Решение № 162 от 10.02.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 162 гр. Кюстендил, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Андрей Н. Радев при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело № 20241520101183 по описа за 2024 година

Делото е образувано по искова молба от М. Д.

Й. с ЕГН **********, постоянен адрес: ***, чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от управителя Д.

М. М., срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н „Люлин“, ж.к.

„Люлин“ 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 38, ет.2, ап.40-46. С исковата молба са предявени иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 4177001, сключен между страните, както и иск на основание чл.55, ал.1 ЗЗД ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 10 /десет/ лева, частична претенция от общо 305,35 лв. /триста и пет лева и тридесет и пет стотинки/, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази сума,считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски по делото, включително адвокатско възнаграждение.

В срока за отговор на ИМ ответникът оспорва допустимостта и основателността на исковите претенции.Ответникът оспорва иска развивайки подробни съображения в тази насока,моли за отхвърлянето му и за присъждането на разноските по делото.

КРС,след като обсъди доводите и възраженията на страните и доказателствата по делото при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК,приема за установено следното:

1

На 17.06.2021 год. между страните бил сключен Договор за ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 4177001/л.97-99/, по силата на който ответникът като ЗАЕМОДАТЕЛ предоставил на ищцата като заемател сумата от 2750,00-две хиляди и седемстотин и петдесет лева,която последната се задължила да върне при условията на договора за срок от 30-тридесет седмици,на 15-петнадесет броя погасителни вноски,всяка в равен размер от 203,69 лв.,с фиксирани в договора падежни дати.Представен е по делото като доказателство погасителен план ,съдържащ разбивка на вноските по компоненти главница и лихви за всяка вноска,като същият е неподписан от ищцата.Съгласно договора годишният лихвен процент е 35%,а ГПР-40,38 %.

Съгласно чл.4 от договора заемателят се е задължил да подсигури в срок до 3три дни,считано от датата на подписване на договора обезпечение-две физически лица поръчители,банкова гаранция с бенефициер заемодателят или одобрено от кредитора дружество-гарант,което предоставя гаранционни сделки.Няма спор между страните,че между ищцата като длъжник по договора и „Файненшъл България“ЕООД е бил сключен такъв договор,като от Решение № 249/07.05.2024 год. на РС-Кюстендил по гр.д.№ 837/2023 год./л.711/ се установява,че този договор е обявен за нищожен и гаранта по този договор и ответник по това дело е бил осъден да заплати на ищцата платеното от нея по договора.От експертно заключение вх.№ 3393/21.11.2024 год./л.5559/,изп.от в.л. Анна Т. се установява това,че ищцата е изплатила изцяло задълженията си по кредита,вкл.договорна лихва в размер на 305,35 лв.,а ГПР възлиза на 358%,като се вземат в предвид плащанията по кредита и платеното на поръчителят.

Горната фактическа обстановка се установява от посочените доказателства,а остА.лите като неотносими към спора и непроменящи крайните изводи на съда не се обсъждат.

Съобразявайки горното съдът счита,че исковете са процесуално допустими,а по същество основателни,поради което ще се уважат.

На първо място, съдът счита възражението на ответника за недопустимост на иска за неоснователно. Действително, в хипотезата на предявен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Последното обаче не води до липса на правен интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожност, в случай че осъдителният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД поради някаква причина се явява неоснователен. Предметът на иска за прогласяване на нищожността на договора е именно да се изследва въпросът дали е налице такъв порок в договора, че да е налице нищожност на същия и тя да бъде прогласена със сила на присъдено нещо, съответно, последиците от 2 договора не са настъпили или пък не е налице такъв порок и със сила на присъдено нещо да се установи, че договорът е валиден и породил целените с него правни последици. Безспорно е, че между страните е възникнало правоотношение с предмет предостяване от ответното ТД на ищцата потребителски кредит. Процесният договор като страни, предмет и съдържание попада под обхвата на Закон за потребителският кредит. Ищцата като стрА. по същият има правният интерес по съдебен ред да обяви целият договор, или отделни негови клаузи за нищожни, за да предодврати за в бъдеще евентуалното им негативно за нея проявление,или да претендира,както е в казуса, връщане на платено без основание,или на отпаднало основание. В казуса се иска обявяване на нищожност на договора в частта му за ГПР/чл.2,т.8/,като несъответен на нормативно определеният максимум от 50 %.

Договорът за потребителски кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,каквото му е вменено и от сегашната редакция на чл.7,ал.3 ГПК, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната стрА. на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др. /; 4.) е налице неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др. /.

Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне. В конкретния случай няма доказателства от които съдът да приеме, при посочената по-горе условност, че клаузите на договор за потребителски кредит са били индивидуално уговорени с ответницата като заемополучател.Няма доказателства за това ищцата да е получила подробна пред договорна информация от заемодателя за точните параметри на кредита, според изискването на чл. 58, ал. 1 от ЗКрИ – за общите разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се изменят, ГЛП, методът за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й, допълнителни задължения, свързани с разплащанията.Представеният от ответното ТД договор не съдържа конкретна и разбираема информация относно начинът на 3 формиране на ГПР,а представеният погасителен план не е подписан от ищцата.

В този смисъл частта от договора за заем относно параметрите му са неравноправни, по силата на чл. 143, т. 9 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, т. к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, в резултат на което не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на такъв договор, съставляващо още едно основание за неравноправието им, по силата на чл. 143, т. 18 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК.

Договорът не съдържа погасителен план,представеният такъв от кредитора не е подписан от ищцата,няма данни и доказателства дали и кога го е получила. Поради изтъкнатото договора е нищожен,поради неизпълнение на изискването на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК,при което на осн.чл.23 ЗПК ищцата е дължала на кредитора само чистата сума на кредита без лихви,такси и разноски.

В същност клаузата на чл.2,т.6 от договора в частта за лихвеният процент от 35% е нищожна,поради противоречие с добрите нрави,тъй като надхвърля 3-три пъти размера на законната лихва /10%/.В тази насока е константната съдебна практика на съдилищата и настоящият състав я споделя напълно.

Нищожна е и клаузата на чл.2,т.8 от договора относно ГПР,тъй като там е посочен очевидно грешно ГПР от 40,38 0%.изводът на съда се обуславя от това,че разходите на ищцата,свързани с договора за поръчителство е следвало да се включат при изчислението на ГПР,но не това не е сторено и съгласно приетото като обективно и неоспорено от страните експ.з-ние на в.л. А. Т. ГПР надхвърля многократно максимума по чл.19,ал.4 ЗПК.

Договора за поръчителство по смисъла на цитирА.та норма на чл.138 ЗЗД принципно има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това чл.4 от договора и сключеният в нейно изпълнение договор е довело практически до значително оскъпяване на ползвания заем и е утежнило финансовото състояние на длъжника.Това е така,защото ищцата по силата на договора за поръчка е следвало да заплати на гаранта такса срещу негово задължение за плащане на кредитора,което не е сигурно дали ще настъпи,а съобразно доказателствата по делото не е настъпило-ищцата е платила сама и доброволно всичко по договора.При това плащането на таксата е било неотменимо задължение,неподлежащо на корекция и при липса на уговорка при несбъдване на условието за изпълнение задължението на гаранта същият да върне на ищцата дори и част от платената вече гаранция,което е изводимо от решаващите мотиви на КРС по решението 4 му по гр.д.№ 83782023 год.

На следващо място, задължението по т.4 от договора за потребителски кредит за поръчителство със свързано с кредитора лице –ответникът е бил едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант,на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. При така предвидените в процесния договор условия по кредита настоящият състав приема, че при сключването му с предвиденото обезпечение под формата на гаранция по чл.4 практически е налице заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на ГПР.Това е така,защото възмездният характер на договора за поръчителство,представляващ по съществото си договор за поръчка,представлява разход по кредита,който не е включен в ГПР, в противоречие със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. В този смисъл коментирА.та клауза съобразно разпоредбата на чл.

145 ЗЗП е неравноправна клауза, която се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.