Решение № 86 от 24.03.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. гр. Димитровград, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря Д. М. П. като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20245610100803 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Т.

Т. Ч., срещу „Сити кеш“ ООД.Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит Nº 895376 от 17.07.2023г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите, както и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 450.60 лв./след допуснато изменение размера на исковата претенция с протоколно определение/, представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно заплащане.

В исковата молба ищецът твърди следното: На 17.07.2023г. между доверителя ми и ответното дружество "Сити Кеш" ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 895376, по силата на който е усвоена главница в размер на 800 лв. В договора са посочени годишен лихвен лроцент в размер на 44. 5 % и Годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 56.39 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояванего на заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от договора. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 358.01 лв., като заплащането на 1 същата е разсрочено към логасителните вноски по кредита видно от чл. 11, ал.

2 от договора и от самия погасителен план. В резултат на това за усвоена главница в размер от 800 лв. и ползване на кредита за период от малко под 4 месеца, от кредитополучателя се иsисква да заплати сума в размер на 1242 лв.

I. Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действапо именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор сьгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата вanидност и последици важат изискванията на специалния закон Законът за потребителския кредит. Така посоченият 1 договор е нищожен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във връзка с чл.

26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД, тьй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал.

1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Аргументите ми за това са следните: 1. Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на цiрифта помалък от 12. Наред с изложеното считам, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстоиние (ЗПФУР), Закона за елекгронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител" по смисьла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в сьщия липсват както саморъчни, така и едектрохни подписи. Соченото обстоятелство води нищожностга на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК. 2. Прочитьт на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 З. от договора и сьпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те предстанляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Рвшенив N_о 1416 от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. N_° 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 и 2 от договора възвежда за потребителя са на практина неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълиата усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградхтелна лихва (което като величина явно иредставлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисюза също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначалко изисхвания, за които е ясно, че са неизпълними от 2 кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогатн като капитanизира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременхо, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дъпжима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и кьм годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези иsводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, предоставя погасителен план, в който е включеха вкоска с неустойка, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълкено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова. е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, иsползвани при изчислявахе на тдишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Наред с това, следва да се отбележи, че нито изискаыото поръчителство, нито банковата гаранция съсгавляват обезпечение само по себе cu по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на дотовор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на г вземанията, тьй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнатраждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. 4. Процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с лосочване като абсолютни сroйности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, и това число кои компоненти, точно са вхлючени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчхсляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 44.5 % и ГПР в размер на 56.39 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезлечение и таксата за експресно разглежднае, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъляването му по кредита, което ще дължи и в това именно е 3 недействителностга в случая,като неспазено изискване на посоченото законово оскование (Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на РС — Сливен). Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите раsходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именио: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, въsнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни ycnyru, свърsани с договора за кредит. В настоящия предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известха на кредитора към датата на сключване на договор. Видно от погасителния план, кредиторът разсрочва заплащането на неустойката, като я включва в размера на погасителнаrа вноска. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР. flpu условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 200 %. Ето защо считам, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до кищожност на договора като цяло, тьй като тьрговецът е заблудил потребителя за действителния размер на 1 IH, приложим в отношешiята по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на лотребителски договори нациокални хормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейсхия съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото национално законодателство следва да бъде тьлкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребитепски кредити. Във връзка с това счиrдм, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите,защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.

Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и 3 нормативно значение. Гореописаните такси безспорно 4 попадат в изискванията на директивата — те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо считам че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основаняе за недействителност на договора. В подкрела на това е и обстоятелството, че лосочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.