Определение № 2893 от 21.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2893 гр. София, 21.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.а

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Частно касационно търговско дело № 20268003901193 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Д. Й. - Я. срещу определение № 347 от 19.12.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 279/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено определение № 205/ 22.07.2025 г., постановено по т.д. № 16/2024 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което съдът се е произнесъл по направено от това лице искане за изменение на постановеното по делото определение за прекратяване на делото в частта му за разноските.

В частната касационна жалба се сочи, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 649, ал. 6 ТЗ. В тази норма не е предвидено, че при прекратяване на производството за разглеждане на някой от исковете, предявени по реда на чл. 649 ТЗ, държавните такси и разноските се възлагат в тежест на ищеца, каквото разрешение е дадено в обжалваното определение. Частният касатор заявява, че по делото е постановено определение на съда за освобождаване на първоначалния ищец от заплащане на такси и разноски, като счита, че то ползва и наследника, който е конституиран на негово място като страна в производството, защото последният встъпва във вече възникналото правоотношение. Намира, че правоприемникът на първоначалния ищец не може да отговаря за направените по делото разноски, защото е конституиран след като исковете са станали недопустими поради загубата на правосубектност на един от ответниците със заличаването му от търговски регистър.

1

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя шест въпроса.

Ответниците по частната касационна жалба – „РБ“ ЕООД, Б. И. Г., „Димас“ АД, „Ему“ АД и „Проксима Сървис“ ЕООД, не са подали писмен отговор.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима.

Първоинстанционното производство пред Окръжен съд - Габрово е образувано за разглеждане на искове с правна квалификация чл. 646, ал. 2 ТЗ, предявени от И. Г.

Д., която е заместена в процеса на основание чл. 227 ГПК от наследника си по закон И.

Д. Й. – Я., срещу „Мира-Ел“ ООД – в несъстоятелност, „РБ“ ЕООД, Б. И. Г., „Димас“ АД, „Ему“ АД и „Проксима Сървис“ ЕООД, за прогласяване за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на „Мира-Ел“ ООД- в несъстоятелност на плащания и погасявания на парични задължения в общ размер на 37 512, 23 лв., извършени от несъстоятелния търговец в периода от 22.11.2016 г. до 15.11.2017 г. В хода на разглеждане на делото ответникът „Мира-Ел“ ООД – в несъстоятелност е заличен от търговския регистър, с което е загубил процесуалната си правоспособност. Първоинстанционният съд е счел, че в производството по предявен иск по чл. 646 ТЗ участието на несъстоятелния длъжник е задължително, поради което с неговото заличаване е отпаднала една от абсолютните положителни процесуални предпоставки за допустимост на исковете спрямо всички ответници. С оглед на това е прекратил делото и с акта за това се е произнесъл по задължението за заплащане на държавна такса за предявяване на исковете, която не е събрана предварително, и по отговорността за разноски. Първоинстанционният съд е намерил, че ищцата И. Д. Й. – Я. е страната, за която на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ възниква задължение да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса в размер на 9 378, 06 лв. По отношение на отговорността за направените от ответника „Димас“ АД разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. съдът е приложил чл. 78, ал. 4 ГПК и на това основание ги е възложил в тежест на ищцата.

Ищцата е подала молба по чл. 248 ГПК за изменение на това определение в частта му за разноските. Първоинстанционният съд е направил извод, че тя е неоснователна в частта, с която се иска в тежест на страната да не бъде възлагано изобщо заплащането на държавна такса и разноски, както и че е основателна в частта, 2 с която се възразява срещу определения размер на дължимата държавна такса за предявяване на иска, който следва да бъде изменен на 375, 12 лв.

При произнасянето си по частната жалба срещу акта на първата инстанция по чл. 248 ГПК въззивният съд е приел, че отговорността за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявените искове по чл. 646 ТЗ, която не се внася предварително, трябва да се разпредели съгласно правилото, уредено в нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ.

Според съда в тази разпоредба е предвидено, че при отхвърляне на иск по чл. 646 ТЗ ищецът носи отговорност за заплащане на дължимата държавна такса, като това разрешение е приложимо и при прекратяване на производството по такъв иск.

Предвид това и с оглед прекратяване на исковото производство въззивният съд е заключил, че в тежест на ищцата И. Д. Й. – Я. е възникнало задължение да заплати по сметка на съда държавна такса за предявяване на исковете по чл. 646 ТЗ, която е в размер на 375, 12 лв. Счел е, че отговорността за направените от един от ответниците по исковете разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. следва да се разпредели при прилагане на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, поради което тяхното заплащане също е в тежест на ищцата. Въззивният съд е посочил, че за отговорността на ищцата за заплащане на държавна такса и разноски е без значение, че тя е конституирана като страна в производството след заличаването на ответника „Мира-Ел“ ООД – в несъстоятелност. От значение за възникване на отговорността е единствено обстоятелството, че след своето конституиране ищцата е направила изрично изявление, че поддържа предявените искове. Съдът е приел, че освобождаването на първоначалната ищца от заплащане на такси и разноски не ползва автоматично конституираната на нейно място наследница, тъй като то се постановява при съобразяване на определени обстоятелства, отнасящи се до конкретно физическо лице, и ползва само него. Поради съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК е потвърдено.

В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните два въпроса, по които поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1) Специалната норма на чл. 649, ал. 6 ТЗ създава ли единен режим за дължимост както на такси, така и на разноски за водене на производството ?; 2) Следва ли да се тълкува нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ като специална и изключва ли тя приложението на общите правила за разпределяне на отговорността за такси и разноски в ГПК?.

Всеки от тези въпроси се отнася до тълкуването и прилагането на чл. 649, ал. 6 ТЗ в хипотезата на прекратено производство по иск, предявен по реда на чл. 649, ал. 1 ТЗ, поради което следва да се разгледат като един обобщен въпрос. Той трябва да бъде уточнен от съда, съгласно правомошията, указани в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по следния начин: При прекратяване на производството по иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ, предявен от 3 кредитор на несъстоятелността, в тежест на коя страна се възлага заплащането на държавната такса, която не се събира предварително, и разноските по водене на делото, направени от ответник – трето лице?.

Този въпрос е включен в предмета на делото, което е образувано за разглеждане на искове от вида на тези, посочени в чл. 649, ал. 1 ТЗ, прекратено е и от един от ответниците е направено искане за присъждане на разноски. По въпроса има произнасяне в обжалваното определение, което е обусловило крайния извод на съда за това коя е страната, която следва да поеме заплащането на държавна такса за предявяване на исковете, която не се внася предварително, и за направените разноски за защита по него. Следователно този въпрос отговаря на общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него има постановена практика на ВКС. С оглед на това налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и определението на въззивния съд трябва да се допусне до касационно обжалване за проверка за съответствието му с даденото в тази практика разрешение по поставения въпрос.

В Търговския закон се съдържат две разпоредби, с които са регламентирани специални правила за това как се разпределя отговорността за заплащане на държавна такса и разноски в производствата за разглеждане на специалните искове по чл. 645 ТЗ, чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ, които се предявяват по реда на чл. 649, ал. 1 ТЗ. Едната е нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, а другата е разпоредбата на чл. 620, ал. 7 ТЗ.

В чл. 649, ал. 6 ТЗ е предвидено, че по тези искове държавна такса не се внася предварително, като при тяхното отхвърляне се събира от масата на несъстоятелността. По тълкуването на тази норма е дадено разрешение в практиката на ВКС, което настоящият съдебен състав споделя. В Определение № 660 от 06.03.2026 г. по ч.т.д. № 387/2026 г. по описа на ВКС, І т.о., е прието, че в чл. 649, ал. 6, изр.2 ТЗ е установено правило, че при отхвърляне на предявен по реда на чл. 649 ГПК иск държавната такса, която се дължи за неговото разглеждане и не се заплаща предварително, е за сметка на масата на несъстоятелността, а не се възлага в тежест на ищеца. Това разрешение е съответно на преследваната с исковете по чл. 649 ТЗ цел и настъпващите от уважаването им правни последици, които са в интерес на всички кредитори на несъстоятелността с оглед възможността им да получат удовлетворяване при осребряване на включеното в масата на несъстоятелността имущество.

Посоченото правило се прилага и в хипотезата на прекратяване на производството по разглеждане на иск, предявен по реда на чл. 649 ТЗ, защото то води до сходен правен резултат като решението за неговото отхвърляне - и в двата случая не настъпват положителни правни последици за кредиторите на масата на несъстоятелността.

Поради липсата на предвидено разграничение в чл. 649, ал. 1 ТЗ това правило е приложимо както в хипотезата на иск, предявен от синдика, така и на иск, заведен от 4 кредитор на несъстоятелността. В тази насока са произнасянията и в следните актове на ВКС - Определение № 243 от 30.07.2019 г., постановено по ч.т.д. № 1580/2016 г. по описа на ВКС, І I т.о. и Определение № 412 от 19.06.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2628/2018 г. по описа на ВКС, ІI т.о.

С нормата на чл. 620, ал. 7 ТЗ е въведено отделно правило за разпределяне на отговорността за разноски в производството по разглеждане на искове по чл. 645, чл.

646 и чл. 647 ТЗ, когато те са направени от трето лице, което е страна по материалното правоотношение, възникнало по сделката или действието, които се атакуват, и участва в исковия процес като ответник. В нея е предвидено, че при отхвърляне на такъв иск, разноските по делото, направени от третото лице, се събират от масата на несъстоятелността, като това разрешение се прилага само когато искът е предявен от синдика, но не и от кредитор. Тази разпоредба е приета с ДВ, бр. 101 от 2010 г., към който момент е действала различна от актуалната редакция на чл. 649 ТЗ, която е обн.

ДВ. бр. 84 от 13.10.2000 г. В тази редакция на чл. 649, ал. 2 ТЗ е регламентирано, че държавна такса по специалните искове за попълване на масата на несъстоятелността не се събира предварително само когато те са предявени от синдика и съответно само при отхвърляне на предявен от синдика иск, тя се възлага в тежест на масата на несъстоятелността. Следователно съгласно действалата към 2010 г. уредба режимът по отношение на задължението за внасяне на държавна такса и разпределяне на отговорността за нея е бил различен според това от кое лице е заведен искът по чл.