкция на площада на с. Антон“ и „Благоустрояване на уличната мрежа на с. Антон“, но е направен доказателствен анализ само на документите, свързани с втория обект „Благоустрояване на уличната мрежа на с. Антон“. Твърдят, че неправилно апелативният съд е приел за безспорно, че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1 084 566, 15 лв. Навеждат доводи, че липсата на одобрение за плащане на сумата от Държавен фонд „Земеделие“ не освобождава възложителя от отговорността за плащане. Твърдят, че въззивният съд не е приложил правилно критериите по чл.20 от ЗЗД и не е изяснил действителната воля на страните относно обстоятелствата в Акт обр. 19 от 02.07.2013 г., Акт обр. 19 от 23.11.2013 г. и Анекс № 3 от 27.05.2013 г.

Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и основания, изложени както във въззивната жалба, така и в отговора на въззивната жалба? 2.Относно правомощията и задълженията на въззивния съд и в частност да интерпретира факти и обстоятелства, по начин за който страните не са известени. 3. За предпоставките, при които съдът следва да изясни действителната воля на страните. 4. Относно отговорността на възложителя да плати на изпълнителя по договора за изработка в съответствие в зависимост от изпълнение на задължения към възложителя от страна на трето лице.

Твърдят, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 64 от 28.02.2025 г. по т.д. № 1652/2024 г. на ВКС, ТК, І т.о., както и цитираната в него съдебна практика – решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 2

04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., а също и решение № 573 от 07.10.2024 г. по гр.д. № 4162/2023 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр.д. № 1371/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 13 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 1530/2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 50271 от 21.02.2023 г. по гр.д. № 4931/2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др.; въпросът по т.2 е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д.

№1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 30 от 27.01.2025г. по т.д. №2115/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 426 от 20.01.2014 г. по гр.д. №3209/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 477 от 23.01.2013 г. по гр.д. №1648/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д. №2060/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 458 от 23.12.2011 г. по гр.д. №73/2011г на ВКС, ГК, I г.о. По въпроса по т.3 касаторът се позовава на отклонение от приетото в решение № 134 от 25.06.2014г. по гр.д №6886/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и цитираните в него решение № 117 от 28.08.2013г. по гр.д. № 215/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 505 от 03.01.2013г. по гр.д. № 1476/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в решение №75 от 23.06.2022г. по гр.д. № 2712/2021г. на ВКС, ГК, III г.о., а по въпроса по т.4 – от приетото в решение № 15 от 22.12.2016г. по т.д. №2404/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовават се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

Ответникът по касация Община Антон оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмени отговори. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 14.07.2011г. между Община Антон, като възложител и дружество по ЗЗД „ВЕИ- Консорциум“, в което участват „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД, при равни дялове, като изпълнител, е сключен договор за изработка №23/322/00289/23.10.2009г., по силата на който изпълнителят е приел да изпълни строително-монтажни работи /СМР/ на обект „Благоустрояване на улична мрежа в с. Антон“ и СМР на обект „Реконструкция на площад в с.

Антон“. Приел е за безспорно приемането на работата по двата договора, както и че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1 084 566,15 лв. За основно спорно обстоятелство по делото е счел размера на дължимото от ответника възнаграждение по договора, предвид доводите на ищците, че пълната стойност на актуваните и приети за изпълнени СМР е посочена в акт обр.19 от 02.07.2013г., който отразява и изпълнението на допълнителни, невъзложени с договора и описани в Приложение №1 към исковата молба строителни работи, което се е наложило в хода на работата, както и предвид различното становище на 3 ответника, че по силата на анекс №3 към договора, подписан от страните на 27.05.2013г., възнаграждението на изпълнителя е определено в размер на 1 084 566,15 лева - до размера на одобреното от ДФ“Земеделие“ финансиране по договора. Констатирал е, че за приемането на работата са представени акт обр.19, съставен на 23.11.2013г., и акт образец 19, съставен на 02.07.2013г., подписани от представители на изпълнителя и възложителя, заедно със съпътстващите ги 38 броя актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване. Позовал се е на данните от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, че в двата акта обр. 19 е налице разлика единствено в крайната стойност на актуваните СМР, както и разлика в количествата на актуваните СМР по 8 позиции. Въззивният съд е приел, че съставянето на двата акта и заплащането на посочената в акт обр.19 от 23.11.2023г. стойност, установява по несъмнен начин изпълнението на описаните в тях строително-монтажни работи. Констатирал е, че с анекс №2 от 15.10.2012г., страните са се съгласили да променят клаузата на чл.3, ал.6 от договора, като се приели, че окончателното плащане ще се извърши след одобрение на Държавен фонд „Земеделие“ и след представяне от страна на изпълнителя на фактура до размера на одобрената от ДФ „Земеделие“ сума. Решаващият съд е аргументирал, че това съглашение не е нищожно, тъй като договорът между страните е сключен след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, като възложителят следва да отчита приетата работа пред ДФ „Земеделие“, който да осъществява контрол за разходването на средствата по Програмата за развитие на селските райони, за периода 2007-2013г.

Въззивният съд е приел, че в този случай Община Антон като бенефициент по проекта е обвързана от финансовите условия по проекта, поради което уговорка за осъществяване на плащането след одобрение от Държавен фонд „Земеделие“ и до размера на одобрената сума не е по естеството си поставянето на плащането под отлагателно условие, а поставя допълнителни изисквания към условията за извършване на плащането. Установил е, че с анекс №3 от 27.05.2013г., подписан след подписването на акт обр.19 от 02.07.2013г., страните са се съгласили, че дължимото възнаграждение за изпълнените СМР се определя в общ размер на 1 084 566,15 лв., както и че след това страните са подписали нов акт обр.19 от 23.11.2013г., съгласно който стойността на актуваните видове и количества СМР възлиза на 1084566,15 лв.

Решаващият съд е приел, че по - късно съставеният акт обр.19 отменя първоначално съставения, като е отхвърлил аргументите на въззиваемия, че двата акта са напълно равностойни, като вторият е съставен единствено с цел отчитане на възложителя пред ДФ „Земеделие“.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Вторият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „относно правомощията и задълженията на въззивния 4 съд и в частност да интерпретира факти и обстоятелства, по начин за който страните не са известени“ е свързан само с касационните доводи във връзка с претенцията за изпълнените СМР на обект „Реконструкция на площада на с.

Антон“, приети с Акт обр.19 от 02.07.2013г. и неправилния извод на съда, че страните не спорят, че за този обект всичко е платено. Неправилната преценка на съда, че дадено обстоятелство е безспорно между страните, е процесуално нарушение, но не е свързано с нарушаването на диспозитивното начало и правомощията на въззивния съд при условията на ограничен въззив. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив. Когато е обсъдил факт, относно който страните са изложили доводи във въззивната жалба и отговора на същата, но неправилно е приел същия за безспорен, въззивният съд не допуска нарушение на чл.269 от ГПК, а извършва неправилна преценка на изразените от страните становища. Поради това и поставеният от касаторите въпрос по приложението на правилото на чл.269 от ГПК не се явява обуславящ за изхода на спора.