Определение № 2591 от 02.09.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2591 гр. София, 02.09.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900949 по описа за 2024 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерство на регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/ - трето лице помагач на страната на ответника в производството Столична община /СО/ против въззивно решение № 54 от 23.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 820 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 896 от 11.07.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 920 по описа на съда за 2021 г., с което е осъдена СО да заплати на „ПЛАНЕКС БИЛД“ ЕООД, ЕИК: 131264522 на основание чл. 266 ЗЗД сумата 246 801,57 лв., представляваща възнаграждение по Договор за инженеринг № РОК19ДИ05-9-[2] от 14.01.2019 г., ведно със законната лихва считано от 27.05.2021 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД сумата 17 070,44 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 19.09.2020 г. до 25.05.2021 г., както и при условията на евентуалност е осъден касаторът МРРБ да заплати на СО по предявени от последната обратни частични искове, на основание чл.

59, ал. 1 ЗЗД сумата 32 075,00 лв. - част от общо вземане в размер на 263 872,01 лева, представляваща спестени разходи за изпълнението на 1

Договор за инженеринг с № РОК19- ДИ05-9-[2] от 14.01.2019 г., ведно със законната лихва считано от 30.06.2021 г до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Оспорват се като формирани без анализ на събраните по делото доказателства, основани на позоваването на мотивите на друг съд и нарушаващи материалния закон изводите на въззивния съд в насока на това, че ищецът по обратните искове /ответникът по главните такива – СО/, ако заплати възнаграждението на ищеца – изпълнител по процесния договор за инженеринг, то касаторът МРРБ ще се обогати за негова сметка, спестявайки средствата за покриване на разходите по същия договор, както и че е налице връзка между двете, тъй като плащането от страна на общината е функционална последица от отказа за плащане на ответника, в каквато насока се излагат много подробни съображения.

Излагат се също подробни оплаквания срещу изводите на въззивния съд и в частта им досежно допустимите за финансиране разходи при конкретните процесни отношения между главните страни, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че няма пречка средствата от отпадналата Мярка 4, да бъдат включени и прехвърлени за други дейности, като изпълнение на допълнителни непредвидени дейности, в противоречие с нормативно определените изисквания за допустимост за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ.

Относно допустимостта на решението по обратните искове се твърди, че въззивният съд не е взел предвид наличието на противоречие в исковата молба, с която са предявени относно обстоятелствата, на които се основават претенциите на ищеца – договор за целево финансиране или неоснователно обогатяване, което обуславя недопустимостта на исковете. Твърди се, че в цялата процесуална позиция на СО не фигурират твърдения за съществуването на фактическия състав на неоснователно обогатяване, още повече че липсва посочване на конкретни обстоятелства и аргументиране

2 съществуването на елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД, предвид на което предявените обратни искове срещу МРРБ се явяват недопустими, а оттам и произнасянето на въззивния съд по тях.

Излага се и че при постановяване на въззивното решение съдът се е задоволил само да преразкаже съдържанието на приетите по делото писмени доказателства и СТЕ, без да ги анализира и да посочи какви фактически и правни изводи относно релевантните за спора факти прави въз основа на тях, не е изложил мотиви защо приема, че МРРБ ще се обогати за сметка на СО, спестявайки средствата за покриване на разходите по договора за инженеринг от 14.01.2019 г., като не е взел предвид, че безвъзмездната финансова помощ подлежи на отпускане след приключване обновяването на сградите и се предоставя чрез директно погасяване от държавния бюджет /през бюджета на МРРБ, като целево финансиране, чрез нарочна извънбюджетна сметка за програмата/, на задълженията на сдруженията на собствениците по ползваното финансиране. Претендира се, че съдът не е изяснил и естеството на процесния договор, който не е самостоятелен, а същият следва да бъде преценен като фактическо и правно продължение на договора за целево финансиране, сключен между „ББР“ АД от една страна, Министерски съвет на РБ, чрез областния управител - от друга и кмета на общината, в качеството му на довереник на сдружение на собственици, както и че превратно е изтълкувал приложимите Методически указания, като един път е приел че средствата по Мярка 4 не следва да бъдат финансирани по програмата, а като извод е приел че окончателната стойност на договора не надхвърля цената по обществената поръчка. Според касатора превратно е изтълкувано твърдението на ищеца по обратния иск, че тъй като средствата не са от бюджета на община, то те се намират в МРРБ.

Излагат се пространни твърдения за недопустимостта на обратните искове, квалифицирани от съда като такива по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, с оглед техния субсидиарен характер /ал. 2 на същия законов текст/, като се твърди, че в настоящия случай е налице друг иск - такъв основан на другите отношения между СО и МРРБ, поради което непряката кондикция следва да бъде отхвърлена, като отделен е въпросът и че с плащането на задължението по основния иск, ответникът - ищец по 3 обратните искове изпълнява собственото си задължение. Излага се, че в конкретния случай не съществува зависимост между правопораждащите факти по първоначалните и обратните искове, както и че е спорно дали изобщо са налице предпоставките за конституирането на МРРБ като трето лице - помагач, тъй като липсва конкретно изведен правен интерес.

В случай, че се приеме, че претенциите срещу МРРБ са допустими, се излагат подробни съображения защо същите са неоснователни, като се твърди, че в случая СО не е доказала осъществяването на нито един елемент от фактическия състав на общата разпоредба за неоснователно обогатяване - чл. 59 от ЗЗД.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2, предложение трето от ГПК основания.

Формулират се въпроси:

1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 186/14.01.2016 г. по гр.д. № 5980/2014 г. на ВКС, I ГО, решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II ТО, решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II ТО, решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II ТО, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гражданско дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., ТК, II ТО на ВКС, решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV ГО, решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 850/2011 г. на ВКС, ГК, II ГО и други. Сочи се, че в случая въззивният съд без да обсъди всички събрани и приети по делото писмени доказателства е приел, че при точно изпълнение на задължението на СО към ищеца за заплащане на приетата работа по процесния договор, това ще доведе до 4 обедняването на СО за сметка на обогатяване на касатора МРРБ, като е постановил едно необосновано и неправилно решение, основано на база на една необективна преценка на доказателствения материал по делото.

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна?

По втория въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, като се излага, че в противоречие с дадените в него задължителни предписания въззивният съд не изпълнил задължението си за попълване на делото с всички относими доказателства, които са от значение за решаване на делото. Сочи се, че независимо от направените във въззивната жалба възражения за недопустимост, респективно неоснователност на обратните искове на СО срещу МРРБ, поради противоречие в исковата молба, с която са предявени, възможност за реализиране на правата на СО по друг ред, обстоятелството, че обратните искове не почиват на същите факти, на които се основават главните, липсата на елементите от състава на чл. 59 от ЗЗД, то въззивният съд не е изпълнил задължението си за събиране на относимите по делото доказателства, каквото доказателство се явява подписаният между Българската банка за развитие, Министерския съвет, чрез областния управител и СО договор за целево финансиране и сключения към него анекс за процесната сграда. Настоява се, че от страна на МРРБ е направено изрично доказателствено искане в първоинстанционното производство за приобщаване на процесния договор за целево финансиране, но същото е оставено без уважение поради неотносимост. Твърди се, че соченото доказателство не е приобщено в кориците на делото, поради допуснато от страна на първоинстанционния съд нарушение при изготвянето на писмения доклад по чл. 146 от ГПК, изразяващо се в непълнота и неточност на доклада и дадените указания към страните за разпределение на доказателствената тежест по изясняване на релевантните за спора обстоятелства и независимо от това, че във въззивната жалба се съдържат подробни и обосновани твърдения, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, както и възражения за необоснованост на фактическите изводи, 5 поставени в основата на първоинстанционното решение, включително за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, в каквито случаи въззивният съд е длъжен служебно да събере релевантните доказателства или да даде на страните указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада.

3. Следва ли при иск по чл. 59 от ЗЗД ищецът да докаже, че обедняването му и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти (връзката между обедняването и обогатяването)?

4. Неизпълнението на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ представлява ли хипотеза на неоснователно обогатяване за бенефициера?

По третия и четвъртия въпрос се твърди противоречие с Постановление на пленума на ВС № 1/1979 г., решение № 18/09.01.2024 г. по гр.д. № 374/2023 г. на ВКС, III ГО, решение № 79/07.07.2020 г. по гр.д. № 2688/2019 г. на ВКС, III ГО и други. В частта досежно допустимостта на факултативния иск по чл. 59 от ЗЗД се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление 1 от 1979 г. на Пленума на ВС, решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 406/2009 г., III г.о., ГК, решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 49/2012 г. на ВКС, 3-то гр. отделение., решение № 531 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1350/2010 г. на Върховен касационен съд.

Твърди се, че същите въпроси пряко са предопределили волята на въззивния съд да постанови осъдително решение за дължимо обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД от ответника по обратните искове на ищеца в противоречие с цитираната към въпросите съдебна практика, включително задължителна, като в изложената насока се цитират част от пространните оплаквания, базирани на договора за целево финансиране, в който са регламентирани правата и задълженията на кмета на СО и ББР по отношение на предоставянето на безвъзмездната финансова помощ. Акцентира се, че в случая безвъзмездната финансова помощ се предоставя чрез директно 6 погасяване от държавния бюджет (през извънбюджетна целева сметка открита на името на МРРБ) на задълженията на сдруженията на собствениците (аргумент от чл. 2, ал. 5 и 6 от ПМС № 18 от 2015 г.), но МРРБ не е страна по така сключения между кмета на СО - район „Овча купел“ и представителя на ищеца договор за изработка, нито по договора за целево финансиране, сключен между СО, ББР и Министерския съвет на Република България, чрез областния управител, като следва да се има предвид, че съгласно чл. 7 от ПМС № 18 от 2015 г. по въпросите, свързани с финансирането на Програмата и изплащането на безвъзмездната финансова помощ, Министърът на регионалното развитие и благоустройството и Министърът на финансите сключват споразумение с ББР, което се одобрява от Министерския съвет. Въз основа на подробно изложени съображения се твърди, че в настоящия случай изцяло липсва хипотеза на евентуално обедняване на СО, тъй като все още има възможност за получаване на безвъзмездна финансова помощ от държавата за реализираното енергийно обновяване на процесната сграда, но дори и да има такова обедняване на СО, то същото произтича от процесния договор за целево финансиране, в рамките на който държавата е тази, която хипотетично би си спестила погасяването на задължението на сдружението на собствениците на процесната сграда по сметката им в „ББР“ АД. В случая обаче по договора за целево финансиране държавата се представлява от МС чрез областния управител, а МРРБ не участва като страна по този договор.