Решение № 173 от 17.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. София, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно гражданско дело № 20251800501123 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 305/29.09.2025 г., постановено по гр.д. № 2080/2024 г. по описа на РС-Ботевград дружеството „КАРГОЛОГ“ ООД с ЕИК: ................, със седалище и адрес на управление: гр.

Ботевград, ж.к. „Индустриална зона – Микроелектроника“ е осъдено да заплати на А. С. М. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Т., ул. „В. М.“ № .., сумата от 20 661,60 лв. (двадесет хиляди шестстотин шестдесет и един лева и шестдесет стотинки), представляваща неизплатени трудови възнаграждения по Трудов договор №../............. г. за периода от 01.10.2021 г. до 30.09.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, като иска за разликата над уважения размер от 20 661,60 лв. до пълния предявен размер от 24 420,00 лв. и за периода от 07.09.2021 г. до 30.09.2021 г. е отхвърлен. „КАРГОЛОГ“ ООД с ЕИК: ................ е осъдено да заплати на А. С. М. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Т., ул. „В. М.“ № .., сумата в размер на 2500,00 лв. (две хиляди и петстотин лева), представляваща сторени в производството разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК А. С. М. с ЕГН: **********, е осъден 1 да заплати на „КАРГОЛОГ“ ООД с ЕИК: ................, сумата в размер на общо 538,46 лв. (петстотин тридесет и осем лева и четиридесет и шест стотинки), представляваща разноски съобразно отхвърлената част от иска, от които 461,54 лв. – за адвокатско възнаграждение и 76,92 лв. – депозит за ССчЕ. На основание чл. 242, ал. 1 ГПК е допуснато предварително изпълнение на решението.

Срещу постановеното решение в осъдителната част е депозирана въззивна жалба от „КАРГОЛОГ“ ООД, чрез адв. С. Д. с доводи за незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа, че са налице достатъчно доказателства за плащане на заплата на ищеца и за основанието за това. Посочва, че от приетата съдебно-счетоводна експертиза било видно, че работодателят е осчетоводил заплащане на трудово възнаграждение на ищеца в размер на минималната работна заплата. Не била взета предвид спецификата на дейността на ищеца и останалите шофьори в предприятието, която се изразява в непрекъснато отсъствие от страната или от града, пътуване по дължи маршрути и прибиране по различно време. Прави искане обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната част и вместо него постановен акт, с който исковете да бъдат отхвърлени. Прави искане и за издаване на обратен изпълнителен лист за изплатените от дружеството суми. Претендират се и разноските за производството.

Въззвиваемата страна А. С. М., чрез пълномощника си адв. Я. Ч. от САК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва.

Излага подробни съображения, че плащанията са били осчетоводявани като командировъчни, а не като трудови възнаграждения. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.

Софийски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа страна.

Съгласно Трудов договор №../............. г. ищецът А. С. М. е бил назначен при ответника на длъжността „Шофьор товарен автомобил (международни превози)“ при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 610,00 лв., платимо до 20-то число на следващия месец и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,06 % за всяка година. Съдът е обявил за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през процесния период от 07.09.2021 г. до 30.09.2024 г. трудовото правоотношение с ищеца не е прекратено.

Със Заявление от 07.10.2024 г., ищецът е уведомил работодателя, 2 че считано от същата дата прекратява едностранно трудовото си правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, поради неизплащане на трудовото му възнаграждение.

Заключението по допуснатата ССчЕ е изготвено на база справка в счетоводството на ответника, като са съобразени приложените към заключението платежни нареждания, касаещи ищеца А. С. М., както и фишове (неподписани и без дата) за работна заплата на същия за процесния период. Съгласно Заповед № 3/15.01.2020 г. на управителя на ответното дружество, дневните пари за командировка на международните шофьори в дружеството се изплащат до двойния размер, съобразно чл. 17, ал. 1 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, в сила от 01.07.2004 г., приета с ПМС № 115 от 03.06.2004 г. В заключението се сочи, че приетата сума за дневни пари е 71 евро на ден. Според вещото лице, дължимите трудови възнаграждения (основно + допълнително) за процесния период 07.09.2021 г. – 30.09.2024 г. възлизат на 21 321,60 лв. Възнагражденията са посочени в табличен вид помесечно за целия процесен период, като са изчислени на база съответния за годината размер на минималната работна заплата. Сумите, дължими на ищеца като командировъчни за същия период, възлизат на 96 927,02 лв. В заключението по ССчЕ е отразено, че общо преведените суми от работодателя ответник на ищеца възлизат на 117 960,00 лв.

Спори се по въпроса дали надплатеното представлява плащане на трудови възнаграждения.

Останалите доказателства като неотносими към спора съдът не обсъжда.

При така установените факти от значение за спора и във връзка с доводите, релевирани във въззивната жалба, съдът приема от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество и правилно.

Тъй като по своето правно естество трудовият договор е двустранен, трудовото възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на работодателя през уговореното работно време своята трудова сила.

3

Основно задължение на работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за престирането на трудова сила.

Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при работодателя, а фактът, че уговореното трудово възнаграждение е заплатено, следва да се докаже от работодателя.

Законодателят е уредил в чл. 8, ал. 1 КТ, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ оборима презумпция, че трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите, като добросъвестността при упражняването на трудовите права се предполага до установяване на противното. Тази законна презумпция се прилага и по отношение изпълнението на трудовите задължения, т.е. при липса на противно установяване, следва да се приеме, че през действието на трудовото правоотношение работникът е полагал своя труд, т. е. че за целия исков период е предоставял своята трудова сила на разположение на работодателя. Липсват твърдения и доказателства за обратното, поради което следва да се приеме, че през периода 07.09.2021 г. – 30.09.2024 г. ищецът е изпълнявал задълженията си по сключения договор. При доказаност на основанието на предявения иск, т.е. на юридическия факт, от който произтича задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение, в тежест на последния е да ангажира доказателства за надлежно изпълнение на това задължение.

Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда по негова платежна сметка. В случай че платежната сметка е извън страната, таксите за паричния превод са за сметка на работника или служителя.

В случая самият ответник е признал в открито съдебно заседание, че ведомост за заплати е водена, но ненадлежно, същата се съхранявала по начин, че до нея има неограничен достъп, като ищецът не е полагал подписа си във ведомостта при получаване на трудовото си възнаграждение. Във връзка с изрично оспорване от страна на ищеца на автентичността на подписите във ведомостта, ответникът е уточнил, че няма да се ползва от ведомостта за заплати като доказателство и не твърди заплатите да са изплащани в брой по ведомост, а същите твърди, че са превеждани по банков път на 4 работниците в дружеството.

Приложените преводни нареждания сочат основание за плащане, различно от трудово възнаграждение, а именно – „командировъчни“ средства. В съдебната практика се приема, че само когато в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 от ЗЗД /решение № 746 от 05.01.2011 год. по гр.д. № 727/2009 год. на ВКС на РБ IV г.о.; решение № 89 от 29.03.2013 год. по гр.д. № 558/2012 год. на ВКС на РБ, IV г.о и др./.

Тази хипотеза в случая не е налице. В представените по делото преводни нареждания за заплащане в полза на ищеца на суми по банков път е посочено изрично основанието за плащане, а именно „командировка“, т.е. налице е основание за извършване на плащанията, което е различно от „трудово възнаграждение“. По делото не се установи надплатените суми за „командировка“ с приложените по делото преводни нареждания да представляват плащане именно на трудово възнаграждение за процесния период.

Според съдебната практика (напр. Решение № 41 от 26.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2018 г., IV г. о., ГК, Решение № 241 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., ГК, и Решение № 258 от 3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о., ГК) се допуска доказване на получаването на трудово възнаграждение и със случаен документ, а ако съставеният нарочен такъв е изгубен или унищожен – допустимо е ангажирани на свидетелски показания в хипотезата на чл. 165, ал. 1 от ГПК. В случая, обаче, не се твърди наличие на нито една от тези хипотези, а ангажираните по делото доказателства не водят до несъмнен извод, че направените през процесния период преводи представляват именно трудови възнаграждения. Въз основа на твърденията на ответника за редовно водено счетоводство, плащане на осигурителни вноски, признание от страна на ищеца на факта, че е получавал парични суми, които надвишават установените максимални размери по чл. 17, ал. 1, пр. последно и чл. 31, ал. 6, пр. последно от Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, не може да се направи извод, че трудовото възнаграждение е било плащано.

Самото осчетоводяване на начислените трудови възнаграждения не може самостоятелно да бъде доказателство, удостоверяващо 5 получаването от работника на полагащото му се трудово възнаграждение. Фактът на плащане на трудовото възнаграждение следва да бъде доказан при условията на пълно главно доказване, каквото в случая не е проведено успешно.

Недопустимо е да се извърши и „компенсация“ с надплатени на ищеца суми, тъй като възражение за прихващане с надплатени командировъчни средства е направено своевременно в отговора на исковата молба, но е оттеглено в проведеното на 27.02.2025 год. открито съдебно заседание, когато пълномощникът на ответника адв.

Иванчев изрично е заявил, че поддържа отговора на исковата молба, с изключение на възражението за прихващане. Ако работодателят е изплатил командировъчни суми, които не са били дължими, той може да търси връщането им, но по друг ред.