Решение № 6921 от 13.12.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11092/2023
- Вид
- Решение № 6921
- Подписан
- 13.12.2024
- В сила
- 13.12.2024
- Състав
- Татяна Димитрова, Румяна Милчева Найденова, Радина Калинова Калева
Цитирани разпоредби
- чл. 229, ал. 1, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 61 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 6921 гр. София, 13.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове:
Румяна М. Найденова
Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100511092 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 13061/25.07.2023 год., постановено по гр.д. №19355/2023 год. по описа на СРС, 33 състав са ОТХВЪРЛЕНИ предявените субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК от Г. Н. Р., ЕГН ********** и М.Н.Р.Т., ЕГН **********, действащи чрез процесуалния си представител адв. Н. Б. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „************** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №23Б, за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че ищците НЕ ДЪЛЖАТ на ответника сумите, както следва: за Г. Н. Р., ЕГН ********** сумата от 1541,15 лева, представляваща ½ част от главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент № 61, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. ******* за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав срещу тяхната наследодателка М.С. Р.а; и за М.Н.Р.-Т., ЕГН ********** сумата от 1541,15 лева, представляваща ½ част от главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент № 61, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. ******* за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав срещу тяхната наследодателка М.С. Р.а. Ищците са осъдени на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК да заплатят на ответника сума по 50 лева за всеки, 1 представляваща направени разноски по делото.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба е подадена от ищците, с която оспорват решението на СРС, като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Въззивниците твърдят, че неправилно съдът е определил началния момент на новия давностен срок, както и продължителността на същия, като се позовава на релевантните за спора разпоредби и съществуващата задължителна съдебна практика за да се аргументират. Въззивниците твърдят, че петгодишния давностен срок, възприет от първоинстанционния съд е приложим в друго производство, при наличие на друго изпълнително основание и относно конкретна категория субекти, сред които ответникът не е. Молят съда да отмени първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника, с която въззивната жалба се оспорва като недоказана и необоснована. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба да остави без уважение. Претендира разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Ищците Г. Н. Р. и М. Н. Р.а – Т. са предявили искове с правно основание по чл. 439 ГПК за признаването за установено по отношение на ответника, че всеки от ищците не му дължи сумата от по 1541,15 лева, представляваща ½ част от главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент № 61, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. ******* за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав. Твърди се, че ищците са наследници при равни права на длъжника по изпълнителния лист – М.С. Р.а, както и че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 8268/2017 г. при ЧСИ Н.М.. Последното изпълнително действие, водещо до прекъсване на давността по изпълнителното дело считат, че е от дата 10.10.2017 г., когато били изпратени запорни съобщения до Национален осигурителен институт и Обединена българска банка АД.
Намират, че с изтичането на тригодишен срок след предприетото изпълнително действие, задълженията са погасени по давност, считано от 10.10.2020 г. Обосновават аргументи защо в случая е приложим институтът на кратката, 3-годишна давност по смисъла на чл. 111, б.
„в“ ЗЗД. Молят да бъде признато за установено в отношенията им с ответника, че не дължат процесната сума за главница, предмет на издадения изпълнителен лист, за която сочат, че отговарят при равни права. Претендират разноски.
2
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявения иск.
Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Прави подробно изложение относно института на давността, като намира, че в случая е приложим общият, 5годишен давностен срок. Сочи, че по процесното изпълнително дело били предприемани изпълнителни действия, които са водили до прекъсване на давнастта, като понастоящем не е изтекла. Сочи, че давността за вземането е пет години, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, а не три години. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е подаден в срока по чл.263, ал.1 ГПК и е допустим, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Във въззивното производство е спорен въпроса за давностния срок, с изтичането на който се погасяват вземанията по влязлата в сила заповед за изпълнение.
Съгласно даденото задължително тълкуване на закона в диспозитива по т. 14 от ТР № 2/2013 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по реда на ГПК (отм.); не прекъсва течащата давност на основание чл.
116, б. "в" ЗЗД. В конкретния случай няма спор, че изпълнителния лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК поради неподадено от длъжника в срока по чл. 414 ГПК възражение. В новия ГПК заповедното производство е уредено като част от изпълнителното производство, като то представлява факултативна възможност за кредитора да се сдобие с изпълнително основание, без да води съдебен процес. Безспорно връзката на заповедното производство с изпълнителното е видна, но не и определяща, като по-същественото е, че заповедното производство е съдебно производство, макар и формално, едностранно и безспорно. Макар и формална, преценката която съдът извършва в това производство е значима и определя правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение, като те далеч надхвърлят изпълнителната сила. Смисълът на заповедното производство е да се провери дали едно твърдяно субективно изискуемо право е спорно като, ако се установи, че то е безспорно, да се пристъпи директно към изпълнение на това вземане чрез издаване на изпълнителен лист. Преценката, която съдът извършва е дали има твърдение за индивидуализирано, изискуемо вземане, което не е отречено от правния ред и не противоречи на добрите нрави. След издаване на заповедта, съдът изпраща съобщение до длъжника, като му дава възможност да възрази срещу така заявеното вземане, като му 3 указва какви са правните последици от неговото бездействие, а именно, че заявеното вземане ще стане ликвидно и годно за принудително изпълнение. Ако се издаде заповед за изпълнение и срещу нея не се подаде възражение в срока по чл. 414 ГПК, то тя влиза в сила и от този момент насетне установеното в нея вземане става ликвидно, а именно безспорно установено по основание и размер. Този ефект настъпва по силата на една презумпция, че липсата на оспорване от страна на длъжника по заявеното вземане от кредитора е признание на вземането, поради което същото се приема за безспорно установено, както е заявено.
Влязлата в сила заповед за изпълнение е изпълнителното основание и има за последица и преклудиране на възраженията на ответника, свързани със съществуване на вземането на кредитора. Влязлата в сила заповед се ползва със стабилитет и повече спор между същите страни за същото основание е недопустим. Изброените правни последици приравняват тази сила на силата на пресъдено нещо, с изключение на правозасилващото действие на СПН, която е материалноправна последица, характерна за влязлото в сила решение и е изрично предвидена в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Влязлата в сила заповед формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. С влизането в сила на заповедта за изпълнение доводите на ищцовата страна за недължимост на сумите по издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства, предхождащи срока за възражение по чл. 414 ГПК, са преклудирани и ищцовата страна не може да се позовава на тях.
Предвидените в ГПК преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение ефект, близък до силата на пресъдено нещо. Неподаването на възражение по чл.
414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение, поради което оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства и доказателства/ или чл. 439 ГПК / при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Настоящият съдебен състав споделя установената актуална съдебна практика, в която се приема, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага както когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. С оглед на това, за установените в влязла в сила заповед за изпълнение вземания правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложимо и същите се погасяват с 5 годишна давност. Изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с 4 влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.
Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези н а чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. (Решение № 5751 от 9.11.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 1558/2023 г., Решение № 477 от 30.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 3896/2022 г., Решение № 2758 от 9.05.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 7792/2023 г., Решение № 7844 от 19.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 8148/2019 г.).
Разпечатката съдържа 33 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/afd2861e-46cb-40bc-a60e-d0259d06504a