Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5491 от 30.10.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5370/2022
Вид
Решение № 5491
Подписан
30.10.2023
В сила
30.10.2023
Състав
Стела Кацарова, Йоана Милчева Генжова, Виктория Мингова

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.342 и сл. · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 144 · Закон за защита на потребителите
  • чл.146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.146, ал.2 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68г, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.342 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 5491 гр. София, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100505370 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение

№20020734/11.03.2022г., поправено с решение

№20021670/15.03.2022г., постановени по гр.д. №71722/2018г. по описа на СРС, 28 състав, е признато за установено по иска на „Т.Б.“ ЕАД срещу Й. О.

А., че ответникът Й. О. А. дължи на ищеца „Т.Б.“ ЕАД (с ново наименование „Й.Б.“ ЕАД) по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ******* по заявка №614841747 от 13.01.2016г. следните суми: на основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 83,29 лева – главница за периода от 18.02.2016г. до 17.05.2016г., на основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 473,14 лева – главница неплатени лизингови вноски за периода от 18.02.2016г. – 17.07.2016г., на основание чл.415 от ГПК във вр. с чл.92, ал.2 от ЗЗД сумата от 89,97 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за телекомуникационни услуги, като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 487,22 лева като неоснователен, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 18.07.2018г. по гр.д. №45201/2018г. на СРС, 28 състав, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за 1 изпълнение в съда – 09.07.2018г. до окончателното изплащане на задължението. Осъден е Й. О. А. да заплати на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 612,35 лева разноски по делото и 238,46 лева разноски по заповедното производство.

Постъпила е въззивна жалба от ответника Й. О. А., чрез адв. М. Й., назначен за особен представител, срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени. Излагат се оплаквания, че решението е неправилно – необосновано, незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила. По делото не било доказано при условията на пълно и главно доказване твърдението на ищеца, че през процесния период е доставил на ответника мобилни услуги, които да са използвани, както и, че тяхната стойност съответства на посоченото във фактурата. Счита, че не се дължи и неустойка след прекратяване на договора в размер на три месечни вноски. По делото не били представени доказателства, от които да се установява, че ответникът е получил мобилния апарат, за който се дължат лизинговите вноски, както и, че същият се ползва от ответника. Не били представени доказателства, че ответникът е получавал фактури и покана за плащане. Поради това моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „Й.Б.“ ЕАД, чрез пълномощника адв.

Н.Ш., с който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Излагат се доводи, че цената на месечната абонаментна такса не е обвързана с обема на ползваните услуги. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че ищцовото дружество е водило редовно счетоводство и процесните фактури са надлежно осчетоводени. От представения договор за лизинг се установявало, че ответникът е получил устройството. Счита, че неполучаването на фактурите не освобождава потребителя от отговорност.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу 2 подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Й.Б.“ ЕАД (с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД срещу Й. О. А. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.342 от ТЗ за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №45201/2018г. на СРС, 28 състав.

Установява се от събраните по делото писмени доказателства – договор за мобилни услуги от 13.01.2016г., заявление за пренасяне на номер от същата дата и договор за лизинг заявка №614841747 от 13.01.2016г. , ведно с приложения - ценова листа, и общите условия на оператора, подписани от страните (чиито подписи не се оспорват по делото ), че между тях са възникнали и съществували през посочения в исковата молба период облигационни правоотношения по договор за мобилни услуги и договор за лизинг, сключени при общи условия, като договорът за мобилни услуги е сключен за предпочетен номер +*******, със срок на валидност 24 месеца и абонаментен план с посочен стандартен месечен абонамент 29,99 лева.

С ъ гл а с н о договора за лизинг, сключен между страните, ищецът лизингодател, е поел задължение да предостави за временно и възмездно ползване на ответника - лизингополучател устройство SAMSUNG Galaxy S 5 Neo Black с телефонен номер +*******, с уговорена обща лизингова цена 505,77 лева с ДДС, платима на 23 месечни равни вноски от по 21, 99 лева с ДДС, съгласно обективиран в договора погасителен план. Съгласно чл. 4 от договора с неговото подписване лизингополучателят декларира и 3 потвърждава, че лизингодателят му е предал устройството във вид, годен за употреба.

С оглед поддържаните от страните становища в хода на производството спорно между тях е предоставил ли е ищецът мобилни услуги на претендираната стойност и дължат ли се начислените абонаментни такси, както и лизингови вноски.

Съгласно общите условия, регламентиращи правоотношенията между страните (чл.23, б. „б“), месечният абонамент осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на мрежата и се предплаща от потребителя ежемесечно в размери, съобразно избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет. В случая с оглед установеното по делото обстоятелство, че между страните е било налице през процесния период договорно правоотношение за доставка на мобилни услуги, както и, че е договорена месечна абонаментна такса по договора в размер на 29,99 лева, която съгласно договора между страните и общите условия към него се предплаща и се дължи независимо от потреблението на услуги през съответния период, съдът приема, че за процесния период ответникът дължи на ищцовото дружество абонаментна такса по договора.

Ето защо, искът с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземане за абонаментни такси по договор за мобилни услуги се явява основателен.

По иска с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.342 и сл. от ЗЗД за заплащане на лизингови вноски в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице твърдяното правоотношение по договор за лизинг на мобилно устройство, в изпълнение на който е предоставил процесното мобилно устройство на ответника срещу задължение на последния да заплаща договорените лизингови вноски.

Особеният представител на ответника оспорва предаването на мобилното устройство на лизингополучателя, като във връзка с това възражение следва да се отбележи, че в чл.4 от договора за лизинг е налице изявление от страна на лизингополучателя, съгласно което същият е удостоверил получаването на мобилното устройство, предмет на договора.

4

Поради това неоснователно е възражението на особения представител на ответника за липсата на доказателства за получаването на мобилното устройство, предмет на договора, от страна на лизингополучателя. Ето защо, предвид установеното по делото наличие на договорно правоотношение между страните по договор за лизинг, и предаване на лизинговата вещ, ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на уговорените с договора лизингови вноски.

По иска с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД за установяване на вземане за неустойка:

Неустойката, съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, представлява предварително определен от страните размер на обезщетението за вредите, които кредиторът, би претърпял от неизпълнението или лошото изпълнение на договора. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. При неустойка, съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, вредите се обезщетяват, без да е нужно да бъдат доказвани. Неустойката има обезпечителна и обезщетителна функции. Основание за нейната дължимост е неизпълнението на договора, поради което тя се дължи, независимо дали от неизпълнението са настъпили вреди. В случая със сключения между страните договор същите са уговорили неустойка при прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.

Съдът намира, че следва да бъде извършена служебна проверка за нищожност на предвидената в сключения между страните договор клауза за неустойка, с оглед становището, възприето в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, 5 личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В този смисъл, следва да се приеме, че въззивният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1 ЗЗП.

Според чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Според разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В разпоредбата на чл.146, ал.2 от ЗЗП се съдържа легална дефиниция на понятието клаузи, които не са уговорени индивидуално, а именно клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са предвидени изключения, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители по чл. 143 от ЗЗП, са неприложими.