Решение № 15019 от 02.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15019 гр. София, 02.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ****** при участието на секретаря *** като разгледа докладваното от ****** Гражданско дело № 20251110112042 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Б. А. Б., за което е издадена заповед № 128/30.08.2024г. на изпълнителния директор на ответното дружество „***“ ЕАД, за възстановяване на Б. А. Б. на заеманата преди уволнението длъжност- „***, ****** (радио)“, както и за осъждане на „***“ ЕАД да заплати на Б. А. Б. сумата от 8464.55 лева (след допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на иска чрез намаляване на размера му), представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 01.01.2025г. до 01.07.2025г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2025г. до окончателно изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, по силата на което заемал в „***“ ЕАД длъжността „***, ****** (радио)“, прекратено, считано от 01.01.2025г., за което от работодателя била издадена заповед № 128/30.08.2025г. с посочено в нея основание- постигнато между страните взаимно съгласие. Служителят поддържа, че в случая такова съгласие не било постигнато, тъй като, макар и на 27.08.2024г. да депозирал изрична молба до работодателя си, в която изразил воля за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, волята му не била свободно формирана, не била съответна на действителното му желание, като я изразил единствено с цел да избегне дисциплинарното си уволнение, с което бил заплашен от работодателя, както и доколкото преди да подаде тази молба, бил подложен на тормоз от колегите си- подигравки, обиди, подмятания, във връзка с което работодателят не взел мерки, а и на дискриминационно отношение, тъй като необосновано бил изпратен да работи във фургон в гр. ****, а и не бил допуснат до работа в края на месец ноември 2024г., когато достъпът му до работното място бил преустановен. Поддържа, че с това свое поведение работодателят го принудил да подаде молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като, освен това, злоупотребил с правото си, тъй като бил наясно, че в действителност не съществува основание за прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Като допълнителен аргумент за липса на действителна воля за прекратяване на трудовото правоотношение сочи обстоятелството, че на 14.10.2024г. отправил до субекта на работодателска власт изрично изявление, че оттегля 1 молбата си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Независимо от изложеното, поддържа, че в случая не бил завършен фактическият състав на процесното уволнително основание, тъй като работодателят не го уведомил дали приема предложението за прекратяване на трудовото правоотношение в законоустановения 7- дневен срок от получаване на предложението, а едва с връчване на уволнителната заповед на 09.01.2025г.

Подчертава в тази връзка, че макар върху писменото му предложение за прекратяване на трудовия договор да имало резолюция на работодателя от 27.08.2024г., същата не му била съобщена. Претендира разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.

131 ГПК, с който ответникът не оспорва, че е получил на сочените от ищеца дати изявленията му за прекратяване на съществувалото помежду им трудово правоотношение по взаимно съгласие, както и за оттегляне на същото, както и издаването на заповедта за уволнение и връчването й на ищеца. Оспорва истинността на изложените от служителя твърдения за оказани му натиск, принуда, заплаха да подаде молбата си от 27.08.2024г. за прекратяване на трудовия договор. Поддържа, че се съгласил с предложението на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение още в деня на отправянето му, като поставил резолюция в този смисъл върху молбата на служителя, като уведомил последния за тази резолюция в 7- дневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, аргумент в подкрепа на което било обстоятелството, че ищецът разполага с копие от молбата си с поставена върху същата резолюция на работодателя. Счита, че в случая оттеглянето на молбата на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение не породило целеното правно действие, тъй като оттеглянето следвало да достигне до адресата преди или най- късно едновременно с предложението, което в случая не било сторено, поради което и предложителят- ищецът, се считал обвързан от предложението си до изтичане на 7- дневния срок за приемането му.

Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от сочения от него момент и съобразно заповедта, която оспорва.

В тежест на работодателя е при условията на пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи, че в обективната действителност са се осъществили всички законоустановени предпоставки за прекратяване на процесната трудовоправна връзка на основание нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ- писмено изразена и от двете страни по правоотношението воля за прекратяването му, считано от конкретна дата, както и уведомяване на служителя в 7- дневен срок от получаване на предложението, че същото е прието.

С оглед на конкретно наведените от ищеца в исковата молба доводи за незаконност на уволнението негово процесуално задължение е пълно и главно да установи конкретните свои твърдения, с които обосновава доводите си за опорочаване на волята му, респ. за недобросъвестно упражняване на трудовите права от работодателя- осъществени спрямо ищеца от страна на работодателя заплаха, принуда, тормоз, дискриминационно отношение, които единствени са мотивирали служителя да подаде молба за прекратяване на процесния трудов договор по взаимно съгласие.

Основателността на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност предполага да се установи, че прекратяването на процесната трудовоправна връзка е незаконосъобразно, както и че същата не е прекратена на друго основание- изтекъл срок, предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство.

2

Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането без работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ е базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.

1 ГПК.

Между страните не са спорни, поради което и на основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „***, ****** (радио)“ в „***“ ЕАД, че същото е прекратено, считано от 01.01.2025г., за което ответникът е издал процесната заповед № 128/30.08.2024г., като преди това- на 27.08.2024г., служителят е отправил писмено предложение в този смисъл до работодателя, както и че на 14.10.2024г. е заявил воля пред субекта на работодателска власт за оттегляне на това свое предложение.

Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези правнорелевантни факти се установяват от надлежно приобщените и неоспорени от страните трудов договор № 12 от 01.08.2017г., допълнителни споразумения към него, молба от 27.08.2024г. от служителя до ответното дружество с входящ номер от 27.08.2024г. по описа на последното, с която ищецът е заявил воля за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.01.2025г., както и писмено заявление от Б. А. Б. с входящ номер от 14.10.2024г. по описа на „***“ ЕАД, с което служителят е изразил воля за оттегляне на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, излагайки в тази връзка твърдения за недоброто си финансово и социално положение.

Съгласно нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено.

Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7- дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. Следователно, съгласно цитираната разпоредба единствено писмено изразената воля на двете страни в идентичен смисъл- за преустановяване съществуването на правоотношението, е годна да породи правните последици на прекратяването, като в този смисъл е трайно установената практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

Така, съгласно решение № 258 по гр. д. № 1231/2012 г., IV г. о., ВКС, волеизявлението на страните по чл. 325, т. 1 КТ трябва да бъде в писмена форма, която форма е за действителност. С решение № 400/13.05.2010 г., постановено по гр. дело № 1109/2009 г. на ВКС, IV г. о., по реда на чл. 290 ГПК по поставения правен въпрос е прието, че фактическият състав на чл. 325, т. 1 КТ изисква всяка от страните по трудовия договор да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение.

Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7дневен срок от получаването му, като ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. С решение № 326/19.05.2010 г. по гр. дело № 706/2009 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, е възприета практиката на ВКС, 3 според която трудовото правоотношение може да бъде прекратено само ако и доколкото и двете страни по него са изразили волята си за това, като волеизявленията трябва да бъдат направени в писмена форма и взаимното съгласие следва да се счита постигнато в момента, в който съвпаднат двете волеизявления за прекратяване на трудовия договор, а волеизявленията и на двете страни следва да имат едно и също съдържание. В решение № 69/20.04.2012 г. по гр. дело № 898/2011 г. на ВКС, III г. о., постановено по чл. 290 ГПК е възприето, че съгласно чл. 325, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като за да е налице това основание, е необходимо двете насрещни волеизявления на страните- както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, да са изразени писмено. Съдебният състав е посочил, че всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно.

А съгласно разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 537/2012 г., III г. о., ГК, и решение № 86 от 22.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о., ГК „срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е свързан с условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудовоправната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудовоправния си статут, когато предложението е прието…Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага предложението и е сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна.“